Разни европейски страсти
Пет години след като видяхме за първи път британската актриса Катрин Картлидж в знаменития филм на младия македонец Милчо Манчевски "Преди дъжда", сега тя се появи за пореден път на екрана в кино "Люмиер" като Варя в екранизацията на Чеховата "Вишнева градина" на гръцкия доайен Майкъл Какоянис. В този незначителен на пръв поглед детайл се съдържа и смисълът на Фестивала на европейските копродукции - представяне на микс от националности, традиции, търсачества и пари в киното. Е, случи се за пети път. И стана празнично като на малък юбилей.
Както и миналата година, фестивалът бе открит с югославски филм, пряко свързан със събитията в Белград от пролетта на 1999 - след мрачното пророчество "Буре барут" на Горан Паскалевич сега гледахме тъжната рекапитулация "Небесна кука" на Любиша Самарджич (вж. бр. 22 от 9 юни т.г.). Освен неговия режисьорски дебют, по време на фестивала бе показан и друг първи авторски филм на известен сръбски актьор - "Белият костюм" на Лазар Ристовски.
Носител на няколко международни награди, филмът е витално, ала тромаво пътешествие на страстта по следите на литературни и екранни образци. Тези заглавия бяха част от програмата "Филми от Балканите - съседни и далечни, сходни и различни", за първи път изведена като фестивален акцент. "Лодкарят" (Турция/Гърция/България) на Бикет Илхан е оптимистичен прочит на легендата за Леандър и Херо. Гръцка певица и турски рибар се влюбват и отстояват правото си на заедност без думи - сред сияйната бездна на морето, през морната прелест на старинна мелодия. Държавни граници, етнически вражди, родителски табута - нищо не успява да раздели героите... Макар и наивен, макар и по южняшки муден, филмът се издържа до края заради трогателната си емоционалност.
Това обаче в никакъв случай не може да се каже за "Вишнева градина" (Гърция/Кипър/Франция) на Какоянис, сниман и в България. Поело от Париж, действието на филма се настанява в имението на Раневски. И започва тягостно обикаляне из интериори, спомени, овошки, костюми, лица... На екрана познатите персонажи са впрегнати в псевдопреживявания, които ги превръщат в униформени марионетки на скуката. Апатия сковава изражението на иначе изкусителната Шарлот Рамплинг - терзанията на Любов Раневска до края са непроницаеми за нея. Черната коса и бялата брада се оказаха единственият контраст в безличното екранно лутане на Алън Бейтс. Само Катрин Картлидж се опитва да съживи схематизма на ролята си, но и тя е принудена да играе на една нота. Дори експресивно-епизодичните мярвания на Иван Григоров и Ицко Финци не са достатъчна стръв, за да се издържи до края 141-минутната разправа с Чехов. Сякаш Какоянис вече е забравил за едновремешната си взривна екранизация по Казандзакис "Зорба гъркът" с Антъни Куин и младия тогава Алън Бейтс. Може би е забравил и че е грък, след като си е сменил името Михалис на Майкъл. Така че няма защо да се сърдим на преводачката, че изговаряше фамилията му ту Какуни, ту Какунис.
Общо взето, балканските неволи, показани тази година в полуостровните копродукции, са интимизирани. Разните проблеми, предопределени от балканските исторически, геокултурни и политически катаклизми, са интерпретирани в по-пастелни измерения. Сякаш самите режисьори от региона са бягали от клиширания призрак на страховития балканец. Но когато драматургията е рехава, а изконната метежност на страстите - туширана, идва досадата.
