Юбилейно слово
за Иван Вазов
Уважаеми господин президент,
дами и господа,
почитаемо събрание,


Събрали сме се с вас тук, за да отбележим сто и петдесетгодишнината от рождението на Патриарха на българската литература, народният поет Иван Вазов.
Писател като Иван Вазов би правил чест на всяка европейска нация, той прави чест и на целия български народ и си остава най-силният изразител на националната душа в нашата художествена литература. Той не само докосна с перото си народната душа, но и най-нежно я погали, тъй както нежно се погалва по главицата едно дете... Защо казвам всичко това? Казвам го, защото мисля, че неговите литературни герои са като големи деца - в това се състои тяхното очарование и тъкмо с това те ни подкупват и ни карат да ги чувстваме близки до сърцето си и да ги обичаме.
Аз не мога да бъда равнодушен пред такива герои, те винаги са ме вълнували... Мисля, че те вълнуват и всяко българско сърце!
Не познавам друг такъв народ като нашия, който да занемари или да изостави бизнеса си и да се заеме усърдно с производството на черешови топчета, за да събаря с тях подтиснически империи и да се бори за свободата си!
Такъв народ не може да бъде измислен! Него или го има, или го няма. Но щом като ние с вас сме тук, а с нас са и героите на Иван Вазов, заедно с черешовото топче - значи, че ни има! Нека не забравяме още, че такъв народ лесно се и води, и кара, но трудно се управлява!.. А това особено добре трябва да се знае и разбира от политиците, които са се запретнали да водят и да управляват народа! Но като гледам как още се туткаме и бутаме едни други, трудно ми е да си представя как ще успеем да се придвижваме по-нататък! Ами че как - с туткане!
Десетилетия наред българските читатели пренасят през времето Вазовият скъпоценен литературен товар и мисля, че колкото по-дълго време го носят, толкова по-скъп и по-безценен им става този товар. Защото фигури като Иван Вазов и делото им ни дават самочувствие, те ни реабилитират пред останалите народи и ни карат да бъдем по-ревностни и строги и към собствените си дела. Мисля, че само така юбилеите придобиват по-голям смисъл!
Името на Иван Вазов е свързано и с моя роден берковски край, а това обстоятелство допълнително ме вълнува. "В Берковица - разказва сам Иван Вазов - разположена в разкошните разклонения на Ком, с обилна зеленина, сенки и здрав балкански въздух, аз за пръв път обикнах страстно величествената природа... Животът ми в Берковица съвпада с един от най-плодовитите периоди в моето творчество... Поставен в една среда, пълна с оригинални типове, и сериозни, и комични, аз почерпих голям брой сюжети... Един любопитен процес ми даде идеята на "Грамада". Аз я видях скоро напечатана. Когато на 1880 година по служебна работа дойдох в София, бях обсипан с похвали от познати и непознати. Харесала се беше. Петко Каравелов, министър-председател тогава, при среща на улицата ми каза: "Вазов, само едно нещо по-хубаво съм чел от "Грамада" - Шевченковата "Катерина".
"Един член на софийската апелация - си спомня още Вазов - ме укоряваше във в. "Витоша", че пиша някакви "Грамади" и други глупости, наместо да ходя по селата и да събирам материали за обичайното право." Тогавашният министър на правосъдието, подплашен от недоброжелателните дописки за поета-съдия, праща предписание на Иван Вазов да замине за Видин в качеството си на помощник-прокурор. Вазов счита това за понижение и отказва да заеме новия си пост. С това се и приключва неговото чиновнишко занимание като съдия... Край градеца Берковица по пътя София-Лом се намира и същинската "Грамада", дала на Вазова идеята за поемата. Камъкът е дал име на много местности и селища, той е постоянен спътник на човека, но човекът тъй много е свикнал с него, че престава да му обръща внимание. Той туря надгробни камъни, за да отбележи къде са положени в земята най-близките му хора, бележи с камък християнските оброчища, покръствайки по този начин земята си, с километрични камъни отбелязва разстоянията по пътищата, зида каменни мостове, за да свързва с тях бреговете на реките, дяла кръгли воденични камъни, за да мери с тях мливото си, донася морена от планината, за да я тури на гроба на Иван Вазов в центъра на своята столица - град София. Не зная на кого другиго е оказана такава голяма чест!.. Камъни има разхвърляни и из човешката реч. Когато камъните и думите се смесват, се предполага, че думите имат по-голяма енергия и по-голяма сила.
Като говори за камъни обаче, народът казва обикновено, че с камък се замеря кучето, а че човекът се замеря с думи!
