Свободните медии
като несбъднати отговори


Ако се съди по добрите намерения и по доклада на евронаблюдателите Аткинсън и Гелерод, свободните медии в България са факт. Несбъднатите отговори - също. Несбъдната е потребността от информация, която да не попада под подозрение, че обслужва политически или икономически интереси, несбъдната е потребността от безрезервно доверие в медийните послания. Тиражираните скандали затихват без последствия, а журналистическото разследване просто липсва в електронните медии. Това, което се опитва да запълни същата информационна ниша в пресата, се губи и размива заради тежкия и неизбежен въпрос: "Кого ползват предоставените факти?". Въпросът обикновено се задава, за да стигне читателят до отговора кой е предоставил информацията на съответната медиа. За тази беда, която води до несбъднати отговори, оправданието е, че 10 години са кратко време медиите да се еманципират от политически и икономически господари, а последствието - че журналистите са по-скоро демотивирани да правят сериозни разследвания. Причините са до болка известни - от простия човешки страх до откровено ниското заплащане на квалифицирания репортерски труд. Нека обаче забравим за малко тези всеизвестни факти, които просто плачат за компетентен и аргументиран обществен дебат. Нека погледнем право в очите, макар и закратко, истината, че подобен дебат се е водил досега на откровено запалянковско равнище и като последствие - най-шумните, а не най-подготвените придобиха началнически постове в медиите, без професионалните критерии да си извоюват доминантно място.
Да помислим дали несбъднати отговори има само заради липсата на ярки и безспорни примери за това как медиите у нас са изпълнявали ролята си на властови и обществен коректив, или повече от 10 години нещо в поведението им води хората до отказ от информация.
При пикови обстоятелства, обикновено когато назрява момент за смяна на политическата власт, вестници или радиостанции преекспонират себе си като изразител на обществените настроения. С това безкритично надценяване на собствената си роля, те сякаш целят да компенсират дългите си периоди на скучновато и самоцелно говорене. Обществото обаче по-често ги идентифицира с идващия на власт политически елит и остава с подозрението, че активността на съответната медиа не идва от последователно професионално поведение, а по-скоро от желанието за легитимиране на и пред определени среди. Професионалната последователност и отговорност към читателите, слушателите или зрителите, за съжаление все още не е устойчиво поведение нито на пресата, нито на радиостанциите, нито на телевизиите. Неизбежна е политическата и икономическата им идентификация в общественото съзнание, а вопълът за прозрачност на финансирането им вероятно ще остане нечут. Именно това подкопава общественото доверие в тях. Уви, скучноватото говорене и писане, при толкова години, без да се откроят българските "Тамйз", "Би Би Си" или "Си Ен Ен", подкопава медийната среда отвътре. Нито една медиа, дори нито един журналист в солова акция, не дръзна да санкционира вербално високомерното говорене от страна на властимащите. Независимо дали са в ролята на интервюирани или на даващи пресконференции. Или в по-честата роля на ментори от парламентарна или правителствена трибуна. Високомерието от едната страна и сервилността - от другата доведоха до скучноватата реч и оттам - до най-несбъднатия отговор, който обществото очакваше да получи от свободните медии. Отговорът дали чрез тях може да чуе собствения си глас. И дали чрез тях този глас може да бъде чут от трите власти. А нормалното последствие от тази чуваемост се нарича диалог. Засега у нас се маркира диалог на медиите с властта , а не на властите и обществото чрез медиите. Основната причина е, че медиите безкритично и безропотно приемат подаваните от властите съобщения и тон.
Примерите са ежедневие - от фициалното съобщение за уволнението на главния преговарящ Александър Божков до странния метафоричен вопъл отпреди месец на поета Румен Леонидов в стил "да дойде Пиночет". Ако първото - уволнението, бе сведено изневиделица от правителствения пресцентър, а всички вестници се надпреварваха да публикуват намеци в стил "казахме ли ви ние", второто предизвика само лавина от журналистически коментари и присмех от властимащите, но нито един анализ и от двете страни. Общото между двете съобщения е, че ще останат недоисказани. И ще илюстрират най-страшното. Отказът на обществото от отговори. Отказ, който в по-добрия случай отваря пътя към действия.

Спасиана Кирилова