Равносметката
или моно/диалозите
на Йосиф Сърчаджиев
В този портрет няма да откриете много за творческата биография на Йосиф Сърчаджиев. Няма да откриете нито една фактологическа бележка за отминало или настоящо тетрално събитие, свързано с неговия професионален път; нито един коментар върху постановка - актуална или предстояща, "белязана" с присъствието му в нея, нищо, което да затвърди чрез думи и без това неоспоримите свидетелства на талант, за който сцената има преимуществото да "говори", при това доста по-убедително. Между тези редове може би ще откриете Йосиф Сърчаджиев такъв, какъвто е минути след аплодисментите на сцената, преобличането в гримьорната и потеглянето за дома - в онзи така кратък и неуловим промеждутък от време, в което цари Безвремие, докато Битието се трансформира в битие, Лицето - в лице, и двете измерения все още си съжителстват. Мога да посоча достатъчно доводи, поради които съм изместила прожектора към дълбочината, която предполага човекът, наместо изкушението да се анализира актьорската му дарба, но не те са важни, а следствието от тях. Измамна е представата, че надничайки зад завесата, би успял да зърнеш този най-истински лицеизраз на актьора. Затова оставих Йосиф Сърчаджиев да води диалог сам със себе си. А за мен остана натрапчивото усещане, че някой отдавна е откачил завесата и понятия като "отсам" и "отвъд" са престанали да съществуват.

- Знаеш ли, навърших 25 години броени дни след твоята 55-годишнина. Започнах и аз да се замислям над латинската поговорка, която често употребяваш: fugit izzeparabile tempus...
- А-ха, "бяга невъзвратимото време"... Тази мисъл засяга обаче не толкова възрастта, а другото - осъзнаването за стойността на мига и желанието да го изживееш пълноценно, да не го пропускаш..., защото не можеш да го задържиш. Това ли имаш предвид? (Кимвам.) С напредването на възрастта това усещане е все по- осезаемо, повярвай ми.
- Със себе си нося едни твои записки - личен архив, които ми бе дал преди време. Едва ли си ги спомняш добре, в тях си отбелязвал свои мисли и вълнения, когато си бил около 20-годишен, ако не и по-малък. В връзка с това ми се роди една идея - чрез мен да поговориш с Йосиф-младши, аз ще бъда него, цитирайки твои собствени мисли оттогава, без да се намесвам със своя лична оценка в тях, а ти от "билото" на сегашната си възраст ще ги коментираш, допълваш, съ-блюдаваш разликите и промените...
- ...та да се види какъв ум съм бил и като млад. (Смее се.) Не е ли форма това на някаква прекалена показност?
- Не, не мисля. Набелязала съм си най-разнообразни неща, дори може би ще ти е забавно...
- О, това - със сигурност. Както нямам спомен за тях, току-виж съм извлякъл и някоя поука за днешния ден, връщайки се в толкова отдавнашно вчера. Хайде, давай тогава.
(Оттук нататък ги оставям двамата.)

Йосиф младши: "Човешките съдби са ли толкова интересни?"
Йосиф старши: Е да, за 15-годишен този интерес е обясним. На 55 години не са ми толкова любопитни хорските съдби. Уморява ме повтаряемостта. Както казва Ромен Гари: "Не ми остава много време и без съмнение трябва да се задоволя с вече наученото."
Йосиф младши: "Човекът е безкрайността. Той никъде не се пресича и не се губи. Но това е само Човекът, не и хората. Да търсиш безкрайността в тълпата е безсмислие."
Йосиф старши: И сега твърдят същото, въпреки убеждението, че сме грешка на природата. А де!
Йосиф младши: "Остават ми още 45 дни да съм ученик. И все пак ми е мъчно. Как премина тази част от живота ми? Бях ли човек? Какъв съм сега и какъв ще бъда?"
Йосиф старши: Мога само да си заблазявам за трепета, който съм изпитвал тогава. А въпроса: "Бях ли човек?" (в морален план), си го задавам и в настоящето. Все по-натрапчиво... и без отговор.
Йосиф младши: "Страхотно ме е страх, че няма да ми стигне времето да живея. Сега като съм "друг", не желая дори да спя." (Писаното е след завършване на средното образование.)
Йосиф старши: Е, напоследък не изпитвам този страх и много силно желая да спя. Дълго, дълго...
Йосиф младши: "Фактите не са нищо повече от думи, ако на сцената не ги пронижеш в нашата оценка". (Из мисли във ВИТИЗ.)
Йосиф старши: Да де, но проблемът е дали "нашата оценка" е вярна. Затова е необходимо през годините да си изградил твърди житейски позиции, собствен критерий, който да отстояваш независимо от превратностите. Е, малко намирисва на субективизъм, който изключва самокритичността. А без нея всяка оценка е съмнителна.
Йосиф младши: "Не" на импровизация без оглед на цел, т.е. живот - миг за миг, без перспектива за развитието на действието." (Из мисли във ВИТИЗ.)