В родния ми край, споменаван от Иван Вазов, няма народни песни, но има много клетви. Тъкмо тези клетви са в основата и на поемата "Грамада". Може да се каже, че в грамадата от камъни е имало колкото камъни, толкова и думи, защото всеки пътник, минаващ оттам, е хвърлял камък с думите: "Проклет да е Цеко!"... Аз и досега вярвам, че по сила и тежест думата не отстъпва на камъка и че когато се произнася проклятие, думата се запраща като камък и може да осакати човека, към когото е запратена. Проклятието пътува бавно, но рано или късно пристига където трябва!
Когато за първи път видях останките от същинската Грамада, не бях никак разочарован, защото вече бях чел поемата, тя заседна дълбоко в съзнанието ми и оттогава не е спирала да нараства и да се уголемява като нещо значително и голямо. Времето не успя да я смали. Така литературата продължи да води спор и съревнование с природата, а бих казал, и с Господа. Междувременно из нашия живописен край почнаха да скитат някакви безумни идеи и да ни обсебват, и ние най-неочаквано бяхме обявени за край със затихващи функции - закриха се здравните участъци, част от училищата (поради липса на ученици), училището в родното село на майка ми бе превърнато в старопиталище, в него, вместо да се учат деца, се отглеждаха старци. Автобусните линии бяха закрити, затвориха се и фурните за хляб... Затихващи функции!..
Зловещо нещо. В подобни случаи писателят Емилиян Станев казваше, че е дошло време, когато магаретата са започнали да изядат зобта на конете!
Та така... Ден из ден не само отделни живописни селища, но и цялата ни страна започна да се превръща в страна със затихващи функции. А магаретата продължиха да ядат зобта на конете и, да ви кажа ли, че това май продължава и досега! Но го няма лудия Мунчо, който да се осмели да протестира!.. Постепенно запустението и занемареността обхванаха всичко, те пропълзяха и в душите ни, настаниха се там вътре като отровни бурени!.. Но нека ми бъде позволено да спра до тук, боя се да не изсипя пред вас купища от излишни думи и да ги превърна в опасно свлачище!
Та с вас, мисля, че сме се нагледали и наживяли на затихващи функции!.. Как сега да съживим отделните селища и страната си?.. С вайкане няма да стане!.. Питам се понякога с горчивина какъв е бил смисълът предците ни да се заселват в тази благословена от Бога земя, след като я занемарихме и изоставихме?.. Не знам! Грех ми на душата, но не знам!
И си мисля, че ние сме народ все още сънен, затова и имаме нужда от будители. Иван Вазов е един от тези будители, затова и трябва да го носим гордо и високо върху своето знаме! Мисля още, че Иван Вазов и написаното от него са като един огромен хляб, всеки от нас си отчупва по къшей от този хляб, за да засити своя духовен глад, но колкото и да отчупваме от него, хлябът не се свършва!
Не сте ли усетили, че всичко у Вазова дъхти на домашен хляб? "Една българка", "Чичовци", "Немили-недраги", "Иде ли?". Стените на този театър, кръстен на негово име, са просмукали дъха на неговите драматургични герои.
Позволете ми да се спра в това свое слово и на един спомен на Иван Вазов за майка му. "Когато бях дете още - разказва Иван Вазов - майка ми, помня, често ми говореше за България.
- България е най-хубавата земя на света, за това всичките народи ни завиждат.
Тия думи се втълпиха тогава в ума ми.
От де знаеше тя това? Тя не беше видяла България, тя знаеше от България само родния ни градец Сопот, нито беше чела някаква книга с описанието на България, защото тогава нямаше такава. Но тя ни твърдеше това с такава увереност! И аз й повярвах.
И в моята крехка детска душа от рано се вкорени убеждението, че България, моето отечество, е най-хубавата земя на света. Кои "сички народи" й завиждаха, как й завиждаха - това не знаех и не се питах. Доста ми беше да зная онова, което знаях. И аз се гордеех, че имаме такава хубава земя и, като се гордеех с нея, аз я обикнах. Аз бих я обичал и грозна да беше, обичал я бих за страданията й вековни, за миналото й славно и тъжно, обичал я бих за надеждите и за вярата й в светло бъдеще, и за борбите, чрез които то щеше да се постигне. Но аз тогава бех малък и сичко това ми беше неизвестно, та и непонятно. Хубостта обаче, понятие не отвлечено, беше достъпна за моите детски възприятия. А там дето е красотата, наблизо стои и съчувствие, обич."
Нищо повече не бих могъл да прибавя към това, освен да се поклоня пред тези думи на Иван Вазов...
Позволете ми с това и да завърша.

Йордан Радичков


Юбилейното слово за Иван Вазов е произнесено на 26 юни т. г. на Тържествената вечер за честване на 150-годишнината от рождението на поета, състояла се в Народния театър "Иван Вазов".