Атараксия - премиерата и в София

На 12 юни 2000 г. в салона на театър "София" бе представена последната творба на хореографката Галина Борисова и нейната международна трупа "Атараксия" (музика Рикард Боргард, осветление и техническа реализация Гранд театър - Гронинген, Холандия, костюми - Ивет Бошнакова).
Отсъствието на всякакъв вид танцови теоретици ме предизвика да изкажа мнението си на колега-практик и приятел. Няма да крия, че приех силно емоционално спектакъла на младата трупа не само заради естетическите и смисловите му достойнства, но и поради неизбежната връзка, която правя в съзнанието си между събитието и контекста, в който то се появява. Събитие несъмнено има. Салонът беше пълен с млади хора, предимно студенти, които с внимание следяха представлението и накрая дълго и възторжено го аплодираха. Събитието се състоеше и във факта, че осемте участници изразяваха себе си по един изключително жив, чувствен и деликатен начин, смирено и тайнствено съществуваха на сцената пред очите ни, отказвайки да парадират с каквото и да било освен със своята индивидуалност и искреност. Хореографията, създадена сякаш на принципа "а защо не", показва разтварянето на всяка от личностите в останалите "други", постигайки по този начин един колкото художествен, толкова и етичен резултат. Фокусът на стремежа не е насочен към виртуозността и външната атрактивност. Атракцията на "Атараксия" се поражда от отказа да бъде стандартен, от обратите на мисълта и вътрешните състояния, от неочакваното отношение към познати и тривиални действия, пози, жестове, начини на поведение и клишета. "Отсъствието на съждения" за действителността (както пише в програмката на "Атараксия") ни развежда из лабиринта на едно фрагментаризирано и същевременно обобщено съзнание, в което поезията и съзерцанието доминират. Поради това стигаме и до неизбежния според авторката финал - танцьорите биват захлупени, притиснати и постепенно "изгонени" от сцената от тежък метален урбанистичен таван-похлупак, който се превръща в заключително действащи лице и заблестява достолепно в последните тактове на музиката. Това металическо спускане от небето произнася иронично-тъжна присъда над осемте смирени и безметежни герои, успели все пак да хармонизират вътрешните си импулси и въздишки.
Представлението на Галина Борисова сигурно е изиграло своята роля в холандския и немския културен живот (премиерата беше през февруари в Гранд театър - Гронинген, Холандия, и в берлинската "Софиензале"). Изненадващо беше пълното безразличие от страна на нашата балетна критика, както и нежеланието й да коментира този творчески акт, вкарвайки го по този начин в "небитието" на културното пространство. Това "нехайство", целящо да омаловажи и игнорира едно безспорно творческо постижение, тревожно отеква в цялостната псевдоатмосфера на българския модерен танцов живот. Мълчанието няма да ни спаси от констатирането на съществени липси, които са породени не от отсъствието на таланти, а от избягването на актуален и качествен диалог.

Мила Искренова