Знаците на властта

Преди време в една частна радиостанция звучеше реклама за луканка, с посланието: "И премиерът яде (еди-коя си) луканка". Няма никакво значение, че министър-председателят е вегетарианец. Не той, а неговото служебно положение само по себе си трябва да продаде продукта. Казусът е интересен със сблъсъка, който съдържа в себе си. От едната страна стои класически мечтаното българско кулинарно изделие - луканката, а от друга - класически омразното българско чудо - висшият политик. По нормалната логика би следвало покрай луканката да се продаде и политика, но в случая е точно обратното. Някак символите на властта се оказват по-силни като рекламен носител.
Използването на властови знаците за привличане на радиоаудитория е особен похват. Съществува негласна конкуренция между информационните радиостанции кой колко и по-големи големци да покани в студиото си. Така особено в обзорните публицистични предавания в края на седмицата едни и същи политици скачат от една в друга радиостанция. Тази, която остане пропусната от висшата визита, губи в състезанието. Макар и формален, критерият продължава да бъде високо ценен. На практика, много малко от тези радиостанции съумяват да изведат нещо съществено от разговора си с политика. Не защото са неумели, а защото колкото и интересен да е даден човек, след третото интервю за два дни, той започва да се превръща в латерна. И вместо в магнит за аудиторията, става досадна плоча, зацикляща все на едно и също място.
Единственото нещо, на което могат да разчитат радиостанциите, че действа безотказно за привличане на вниманието, също съдържа в себе си противоречие. Това е любимата фраза на всеки политик, завъртаща се около благодарностите му за поканата в това "прекрасно", "чудесно", "отблизо следено от него" (и пр.) предаване. Обикновено той спретва подобно изречение не заради радиото, а заради уплахата, че това му гостуване може да се окаже последно и трябва да остави добро впечатление (не в слушателите, а в радиохората), че да го поканят пак. Затова пък всяка уважаваща себе си радиостанция предпочита да бъде трън, а не роза в очите на политиците. Макар и твърде неуместна и неискрена, тази фраза действа върху слушателя. Колкото и непоносим да е политикът, произнесъл словата, винаги се задейства механизмът "щом и той го слуша, значи има защо". Да не говорим за феномена, че слушателите следят с по-голяма страст онова, което им е неприятно, отколкото това, което им е приятно. Те използват радиото за дразнител и отдушник на нервното напрежение, а не за източник на развлечение.
Може би тук е и разковничето за употребата на знаците на властта като радиопримамка. Колкото по-нелицеприятни са те, толкова по-печеливш се оказва ефектът от тях.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато