Самота от много любов

Само преди няколко дни един почтен професор по българска литература най-сериозно ми каза, че жената не може да бъде жена без мъж вкъщи. Това симптоматично твърдение и сборникът "Сто години любов" са само привидно различни. В действителност те изразяват две страни на една обща патриархална идея, която отпраща жената в тясното (домашно и прашно-уютно пространство) на способността за любов. Наистина, твърди "Битие", жената не може да сключва споразумения с Бог, но затова пък на нейното тяло е дадено, за да бъде градина, цвете, оазис, плодно дърво...; самата женскост става стратегия на завръщане в носталгичната представа за свят, който предхожда социалната публичност. От красивата поетична мисъл, че "жената - това е любов" до политическото послание, че "жената е само любов" има една малка крачка и следбиблейският свят продължава да бъде натраплив в нейното изминаване, все така самовлюбено убеден във "високите идеали" на този жест, който доказва единствено собствената му вяра в основанията да бъде непроменлив и цялостен.
Досега не ми се е случвало да видя българска антология с "женска" поезия, организирана по тематичен принцип извън любовта. Изглежда, че родните ни редактори и издатели веднъж завинаги са си отговорили на въпроса "Какво иска жената?" и този отговор е: Любов. Не е трудно да разберем кой се оказва приветливо (об)ласкан в своето самочувствие.
След като тематичният обсег е "вечно" решен, остава да се измисли принципът на подбора. Той пък е същият, който налага мястото на "женския" текст във всеки литературен канон. Ето защо антологиите са скучни, банални и приличат на пубертетски албум с въздишки и шлагерни стихчета. Кастрираната женскост се появява парфюмирана и фризирана, стерилно почистена от заразата на нейната чуждост. Никак не е случайно, че темата за отказаната женскост, за женскостта-вина напира да излезе на бял свят в стиховете, макар и като другостта на една "почтена" съвест:

О, женственост, умри!
Така си вредна, така заплашват твоите синкопи
почтеното и съвестно сърце.

(Невена Стефанова, "Освобождение")

Копнеж по любимия, ужас от самота, болка от изоставеност, задължително малко ревност... И най-сетне революционният повик на една пародийна еманципираност:

... изяж ме, Вълчо! Изяж ме!
(Камелия Кондова, "Песничка на Червената шапчица)

Липсват само винетки с амурчета, накачулени върху венци и сватбени свещи. Неслучайно авторки като Миглена Николчина, Кристин Димитрова и Силвия Чолева изглеждат нелепо присъствени, те просто нямат от този вид "любовна" поезия, сантименти в албумен режим. Да не говорим пък за това, че "женско" и "мъжко" стават все по-условни понятия и все по-трудно могат да бъдат строявани в редиците на някакъв антологичен подход.

Милена Кирова

















Думи
с/у думи





Сто години любов. Българска женска любовна лирика. Антология. Съставител Димитър Танев. Изд. Зелена вълна. С. 2000