В театъра си купуваме припомняне

- След най-новия ти спектакъл "Гледалото - вечната балканска кръчма" искам да те попитам: колекционер на спомени ли си? Или погледът назад те кара някак по-чисто и многоцветно да гледаш на действителността, която те измъчва?
- Отговорът е кратък и ясен. Не съм колекционер на спомени, а собственик на памет. Толкоз.
- Откъде идва потребността от памет?
- От обикалящата ме и ни безпаметност.
- Не се ли безпокоиш, че има определен утопизъм в погледа назад, това е...
- ...никак. Защото рожба на човешката глупост и на самолюбието на малкото биологическо създание човек е въображаемата представа за бъдеще, настояще и минало. Тези три абстракции са рожба на човешката безпомощност да си обясни света. Истината дълбоко вътре в мен е, че тези три измерения съществуват и винаги са съществували едновременно. Това са точно три абстракции, три рожби на дявола - рацио. С който дявол се опитваме да си обясним туй-онуй. Не че кой знае колко ни помага. Когато ти казах, че съм собственик на памет, имах предвид, че паметта съхранява и трите.
- Какво съхранява паметта от бъдещето?
- Бъдещето. Паметта съхранява бъдещето.
- Малко ми е абстрактно...
- Изобщо не е абстрактно. Отвън изглежда малко странно, но ако вдълбочено гледаме, е така. В това съм сигурен. Няма време. Не съществува това понятие. То е измислица. Има Универсум, има световен свят. Човекът е измислил начин да си обяснява кое е минало, кое е настояще, кое е утре...
- ...за да подреди света.
- Да. Да подреди и себе си. И затова си е измислил часовника. Може да ти прозвучи като поезия, но мисля, че паметта е бъдеще. Защото ега ти бъдещето без памет.
- Клетият часовник - как го отнесе. А с какво измерват времето, преминаването на живота, персонажите на "Гледалото"?
- Мисля, че с нищо не го отмерват. Да кажа "с помъдряване" ми звучи глупаво. Да кажа "с побеляване на косите" ми звучи биологично... С нищо. Може би с...ей сега ще ти го кажа...(Пауза. С кротост, тихо.) С навлизане. Смятам, че това, което е казал Левски, още не го разбираме: "Времето е в нас и ние сме във Времето". Гениално прозрение. Но повечето не го разбираме. Приемаме го в някакъв външен, целофаново-полиетиленов план.
- Персонажите в "Огледалото" съпоставят основния жест на човешката си екзистенция с небето, с космоса. Дали във време на неувереност в ежедневните опори и нагласи наистина нямаме потребност...
- ...веднага те прекъсвам. През цялото време, докато с Вечо работехме, и се кефехме, и спорехме, и се карахме, аз четох две книги: "Изповеди" на Свети Аврелий Августин и втория том с късите разкази на Чехов. Това първо. Второ - за звездите. Бях на 16 години, когато прочетох или някой ми го каза, но смисълът беше: Тъпаци, защо си мислите, че небето е отгоре. То е отвсякъде. Ние сме вътре в небето. Това ми е отговорът. И то честният отговор, а не някакво хитруване.
- Готов ли си да доразшириш това твърдение и до: Небето е и в нас? Или е малко сантиментално?
- Не, не е сантиментално. Нали всичко е всичко.
- Как се прави такъв спектакъл днес?
- С любов. И мерак. И с хора, които познават жестокостта на бита и ужаса на битието.
- Само за да не профанираш думите си ли не казваш - и с пари?
- Парите са средство. С тях се оправдаваме.
- Кой е главният недостатък на театъра ни тогава?
- Катастрофиралото качество на живота в България. Защото човек отива на театър тогава, когато има настроение за това. Иначе театърът си се развива. Той е като хлебарките. Ти ги пръскаш с "Райд", те измислят приспособления, дори радиация кльопат. Театъра не можеш да го премахнеш. Компютърът може да унищожи литературата, но не и театъра. Заради живия контакт, но и заради нещо много, много важно, което разбрах едва наскоро. Не че не съм го разбирал и преди това, но наскоро го формулирах. И много се зарадвах, когато го формулирах, защото разбрах защо човек отива на театър. Съществуват по света всякакви формули: да разбере истината за живота, ала-бала глупости, всякакви тъпанаризми и идеологеми. Човек си плаща, за да отиде в едно пространство, в което други хора, на които това им е професия, припомнят онова, което човек е забравил за себе си. Затова човек отива на театър. Не да се припознае, а да си припомни, че е човек. Плаща си на тези, другите, да му припомнят какво е бездната на човечността, на страданието, на възторга, на романтизма, на глупостта. Всеки ден този човек си купува картофи, яйца и каквото там. А в театъра си купува припомняне. И няма друго такова изкуство. Театърът на живо, срещу теб, ти казва: Ало, ей, Кольо, ти забрави ли кой си, бе? Ти полудя ли? Пари нямаш - какво от туй? Разведен си - какво от туй? Ти си бездна, възторг и падение, ти си Мефистофел, Хамлет, същевременно ангел... Ето затова отива човек на театър. Откакто си го формулирах, някак си ми стана, как да ти кажа, много по-спокойно и естествено да извършвам тази привидна глупост - да правиш театър. - Ако приема думите ти, а те са ми близки, много малко спектакли осъществяват припомнянето и заслужават заплащането на билетчето.
- Говоря за Театъра! Другото просто не е театър. Но да не навлизаме в тези глупави низини. Все пак живеем веднъж.
8 май 2000 г.


Разговора води Никола Вандов



















Разговор с Бойко Богданов