Как е представен Кантор в сп. Театър?

След тематичния брой "за големия полски режисьор авангардист" Йежи Гротовски (бр. 3&4, 1999), дойде ред на друг световноизвестен полски творец Тадеуш Кантор (бр. 3&4 от 2000 г.).
Когато през 1990 г. Кантор умира, библиографията за пластическата и театралната му дейност наброява хиляди позиции не само на родния му език. Осъзнаването, че отделните аспекти на творчеството му могат да бъдат интерпретирани единствено от перспективата на целостта на това дело, както и назрялата необходимост да се ревизират и демитологизират с по-голяма доза научен скептицизъм сугестивните автокреационни версии, грижливо създавани от самия Кантор, доведе в Полша през 1997 г. до истински бум от посветени му монографии, студии, сборници текстове от научни сесии и пр.
Хубаво е човек да знае езици и да посяга към интересуващите го източници в оригинал. Лошо е да бъде самонадеян и да употреби тези си познания грубо и арогантно, разчитайки, най-вероятно, че не съществува възможност "тук и сега" да бъдат разкрити плагиаторските му умения.
Удивителна бродерия от тъканта на две полски книги, посветени на режисьора на "Мъртвият клас", извършва в "студията" си "Тадеуш Кантор (1915-1990)" (сп. "Театър", бр. 3&4, 2000) Цветомила Жечева. Монументалният апетит на "авторката" я кара да препуска из страниците на монографията "Kantor. Artysta konca wieku" от Кшищоф Плешнярович (1997) и да поглъща, преписвайки, цели пасажи от нея, за да конструира впечатляващ с познанията си очерк. Кшищоф Плешнярович е известен театровед, сътрудничил на Кантор от 1980 г., тоест от момента на създаването на Крикотека, която ръководи (от 1994 г. със статут на Център за документация на изкуството на Тадеуш Кантор); публикувал е редица изследвания, посветени на сложното, многопластово творчество на авангардния творец.
Проследявайки статията на Цветомила Жечева, която даже не се опитва да направи известния й от училище преразказ с елементи на разсъждение, с лекота установих, че само стр. 3 от нейния текст съдържа буквално преписани пасажи от страниците 6, 17, 20, 22, 24 на споменатата монография. Този творчески похват Цветомила Жечева прилага последователно върху всичките 14 страници на "своя" материал. Наложи ми се да препускам из 348-те страници на книгата на Плешнярович, за да разкривам нечистите реализации на младата авторка. Монографията на Плешнярович, както подобава на ерудиран изследовател, предпазливо оглежда и ревизира някои повтарящи се клишета, старателно и добросъвестно коментира всеки факт и посочва първоизточниците му, като привежда и спори с оценки, констатации и анализи на другите "кантороведи". Това никак не смущава Жечева, която избира от текста му това, което й е угодно, едно към едно, за да построи своето изложение, с което да блесне като познавач на живота и творчеството на Кантор, на полския театър и живопис, на световния авангард, на сложната социокултурна обстановка в Полша и пр. Посочваните от полския изследовател родни и чужди източници нищо не значат за нашата изследователка - те просто се превръщат в нейни находки. Така например описанието на спектакъла "Октопод" (1956) и съпътстващата го атмосфера, които в книгата на Плешнярович (роден 1954 г.) са реконструирани по спомени на Ян Гюнтер (стр. 119), в сп. "Театър" се разполагат на стр. 8, без позоваване на какъвто и да е източник. По-нататък на същата страница Жечева се заема с описанието на представлението, преведено от нея като "В малкия двор" (оригиналното заглавие на пиесата на Виткиевич е "W malym dworku", което по смисъл отговаря на "В малкото имение"). Тук нехайство я подвежда и я вкарват в капан: "Особено развитие на този етап търпи актьорската игра - актьорът е не само сведен до предмет, но и доведен до чисто емоционални състояния, без връзка с действителността, нито с някаква театрална консеквенция, така актьорът изпада в една разгорещена ексцитация и думите се преплитат, смесват, затриват, изпадат от класическия синтаксис", пише тя. В оригинала обаче този пасаж е представен като спомен на Кантор години след събитието - и частта му от "емоционалните състояния" до "класическия синтаксис" е поднесена като Канторов цитат.
На стр. 9 Жечева се обръща към още един източник, "подпомагащ" я в описването и интерпретирането на театралното наследство на Тадеуш Кантор. Този път тя решава да издаде името му - Алдона Скиба-Ликел. Само че и тук нещата не са коректни. Плешнярович цитира примера, даден от Кантор и отнасящ се до постановката му "Лудият и монахинята", от книгата на Алдона Скиба-Ликел ("Актьорът според Кантор", 1995), която има форма на коментари и голямо интервю, проведено от авторката, бивша актриса в театър Cricot 2, с неговия създател и актьорите му. При Жечева това описание принадлежи на Алдона Скиба-Ликел, а не на Кантор. На същата 9 страница от сп."Театър" срещам умни мисли от страниците 153, 157, 164, 166, 172 от монографията на Плешнярович, само че лишени от съвестно цитираните от полския учен източници. Галопиращото преписване е накарало Жечева върху страница 8 да ожени Кантор за Мария Стангрет през 1957 г., а не както ни информира поместена на стр. 110 от полската книга снимка на поканата за сватбата им, състояла се в Париж на 10 април 1961 г. Би могло да се предположи, че Жечева се е добрала и до други чуждоезични източници, докато четем следното: "Ето как описва спектакъла английският рецензент Джон Бербер..." Щеше да е хубаво, ама не. Тези сведения пак откриваме при скрупульозния бивш фулбрайтов стипендиант Кшищоф Плешнярович.
Необяснимо е как не е проработила интуицията на главната редакторка на сп. "Театър", като се е доверила на подобен текст без посочена библиография. И защо не е посъветвала младата авторка да снабди своята разработка поне с оправдаващото "изготвено по материалите от...".
Центърът за документацията на изкуството на Тадеуш Кантор грижливо събира от цял свят всичко писано за него. Центърът - това е Плешнярович; той сигурно не знае български, но има други, които знаят и български, познават и енциклопедичното издание на Плешнярович, и това на Алдона Скиба-Ликел.

Барбара Олшевска