Йосиф старши: Това си е сценичен закон. Добрата импровизация се осъществява само върху желязно изградена канава на основното действие. Ако "импровизираш" ей така, без да мислиш какво ти предстои - това си е просто лигня, хаос безсмислен, досада за зрителя. Ама това се отнася и за житейските ни "импровизации".
Йосиф младши: "Трябва ми на сцената да чуя шума на тишината." (Из мисли във ВИТИЗ.)
Йосиф старши: Е това е много важно условие, за да не се превърне сценичната реч (диалог или монолог) в брътвеж. "Шумът на тишината" понякога е по-изразителен и от най-емоционално поднесения текст. Трудността е да се уцели мярата в продължителността на затишието. Като в живота - тихото присъствие често е по-действено от шумния парад.
Йосиф младши: "Сега се сетих, че не обичам зюмбюла. Мирише ми на труп."
Йосиф старши: Но когато съм поднасял зюмбюли на жени, те са се възторгвали. Дали Жената не е пряко свързана със Смъртта?
Йосиф младши: "...Чини ми се, че много ирационално мисля и това ми пречи да си видя истинското бъдеще. А ми се иска то да е такова... ех, майка му стара, какви ли не чудеса ми се искат. Ще ли станат? Част от тях да, а другото ще бъде вечният блян, който ще ме подтиква да търся, да искам, да се страхувам от еснафщината."
Йосиф старши: Точно това споделяне е образец за ирационализъм. Чудеса му се приискали! Да си станал Бог! Едно наше момче вече опита. (Прости ми, Господи!)
Йосиф младши: "Изкуството трябва да е отворено понятие, т.е. да дадеш на възприемащия субект свобода да намира в него своето отношение."
Йосиф старши: Така е, но с едно ограничително условие: творецът да е излял искрено в творбата собственото си отношение. Иначе няма диалог.
Йосиф младши: "Кроткото анжуйско вино подканва към сластни наслаждения с ярко изразен ексхибиционизъм."
Йосиф старши: Хайде холан - сякаш съм опитвал някога вкуса на анжуйското вино. Явно тогава съм попрочел нещо за него и ми се е прищяло да запиша тази фраза, та белким направя на някого особено впечатление.
Йосиф младши: "Моите флуиди създават левитация."
Йосиф старши: Ако се отнася до физическия смисъл на понятието левитация - това не е вярно. Изхвърлил съм се. Виж, в психологически план, и то при хиперконцентрация, съм успявал понякога да откъсна зрителя от земното притегляне. Това са наистина блажени, звездни актьорски мигове.
Йосиф младши: "Важно е не какво решават хората, а как. Също и субективната отговорност и възможността за свободен избор на решенията."
Йосиф старши: Открил съм Америка! Обаче е ужасно плашещо да имаш право на свободен избор. Затова в тоталитарните общества хората си живуркат безметежно.
Йосиф младши: "Ужасно благородно нещо е тополата".
Йосиф старши: И за това е толкова уязвима на силен вятър.
Йосиф младши: "Другите са смъртта на нашите възможности".
Йосиф старши: Спомням си, по онова време бая бях впечатлен от Сартър и съм го перифразирал. Уж аз съм го измислил! Ама си е истина де. Особено за България.
Йосиф младши: "Манията ни е, че любовта трябва да остане еднаква през целия ни живот."
Йосиф старши: А някои "маниаци" я съхраниха непроменяема. Любовта. Някои...
Йосиф младши: "Художествената убедителност не е житейска убедителност."
Йосиф старши: Естествено! Защото изкуството не е отражение на живота, а една недостъпна за всеки надбитийна проява на дух и мисъл. Неговата убедителност не служи за поука. Тя може да е само утеха и психо-стимулатор.
Йосиф младши: "Как скуката ме завладява! Необходима ми е максимум заетост. Всяко свободно време, в което не зная какво да правя, ме подлудява и мога само да се тръшна със затворени очи и уши, за да не се усещам."
Йосиф старши: О, драги ми млади Йосифе, ако знаеш в последните години с колко по-голяма сила ме владее това усещане. Само дето затворените очи и уши не помагат. От подлудяване се спасявай чрез усмихнато вглеждане навътре в себе си, чрез иронично осмисляне на постъпките си, чрез автогенен тренинг, чрез тихо общуване с хора, които обичаш... всъщност "скука" в общоприетата представа не ме обхваща. По-скоро ме обладава подобно състояние - душевен дискомфорт, вследствие на осъзнатото безсмислие на битието.
Йосиф младши: "Хората без стереотипното съзнание на виновници, без страха пред установеното се чувстват ограбени. Те се формират в една среда, в която все пак е по-лесно да прикриеш несвободата, със сдъвканите предубеждения, с хитро скроените норми, отколкото с мисълта, че трябва да отговаряш сам за своите решения."
