Дъщерите на Мария
Кога започвате да умувате каква ли е била баба ви, кои са образците, променили или насочили живота ви? Кога се обръщате назад с учуден поглед и не ви се вярва, че всички тези зад вас са ваша плът и кръв, или вие тяхна? Кога проумяхте приказката "Вълшебници" - когато, проговаряйки с гласа на майка си или на баща си, за пръв път видяхте как падат от устата ви змии и жаби? Или рози.
Една подредена книга. Като къща. Като Север. Отначало спокойна, следваща установения ритъм, а с напредването на страниците задъхана и насечена реч от нервност, страх, болезненост, тъга, от невъзможност. Уютна за духа книга, обърната навътре, навътре.
Историята на едно семейство, проследена през гледната точка на жените в него - "Дъщерите на Ханна" от шведската писателка Мариан Фредриксон.
Книгата прилича на автобиографична, но не е. Главната героиня е на възрастта на авторката, от Гьотеборг е, където тя е израснала. Мариан Фредриксон започва като журналистка в "Свенска Дагбладет", преди това е завеждала отдел в небезизвестното издателство "Бониерш". Пише книгите си успоредно с журналистическата работа и не е мечтала да става писателка: "Просто седнах и без никаква подготовка написах "Книга за Ева". Следват "Симон и дъбовете", "Водопадът на греха", трилогията "Децата на рая", "Дъщерите на Ханна", "Според Мария Магдалена". В последните години те са неизменно сред класацията на първите десет бестселъра в Европа. Преведена е на 33 езика. Книгите й са продадени в близо 3 милиона екземпляра в Швеция.
"Първо човек трябва да има какво да разкаже" - казва тя в интервю. Отговорите почти съвпадат с някои детайли от "Дъщерите на Ханна". И все пак: "Целта беше съвсем различна, исках да покажа как майките мъчат дъщерите си със своите изисквания и налагайки собствения си модел, както и как не искат да пуснат синовете си и не ги оставят да пораснат. И как животът на жените се върти около мъжете." Феминистките ще наострят уши, но предполагам, ще се почувстват излъгани. 333 страници нито веднъж не преминават мярката на добрата литература.
Какво се осмелява да каже Мариан Фредриксон, кое е това различно, магнетично, дълбоко, което не те оставя до последния ред на романа, направило го бестселър в Европа? Историите следват една след друга. Първо бабата, после майката и дъщерята, пак майката, накрая внучката. Сякаш всичко се повтаря в един омагьосан кръг. Тя не разказва само случки, а по-скоро онова, което ги предшества или остава след тях, запалването, после пепелта. Пейзажите се сменят, героите имат различни имена, но съдбата на трите, четирите, повечето жени следва един и същ ред. Кратко детство и младост, раждане, изнурителен живот, старост, смърт. Проследявайки последователно живота на трите поколения жени през последните сто години, време на бързи промени в развитието на Швеция, писателката упорито намеква: дори всичко около нас да се промени до неузнаваемост, скръбта и щастието на жените и мъжете ще зависят от същите отношения, от които са зависили при нашите баби и дядовци. Двете начала на природата - тъмно и светло, мъжко и женско, добро и зло ще продължат да се привличат и отблъскват. Да се срещат и бързо да се разминават. От времето на Ханна Бруман, на бедността и суровия живот сред неприветливата природа на шведско-норвежката граница, през войни и събития, до времето на Анна, нейната внучка, съвременна жена, преуспяваща журналистка и писателка, сякаш не са минали годините. Хлябът още се прави от брашно, децата все така се раждат и едни оцеляват, а други умират, майките страдат за тях или живеят в любовта си към някой мъж, без да могат да се откъснат, без да разберат кои са, какво искат от живота, как да го постигнат. Да следват ли инстинктите си, или да им се противопоставят? А когато разберат, или нямат смелост да променят стереотипите, или е вече твъде късно. Човешките закони не са еднакви с природните. Кръгът се затваря. Какво остава тогава на бабите, майките или дъщерите? Мъдростта? Загубата? Приемането? Самотата?
Книгата няма претенции да дава отговори. Нито да се бори, нито да се оплаква. Тя естествено и с необходимата дистанция разказва обикновените необикновени истории на едно семейство, нашите истории, моите. Предизвиква да мислим за себе си през отстоянието на годините, през историята на рода и страната, през философията на преживяното, на очакваното. Често контактът между хората е само едно монологично говорене - думите не достигат до нас, трудност с общуването с бащата, писане на писма, дневници или книги, четене над леглото на безумната майка, мълчанието й. Поредното раждане или смърт.
Мариан Фредриксон стъпва по тънко и остро въже над дълбока пропаст, без да се сгромоляса вътре. Внимателно премахва всички излишества на речта и думите й са като извадени от зимен пейзаж - без подробности, с категоричност и дълбочина, с хлад, но и с топлото съпричастие на горящия в камината огън. Една мъдрица, която не те хока или поучава, а те разбира и съветва, без да размахва пръст, неусетно променя гледната ти точка за света, за твоя си живот, провокира. През всичките съдби тя преминава с лекотата на момиче, отворило малко чадърче в дъждовното лято. Впрочем и снимката й е такава - една 73-годишна баба с детински блеснали очи зад очилата, усмихната и ведра. Бабата от приказките? Моята баба? Бабо, не смея да си отворя устата, че не се знае какво ще изпълзи от там, затова, бабо, ти пиша.
"Мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако бях станала писателка по-рано. И ако бях по-млада сега."- казва го баба Мариан, а пък аз разглеждам изрезките и ксерокопията от шведските вестници, в които тя излъчва ведрост, спокойствие, топлота. Това е една чужда баба, но докато я гледам, все повече я познавам - пред компютъра, в тъмна дънкова риза, с яке, надвесила ботуши от дървения пристан надолу към морето - отзад е северната гора, с глава, подпряна на пръстите на ръката, огромен пръстен, много бръчки, струяща от жестовете свобода. Там, в най-уютното място на къщата е работното й помещение, разделено на две от зимна градина. В едната половина работи тя, а в другата - мъжът й Свен. "Според Мария Магдалена" е десетата й книга. На 45-годишна възраст писателката изпада в дълбока криза. Не смее дори да излезе на улицата да пазарува. Чрез медитацията и психоанализата години наред тя изследва страховете си и се лекува от тях. Пътува по пътищата на духа, губи се многократно. Носи в главата си всички трудности, които е преживяла, неща, които е трудно да бъдат формулирани, както е мъчно да проследиш личното търсене на Бога вътре в себе си. Само толкова дълго живял не във времето, а навътре в същностите на съществуването човек, може да преосмисли всичко това в текстове, в книги за големите въпроси, на които не успяваме да отговорим. Като този за вярата и нейното огромно значение за хората, загубили смисъл в живота си. Или - нямаше ли християнството, а също и обществото, светът в наши дни да изглежда по-различен, ако се бе вслушвал в женските гласове? "Дори днес, дори в Швеция ние живеем в свят, враждебен на жените и в основата на това стои християнството." Сама по себе си тази реплика изглежда достатъчно провокативна, достатъчно хляб дава за нападки, отбрани и заклеймявания. Фредриксон я изрича със съзнанието, че казва една нелицеприятна истина. Не иска да се примири с нея, иска да изследва корените й, основанията й, да предвиди бъдещето й. Писателката определя себе си като вярваща, обяснявайки как годините на медитация и психоанализа, на борба със страха, са й дали възможност да влезе в контакт със сърцевината си, където Бог живее във всеки един от нас. В последната си засега книга "Според Мария Магдалена", в четири части писателката разказва живота на Исус през очите на Мария от Магдала, единствената жена сред учениците Му и може би негова любима. Въпросите на вярата, пътищата на последователите, съзнанието за значимостта на жертвата, човешките измерения на божественото се изследват с прецизността на учен, който анализира и постига прозрения. Когато завършва романа, първо го дава на една 55-годишна жена да го прочете. Тя е шокирана. След това го показва на 25-годишен свой познат, току-що завършващ теология. Той е очарован, но й дава съвет да махне сцената с "преспиването", казва, че е излишно, защото нещата се подразбирали. Тогава Мариан Фредриксон разбира за какво е написала тази книга: "за това, колко е трудно, почти невъзможно за нас хората да мислим свободно, колко са овързани и спънати мислите ни от историята, културата, сигурността, която ти дава разпростирането само в определени структури". Книга наистина стряскаща в свободата си да изговаря истини, да изчиства от прахта и наслояванията на вековете познатата и непозната история за Исус Христос, зараждането на новата християнска религия.
"Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Исус се яви първом на Мария Магдалина, от която бе изгонил седем бяса. Тя отиде да обади на ония, които са били с Него и които плачеха и ридаеха, но те като чуха, че Той е жив, и че тя Го видяла, не повярваха." (Евангелие от Марка, гл.16) Години по-късно Мария от Магдала ще започне да записва всичко, което Господ й е казал, ще си припомня детайли и ще си обяснява жестове, погледи, думи. Презряна от останалите Му ученици за това, че е жена и Той не би могъл да остави тъкмо на нея най-важните си послания, Мария продължава да записва спомените си. Мария продължава. Пише, за да си обясни, пише, за да запомни, пише, за да предаде на другите. Мария продължава две хиляди години след раждането Му. Кой не би й повярвал? Кой казва в книгата: ние създаваме боговете, от които имаме нужда - тя или Той?
Когато Мария от Назарет, майката на Исус отива да го придружи в пътя към Голгота, Той се провиква "Коя е майка Ми? И кои са братята ми? Защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той ми е брат, и сестра, и майка." След това майката проронва: "Децата са част от майката, от тялото й, от мечтите й - и от съзнанието й. Но аз родих един чужденец." Тъкмо тук се срещат двете книги на Мариан Фредриксон "Дъщерите на Ханна" и "Според Мария Магдалена". Много елементарно и лесно ще е те да бъдат гледани само в женски контекст. Диалогът между тях е по-всеобхватен и важен - да познаем себе си и Бога в нас. Фредриксон откровено и ясно формулира това: "Ако заменим библейските герои с действащи лица, тогава може да се каже, че книгата е за това как да пораснем големи, да поемем отговорност за собствения си живот, да открием собствените си възможности и собствените си ограничения, да се срещнем лице в лице със собствените си страхове, да престанем да обвиняваме както обществото, така и тях за това, което ни се случва. Трабва да свалим родителите си от пиедесталите, да ги разберем от гледна точка на нашата перспектива на възрастни хора и това е единственият начин да продължим да ги обичаме, без да ги обвиняваме за това, което не са направили, и за онова, което са направили."
Посланията, които писателката изрича от името на Мария от Магдала или на Ханна и нейните дъщери, са нейните собствени прозрения за смисъла на човешкия живот, отдаден на вярата, другата й гледна точка към учението на Исус от Назарет, от какво трябва да се лишим, за да се докоснем макар за малко до Него, ролята на църквата в предаването на словото Му през вековете, размисъл за това колко неспособни да обичат са хората, оправдана ли е саможертвата в името на любовта, как трябва при всички обстоятелства да останеш вярна на себе си, колко големи могат да са компромисите със собствения живот в името на другия, как самопознанието е пътят към Бога, защото Той е във всеки от нас. "Нима това е целял с разпъването? Да покаже, че който притежава власт, е способен да откаже да я използва." Историята продължава. Може да се изброява още, но книгите казват много повече. Дълбочината на страданието, изключителните прозрения на Мариан Фредриксон разтърсват до неподозирани пластове четящия. Трудно и излишно е да се добавя.
Някъде в интервю писателката разказва как до леглото на болната й от сенилна деменция майка стои бащата и чете от книгата на дъщеря си "Симон и дъбовете", вярвайки, че казаното стига по някакъв начин до старата жена. Кой да ни каже кое всъщност наистина стига до нас и кое минава ей така, без следа? И какви са пътищата му?