Освен с продуцентско рамо на някои от балканските копродукции ("Вишнева градина" - Александър Методиев; "Вратата на Ева" - ЕТ "Вяст"; "Лодкарят" - "Адела Медиа"; "Довиждане" - БъРъфилм), България присъства на фестивала и с документалния филм "Страсти по Леа" (РФФ Интернешънъл, съвместно с Експрес медия и НФЦ). Сценаристи са Еди Казасян, Николай Йотов и Радослав Спасов, оператор - Иво Пейчев. Режисьорът Николай Йотов е известен с протяжността и педантизма си по време на работа над филм. И все излизат едни умни и дълги. "Страсти по Леа" е посветен не само на именитата певица, а и на онези момчета, за които през 50-те джазът е единственото възможно спасение от идеологизираната българска сивота. Сега те са старци, които слагат и свалят перуки. Леа Иванова оживява на екрана в любителските кадри на съпруга й Еди Казасян, в тв-интервю, в кадър от игралния филм "Години за любов". И сипе щедро чар и чудатост. Николай Йотов е имал шанса да обгледа дивотията на епохата през музикалните скиталчества на "хулиганката". Но се е предоверил на Еди Казасян, който волю-неволю дърпа "Страсти по Леа" към себе си. И филмът въздейства особено - от една страна изтръгва емоционални залпове, от друга - изнервя от недостатъчност. Що се отнася до метафората с костенурката в едър план на финала, по-тъпа метафора скоро не съм виждала. Освен Леа Иванова в кадър, най-силното ми впечатление от премиерата на филма бе живото присъствие на хората от нейното обкръжение - кино "Люмиер" забълбука от положителната им енергия.
Друг акцент от фестивалната програма бе швейцарското кино. Млади, енергични, свободни и финансово безгрижни хора правят филми в страната на банките, часовниците, кравите. Досега швейцарски филм за мен поне бе синоним на посредственост, като изключа остроумните житейски драми на майстора Ален Танер. След завръщането си от тазгодишния фестивал на националното им кино в Солотурн, Ирина Канушева оповести, че швейцарците правят любопитни филми (вж. бр. 12 от 32 март т.г.). Повечето от нейните фаворити пристигнаха в София и екзалтираха публиката. "Внимание, зли кучета" на Франсоа-Кристоф Марзал е гангстерски филм, където пародията преследва дори съспенса - и да стрелят, и да крадат, и да снимат, героите неизменно се измъкват от нелепици, а авторът-дебютант - от капаните на подражанието. "Без кафе, без телевизия, без секс" на Ромед Видер е младежка история, в която "Шенген" се оказва не само българска, а и френска драма. Визата е възелът, връзван и развързван от ентусиазирана галска тройка в Женева. Фиктивният брак е изход, но за кого и как - въпроси, които филмът повдига с трепетен кураж.
За разлика от друг път, тази година френското присъствие на фестивала бе сведено до две заглавия: "Фред" на Пиер Жоливе и "Виж, мъжете падат" на Жак Одиар. Първият се занимава с тегобите на безработен кибритлия, който дави бездействието си в алкохол. Както знаем, това не е спасение, но ако си бе пил кротко, не би станал беглец - пред очите му изроди убиват негов събрат по неволя. Фред хуква да бяга и все търси мъж с камион. Приятелката му се мъчи да го помири с полицията. Междувременно падат още трупове. На финала разбираме, че онзи с камиона е избил всички, но и той пада убит... Филм от типа "работническата класа отива в рая". Криминалната интрига на моменти усмирява социалния патос, но след кратка почивка той отново се развихря. Доколкото разбрах, в родината си "Фред" е на почит, но тук е неразбираем. Както впрочем беше и миналогодишният френски фаворит "Мариус и Жанет" - левичарски хъс и липса на строен разказ.
