Йосиф Сърчаджиев: Автограф
Име: Йосиф.
Рождена дата: 2.05.1945 г., гр. София
Местонахождение: В една галактика от Млечния път, планета Земя, южно от Северния полюс, България, село Синеморец.
Отличителни белези: Лунички (изчезващи) и гърбав нос.
Цвят на гласа: Дълбоко кафяво, с нюанси - кадифе, земя.
На Земята се лутам, защото: това е поредната спирка по Пътя към Небитието; никой не ме е питал за желанието ми къде ми се лута; защото съм сляп за Пътя.
Нещата, които доведох до край: все оставям нещо недоизкусурено. Причината е в скуката от Съвършенството; някои дребни неща в битов план. За големите надбитийни неща ще разбера, като си тръгна от тук.
Мечтата, която не изпълних: да заведа Райна (съпругата му - бел. Ив. П.) на архипелага Туамото; да преодолея земното притегляне и изпадна в безтегловност. Май всичко останало, което съм поискал, съм постигнал.
Духът ми е в комфорт, когато: тялото ми е здраво; не се замислям върху собствената си недостатъчност.
Избрах си да бъда човекът Йосиф, понеже: вече съм бил друг вид животно в прераждането си; има мисия или изтърпявам наказание, а може би и двете; нямам изход.
Предимствата в неговия характер са: несериозното отношение към собствената му персона.
Затова пък така и не можах да го науча на: това да се храни бавно и да не се отегчава от почивката.
Сцената е: място за автогенен тренинг; поле за задоволяване на суетата; кът за усамотение, облагородяващо мизантропията ми.
А театърът е дом, защото: така са го фетишизирали аркашките. За мен той е по-скоро средство за бягство от потискащите реалии. Той е богоугоден дом за духовно неадаптирани инфантили.
В живота най-много обичам: да ям палачинки, да ми ръкопляскат от залата, да дарявам радост на малцината, които обичам, да съзерцавам зимното море, да ми е трудно и да успявам да преодолея несгодите, които често сам си ги прося. И още: мигът преди заспиване; сън на поляна, огрята от слънце; събуждане от птича песен; напиване с компания, с която ти е било приятно и ти е дала много като усещане; заспиване на рамо, което стопляш с главата си; корем, докоснат от пръсти (то е средоточие на живота); стая с нагрята печка, в която да влезеш след дълго ходене в студена зима; хладък чай в горещ ден; катерене към висок връх и спускането към поляната.
За 55 години загубих вкус към: безсмислената реторика, чрез която все съм искал да доказвам правотата си; непременното доказване, че съм; стремежа си да търся на всяка цена приятели и хора, които да ми обръщат внимание.
Смъртта ми може би ще е: събуждане (справка: "Животът е сън" на Калдерон де ла Барка).
Моето първо стихотворение бе:

Че деформирани били
часовниците на Дали!
Така те мерят бремето
и безкръвието на времето.

(От началото на 60-те години.)

Страховете, които ме преследват цял живот, са: контролно по математика; да не си забравя текста на сцената; за здравето на близките ми; болест, свързана със загуба на зрението, слуха, говора или движение, което би ми отнело възможността да упражнявам професията си.
Не мога да не се усмихна на: целуващи се в парка, автобуса, по улицата; хора с "апетит" към живота; животните и пълнолунието.
Най-добрият ми приятел е: Йосиф Сърчаджиев.
Любовта не е: шега; повод за запознанство; необяснима.
Тя се оказа: голям майтап; лъжица не за моята уста; продукт на химически реакции в организма.
Любовта не може да не е. Тя е.
Това, което не намерих: е обяснение за смисъла на съществуването ни; път към себе си.
Греховете ми: са спрямо всеки, който е бил в досег с мен; не подлежат на коментар; са моите Ерении; винаги са съпътствани с изкупление.
Като че ли жената винаги се опитва да: обсебва и властва. Когато не успява, тя изпада в депресия, от което мъжът се чувства виновен.
От живота разбрах, че: нищо не съм разбрал.
Удоволствие бе да играя ролята на: шут.
Книги-пътеводители са: "Вълшебната планина" на Томас Ман; стихотворението "Ако" на Киплинг; "Писма до Луций" на Сенека"; "Престъпление и наказание" на Достоевски.
Моя страст е все така: да се стремя към неосъществимото.
Не загубих вярата, че: нашата българска улица ще се облее в слънце. То вече изгрява.
Разочарованията бяха неизбежни спрямо: мен самия и другите - когато носиш Малкия принц в себе си, а не го проявяваш и се примиряваш с липсата му в теб и останалите; хора, на които вярвах, че сме в един екип в стремежа ни за градеж на демократична България, а те се оказаха с непреодолян комунистически манталитет или кадесарски мекерета.
Копнея за: поне три дни физическо и умствено бездействие; висш егоцентризъм, който да ми осигури незаинтересованост от света.
Предателствата: да поругая нечия вяра в мен; да разруша илюзията, която съм създал; да обещая и да не изпълня обещанието си; да изневеря на своя позиция.
Нещата, от които не мога да се откажа: желанието да бъда зад завесата, когато тя се отвори; бутилка вино след 8 вечерта.
Виждам своя Годо като: оная, с която никога няма да се срещна.
Тъгата има мирис на: есен, паднали листа, дъжд, колендро.
Искам да се преродя във: всичко друго, но не и в човек.
Ако бях картина, щеше да ме е рисувал: Салвадор Дали.
Къде е Бог? Къде е?: Ето ме! - казах аз и се изчервих.
Понякога си мисля: че понякога мисля.
Земята се оказа малко тясно място за: другите.
Ако бях прапрачовек и обичах някого, но не подозирах израза "обичам те", щях да: отхапя ухото на Някогото.
Сънят, който често ме спохожда, е: летя, летя, летя...
Човек никога не знае: какво мисли един китаец.

Автографа взе Ивелина Петкова