Силвия Чолева


Име: Мариан Лилемур Фредриксон
Възраст: 73
Височина: 178 см
Тегло: Прекалено
Семейство: Съпруг - пенсиониран морски капитан. Две дъщери, една внучка.
Място за живеене: Вила в Йостершяр, Руслаген
Професия: Писател.
Образование: Никакво. Училище за момичета (женски пансион), след това направо във вестник като безплатен доброволец.
Печели: Много. Парите се превърнаха в абсурд за мен.
Кара: Тойота.
Чете: Предимно фактология. Това, което пиша, също не е художествена литература. Между романите си почивам с други книги (романчета).
Слуша: Винаги музика, когато пиша. Хайдн към "Според Мария Магдалена".
Гледа: Понякога някой наистина хубав филм. Почти никога телевизия.
Яде: Риба. Та нали сме гьотеборгчани.
Пие: Вино към храната.
Пуши: Кутия "Бленд" на ден.
Смее се: Много.
Плаче: Когато работя.
Най-добро качество: Прекалено добра.
Най-лошо качество: Прекалено добра.
Обича: Цветя, градината и природата.
Мрази: Вече престанах с това.
Политика: Предаден, отегчен социалдемократ.
Идоли: Човек няма такива на моята възраст.
Спомени: Татко, който беше корабостроител, винаги участваше в нощната регата Осло - Скаген. Човек не трябва да плава повече от една година. Но когато най-после се пенсионира, пренесе грила на яхтата и аз и мама си отдъхнахме. Татко се гордееше с плаването, а аз умирах от ужас.
Планове: Да успея да се скрия от хората, от вниманието към мен, когато "Според Мария Магдалена" излезе.

Интервю с писателката от 21.9.1997 г. във в. Афтонбладет, Швеция



Мариан Фредриксон. Дъщерите на Ханна. Издателство Обсидиан. 1999. Прев. Теодора Джебарова, Антоанета Ковачка

Мариан Фредриксон. Според Мария Магдалена. Издателство Обсидиан. 2000. Прев. Анюта Качева