Дебютът в игралното кино на Жак Одиар "Виж, мъжете падат" (1994, "Сезар'95" за дебют и за най-обещаващ млад актьор - Матьо Касовиц) дойде доста по-късно след прекрасния му филм "Твърде дискретен герой" (Награда за сценарий от Кан'96). Но това в България си е почти закономерност. Филмът е съвременен мъжкарски трилър - от онези, които без напън наричаме "френски". И той като "Фред" започва с убийство, чийто свидетел е приятел на жертвата. Само че във "Виж, мъжете падат" застрелват полицай, а приятелят му е почтен данъкоплатец Симон (Жан Ян). Действието се връща назад - две години по-рано на автостоп се срещат възрастен комарджия (Жан-Луи Трентинян) и млад пилигрим (Матьо Касовиц). Филмът продължава, скачайки ту към амбициите на Симон да открие убиеца, ту към странната връзка между злостния старец и клетото момче. Накрая пътищата им се събират, полицаят е отмъстен, а младокът си намира нов покровител. "Виж, мъжете падат" е поразително амбициозен в задълбаването из психологията - и на престъплението, и на примирението, и на приспособяването. Преднамерено мрачен, ала твърде енигматичен филм, в който Касовиц играе инфантил в навечерието на хомосексуализма. Едва сега проумявам защо в Кан бяха толкова стъписани от появата на "Твърде дискретен герой". На екрана е пак двойката Трентинян-Касовиц, но вече като лица от различните възрасти на мнимия герой Албер. Одиар пак завърта машината на времето, но този път по-силно - от 40-те до днес. И си позволява да демитологизира святата за французите Съпротива. Изключителен филм - твърде късно, ала дойде и в България (пък и кабелните телевизии неуморно го въртят). Добре е, че сега все пак видяхме "Виж, мъжете падат" - да знаем откъде са тръгнали и Жак Одиар, и Матьо Касовиц...
След като миналата година бе включен в каталога на фестивала, но не пристигна, сега "Три истории" (Украйна/Русия) на Кира Муратова най-сетне дойде. В новелите "Котелно - 6", "Офелия" и "Смъртта на момичето" Сергей Маковецки, Рената Литвинова и невръстната Лиля Мурликина разиграват три модела на убиване. Първият е неудържима мъжка истерия, предизвикана я от гей-, я от битова ярост. Вторият е хладнокръвна дъщерна разправа с майка - я за отмъщение, я за назидание. Третият е методично детско тровене на старец-инвалид (Олег Табаков), предизвикано я от ненавист, я от прагматизъм. С привичната си драстична перфидност Кира Муратова извършва трепанация на болното руско общество днес - афектът е хроничен, общуването е непосилно, демоните са неконтролируеми... До мизантропия страховит филм. Програмата тази година бе доста по-разнообразна от обикновено. Съзнавам, че е невъзможно да се избягнат ранните следобедни прожекции, но филмите, попаднали там, са обречени - могат да ги видят само пенсионери и студенти. Друг е въпросът, че и вечер мераклиите да гледат европейско кино не седяха по стъпалата. Не знам какво сочи статистиката, но според мен с всяка изминала година зрителското любопитство към този фестивал расте. В крайна сметка той е уникална възможност за броени дни напълно да избягаш от холивудските забави. Както е сторил дори Кевин Спейси в "Най-обикновен престъпник" (Германия/Ирландия) на Тадеуш О'Съливан. Но тъй като филмът е живата връзка между V фестивал на Европейските копродукции и III фестивал на британското кино, за това и други заглавия от Острова - по-нататък.
Екипът на НФЦ начело с и.д. директора Ирина Канушева доста се бъхти в името на традицията. А на финала, заедно със съорганизаторите, спретнаха прекрасен купон на тревата. Междувременно, докато течаха филмите, новоназначеният директор на НФЦ Мая Няголова влезе в кабинета си. От все сърце й желая успех. И воля.
Надявам се догодина по време на Фестивала на европейските копродукции да гледаме повече български заглавия. Пък и те се задават, нали?

Геновева Димитрова


От 2 до 8 юни в зала "Люмиер" на НДК се състоя Петият фестивал на Европейските копродукции. Негови организатори са Министерство на културата - Национален филмов център, Столична община, "Аудиовизуална Еврика" и Националният дворец на културата. Бяха показани 19 заглавия. Специално за фестивала в София пристигнаха режисьорите Любиша Самарджич от Югославия, Бикет Илхан от Турция, Ромед Видер и Франсоа-Кристоф Марзал от Швейцария.