Как новините си останаха
скучна церемония


Повторението било майка на знанието, според една прастара мъдрост. Повторителността пък е белег за ритуалност. Ритуалите, когато целта им е десакрализирана, се обезсмислят. И се превръщат в церемония. Ако ритуалът може да се нарече действие по-скоро с магичен характер, изискващо съпричастие от всички участници, с надеждата да се предизвикат желани последици, церемонията е по-скоро задължително повтарящи се действия, в които едни участват, а други просто наблюдават. Иначе казано, ритуалът е насочен към всички, а церемонията е за отбрани.
Новините в българските електронни медии винаги са били церемониал. Задължителната скованост от тоталитарните времена доведе хората до отказ от информация. Или в по-добрия случай - до безкритично неслушане. Охотно или не, всеки ще признае, че и днес радио- или телевизионните емисии са му скучни и че трудно издържа до края. Заставането пред телевизора или улучването на радиоемисиите на кръгъл час е повече наблюдаване на церемония, отколкото съзнателно желание и очакване да научиш нещо, което те засяга лично. И което не просто ще запомниш. Защото, ако информацията не е предназначена да послужи, тя ще се забрави. Ще се забрави от тези, за които на практика е предназначена - от слушателите и зрителите.
Веднага следва логичният въпрос :"Кого тогава ползва информацията?". Отговорът, един и същ, от поне половин век у нас е "Тези, които подават информацията". И така, основните действащи лица в церемонията - институциите и електронните медии, предлагат една голяма скука на наблюдаващите церемонията - зрителите и слушателите. Да потърсим най-основните белези на церемонията - официозност и повторителност. Всяка вечер - водещи в елегантни строги костюми, с грим и прически, които напомнят за светско парти в Шератон, разказват за делата на облечени по същия начин държавници или магистрати. На всеки кръгъл или половин час авторитетни радиогласове съобщават същото, което можем да видим вечерта в централните емисии на телевизиите. Съобщенията много често са идентични с текстовете, произведени от пресцентровете на институциите или от Българската телеграфна агенция. Тяхната суховатост и пълното елиминиране на адресата напомнят за церемониалност. "Акцентите в емисията", "По-важното от деня" или така нареченият "форшпан" в телевизионните новини прилича на представяне на церемониалмайсторите, а не на обещание да се види или чуе нещо, което е интересно и върши работа. Скарването на довчерашни политически ортаци се представя като жизнерадостното влизане на шутове в протоколния замисъл, а очакването да се разбере и защо, освен кой с кого, е удавено единствено в цитирането на разменените между опонентите реплики. Решенията на правителствата, анонсирани като обещание, че например бюджетните заплати ще се вдигнат с еди-колко си процента от еди-кога си, не стига до зрителите или слушателите с информация колко прави това в реални пари, а във вид на дълги и сложни цитати от съответния министър за това колко била стабилизирана икономиката. Така, за съжаление, се раждат новинарските клишета, които от преповтаряне стават неслушаеми. Анкетата си остана единственият журналистически жанр, който допуска зрителя или слушателя, от наблюдаващ церемонията, да стане косвен участник в нея. Другата форма - откритите телефони, за участие в директен ефир се използват само в предавания. В новините адресатът няма думата. Той може само да откаже да гледа и слуша. Единствено природните бедствия или големите катастрофи изместват протоколните информации за стореното от държавниците ни. И то - невинаги.
Дългите репортажи обикновено идват от Парламента, Министерския съвет и Президента.
Винаги речта на репортера е като пролог към това, което надълго и нашироко ще съобщи държавникът. Като и двамата говорещи въобще не си дават труда да кажат с думи прости какво го засяга обикновеният българин този или онзи държавнически акт. Това е работа на журналиста, който е там, за да информира. Това е работа на държавника, който, да припомним думите на самия Иван Костов, е призван да служи на хората. Всяка вечер обаче хората наблюдават церемония по навик. Участниците в нея, безкритични към себе си и помежду си, те са забравили, че да съобщиш нещо на някого, е ритуал. Да се обърнеш към някого, за да му кажеш нещо за него, а не да го занимаваш със собствената си външност и речева виртуазност и с властовия замах на господарите си, е ритуал. Който се изпълнява в съслужение и с уважение към тези, за които е предназначен.

Спасиана Кирилова