Йосиф старши: Ето това насаждане на чувство за вина, което те кара да се скриваш в удобната анонимност на стадото, е една от най-големите злини, които комунистическия режим стори на хората. Ние не бяхме граждани, а подплашени поданици, готови да лазят по корем, за да запазят несвободата си. И затова в настоящето десетилетие съпротивата срещу "неудобствата" на демокрацията е толкова яростна. О, каква тегоба би било това да отговаряш сам за решенията си; да поемаш вместо държавата инициативата за съществуването си. Да си сам срещу предизвикателствата на съдбата, т.е. да си горд индивид.
Йосиф младши: "Имайте кураж -/ животът е мираж."
Йосиф старши: Едва ли аз съм измислил навремето тази епиграма, но бих я подписал в тия години. Ако тогава интуитивно съм възприемал живота като сън, то сега рационално определям неговата недействителност. Макар че сън и рацио нещо не си схождат. Ей за туй не мога да си обясня феномена живот/сън. За това очаквам с нетърпение Събуждането.
Йосиф младши: "...Ще подновя тренировките си по бокс. Дали не е заради осветените рингове?"
Йосиф старши: Лицедействие във всичко. Дори да ти смажат физиономията, но да е пред публика! Суета на суетите! Но как иначе бих могъл да се чувствам добре в тази ексхибиционистична професия?
Йосиф младши: "Несъзнатото чувство на младост сега доби завършващите се форми на конкретно материално усещане. Вече мога да предопределям нещата. Да им намирам най-точна класификация, да търся определени понятия за действията си."
Йосиф старши: Щом заявявам, че мога да предопределям нещата, значи съм бил съвсем незрял. Само прелестната глупост на младостта ни дава самочувствието на оракули. Но не ми се връща в онова време. Нищо не желая да предопределям.
Йосиф младши: "Харесва ми живот на ясни финансови основи. Хората така не могат да го усложняват - никой не става твой приятел по някакви неясни причини. Ако ли много зажаднея за човеколюбието на околните, ще дам малко пари и готово. И тези чувства ще са искрени, защото основата е стабилна."
Йосиф старши: Еврейската ми кръв тук си е показала рогцата. Вярно е, че в регламентираните финансови взаимоотношения се избягва двусмислеността, която се проявява в чисто емоционалните връзки. Но пък при последните именно рискът от горчив провал ги прави толкова сладостни. И каква наивност съм демонстрирал - че с пари може да се купи обичта на другите. Практиката ми доказа, даваш ли, търсейки отплата - получаваш предимно огорчение. Просто някои неща са безценни и не могат да се купят. Едва в тия години разбрах колко са верни словата на Еклисиаст - "пусни хляба си по водата и някой ден ще го намериш".
Йосиф младши: "Трагедията е, че превърнахме философията в програма за действие."
Йосиф старши: Предполагам какво съм имал предвид. По онова време и аз съм живял с наложената възбуда, че марксизмът е философско учение, а не една от утопичните икономически теории. И съм смятал, че обществената ни беда се корени в неправилното опредметяване на тази "философия". И сега мнозина с това си обясняват срива на социалистическия строй. И не щат да осъзнаят, че това "учение" е несъобразено с човешката същност и именно поради своята дълбока нехуманност никога не ще се реализира в битието ни.
Йосиф младши: "Мисля си за човешката красота и изобщо за красивото. Страшно относителна работа. Защо казваме, че София Лорен е красива? Кой е критерият?... Липсата на излишества?"
Йосиф старши: Все още (и може би никога) не мога да дам отговор "що е туй красиво" и как се е породила необходимостта да го търсим. То ни се дои, ни се стриже, ни се яде. Що ни е? Навярно съществува понятийна матрица, която генетично се предава... Но защо има толкова големи изкривявания? По себе си съдя, че понякога модата ни налага идиотски канони, въпреки съпротивата ни; друг път намираме красивото, водени от неосъзнат вътрешен гъдел; или просто сами си създаваме илюзии за красота и се опитваме да налагаме тези ефимерни критерии на околните като нещо вечно... А бе, което не е грозно, е красиво! Ама кое е грозно? А де!
Йосиф младши: "Горещ ром с канела и ледени банани, поръсени със захар - това ми се вкусва."
Йосиф старши: Бих прибавил: "...лежейки гол върху хладни кенарени чаршафи"... Понякога изпадам в хедонистични настроения (ищаси, желания), които откак се помня, са непроменяеми. Те са чудесен баланс на скептичната ми същност. А може би са и нейно отражение.
Йосиф младши (писано върху ученически бележник от 9 клас): "Знам какво е Щастието и как да го постигна. Но няма да го споделям, за да не го погубя."
Йосиф старши: Блазя му на гимназиста Йосиф, защото сегашният Йосиф все още не може да даде определение на туй що е щастие. Е, да, изживявам блажени мигове, но... мигове. А какво е нещастие по-лесно бих могъл да формулирам. Струва ми се, че най-мъчително преживявам болести на децата ми. Не е щастливо нещо и любовта. Но не съм сигурен, че е нещастие.

Ивелина Петкова