Вайсенберг - Владигеров
Алексис Вайсенберг - световният пианист, след дълго отсъствие отново пристигна в родината си. Този път с екип на швейцарската телевизия, която съвместно с БНТ прави филм за него. И към признанията от недалечното минало - званието "народен артист", ордените "Кирил и Методий" и "Мадарският конник", сега се добавя още едно - лична среща с държавния глава, президента Петър Стоянов. Тя стана на 14 юни в София.
От София започва всичко - и животът, и изкуството на Вайсенберг. Тук тридесет и шест годишният Панчо Владигеров е професор по пиано и свободна композиция в Държавната музикална академия. В прекрасен ден от пролетта на 1935-та в скромния му двустаен апартамент на булевард "Цар Фердинанд" 8 красива двадесет и шест годишна жена довежда своето шестгодишно момченце да го учи да свири на пиано и да композира. Това е Алексис Вайсенберг, единствен син на българката Лили и българския евреин Паул Вайсенберг от София. Ще го обикне много Маестрото и отсега нататък винаги ще го нарича с гальовното му име Зиги. И скоро ще предусети зародиша на един необикновен талант. А десетина години по-късно, след първите му блестящи концертни изяви интуитивно ще прозре, че "неговият Зиги" предстои да стане един от асовете на световния пианизъм. И не ще съжалява за раздялата с него, когато през 1945-та той напуска България, за да поеме предопределения му от съдбата път. В началото пътят му ще го отведе в Ню Йорк, в "Джулиард скуул", за да продължи учението си при прочутите пианисти и педагози Олга Самарова, Ванда Ландовска и Артур Шнабел. Скоро идват и първите успехи - лауреатство на конкурса на Филаделфийската филхармония и конкурса "Левентрит" в Ню Йорк, дебют в "Карнеги хол", концерти в Париж, Виена, Милано и други музикални центрове. Неочаквано решава да прекрати концертната си дейност и ред години усърдно работи над себе си, над формирането на своя стил, занимава се и с философия и литература. След това се заселва в Париж и отново е на сцената. Следват триумфални гастроли из Европа, в Америка концертира по пет-шест месеца годишно, солист е на най-големите оркестри и диригенти (на първо място след тях Караян!), огромно количество записи с един огромен репертоар...
Критическите отзиви са суперлативни, изкуството му се сравнява с това на най-големи клавирни величия като Хоровиц, Рубинщайн, Рахманинов.
Неговите стотици плочи и дискове се разпространяват по всички континенти. Мисля си дали щеше да стане всичко това, ако, както учителят си, бе останал в малка България.
Много години е бил отделен Вайсенберг от своята родина и от своя учител, но връзката с тях е съществувала в сърцето му. Във всички анотации за неговите концерти и записи неизменно фигурират две неща. Първо - че той е българин (в едно интервю у нас заявява: "Това е нещо вътрешно, първично, независещо от мен, чисто психологическо. Останал съм си българин по душа, по дух, по въображение и навярно ще си остана такъв до края.") И второ - че първият му учител, който му е дал най-много, е Панчо Владигеров. В друго интервю за наш вестник той казва: "... основата на свиренето при мен може да се каже е владигеровска. Той познава пианото до съвършенство.
Панчо Владигеров е моят учител, на когото аз дължа всичко - моля ви, отбележете - всичко. Винаги ще съм му благодарен. С гордост отбелязвам и в интервюта, и в разговори по телевизията на всички страни, в които съм концертирал, и в анотациите на плочите и програмите ми незабравимия "първи" период в моята родина, учението ми при Панчо Владигеров. Той е гений с душа на дете, а това е белег на неизтощимата му жизнена енергия, отразена преди всичко в неговото творчество. Той е световноизвестен композитор. Толкова българска е музиката му, толкова неповторими акценти има в нея! Произведенията му се приемат радушно навсякъде, където съм ги свирил - и в Европа, и в Америка."
Двадесет и пет години нямаха личен контакт ученикът и учителят. Но от своя обичан Зиги Владигеров често получаваше писма и грамофонни плочи с негови записи, следеше постоянно дейността и успехите му. Едва през лятото на 1971 г. се видяха отново. Френската телевизия предстоеше да излъчи директно предаване за Вайсенберг и по негово настояване отправи покана към Владигеров за гостуване в Париж. И при филмирането бе запечатана на лента първата им среща след толкова години. По време на престоя си Владигеров (заедно със съпругата си Елка) присъстваха и на концерт на Вайсенберг с Караян. Караян тогава изразява радостта си от запознанството и срещата с автора на концерта за пиано, с който навремето през 1926 г. се е дипломирал като пианист във Виена. И след време чрез Вайсенберг ще му изпрати свой фотопортрет със сърдечен автограф.
На следната година Вайсенберг за пръв път посещава родната София, където е поканен за камерен концерт и като солист на Софийската филхармония. Разбира се, Панчо е неотлъчно с него, кани го и в своя дом. Концертите на Вайсенберг са "гвоздеят" на фестивала "Софийски музикални седмици", успехът му е фантастичен, Българската телевизия продуцира филм "Пет дни с Алексис Вайсенберг". Развълнувал се е много старият вече учител и съчинява своя 64-ти опус - Три кратки пиеси за пиано, на който на френски слага посвещението "На моя Алексис Вайсенберг".
През следващите години учителят и ученикът се срещат още няколко пъти - и в Париж и при гастролите на Вайсенберг в София (на един от тях той свири гениално "Импровизация"-та на Владигеров). Видяха се и на софийския фестивал през юни 1978-ма и това беше последната им среща. На 11 септември същата година ученикът трябваше да лети със самолет от Париж за София, за да се прости с учителя си при поклонението пред тленните му останки в зала "България".
Пианистът бе взел връх над композитора Вайсенберг, но и в тази област, след творбите, писани "под окото" на Владигеров, той имаше успехи. Последният от тях, на който учителят се зарадва дни преди смъртта си, бе премиерата на изключително оригиналния като музика и сюжет мюзикъл "Фуга", чиято премиера в Париж в края на август 1978-ма бе дирижирана от Александър Владигеров.
"Познавах" Вайсенберг още от края на петдесетте години, когато учителят му с приятели слушаше (винаги в най-гръмка звучност!) негови плочи. "На живо" го чух през 1966 на фестивала "Пабло Казалс" в Прад, след това в Монте Карло. В Прад след Баховите "Голдберг вариации" бях направо "потресен", публиката не ръкопляскаше (там това било традиция), но стана права и дълго стоя в изразително мълчание. А след първия му рецитал в София през 1972 година публиката френетично аплодираше и крещеше "бис". Той свири десет биса, докато съвсем капна. След този концерт Константин Ганев между другото писа следното в сп. "Музика": "Както светкавица прорязва небосклона, изкуството на Вайсенберг блесна внезапно, зашеметяващо с цялата си светлина и мощ. Внезапно се сблъскахме с особен род явление, което несъмнено носеше белезите на изключителност. С тези изумителни свръхпръсти можеше да доведе възбудената и без това до краен предел зала до състояние на транс. Трудно е да се опише с думи магическата сила на един артист с такъв широк спектър на въздействие. Тя се крие в множеството предпоставки - от външния вид и поведението му на сцената до дълбочината на неговата духовност, интелект и отношение към света. Когато свири нещо, дори и най-малкият мускул на лицето му не трепва - даже в моменти на върховно душевно и физическо напрежение. Всичко е звук: този пределно ясен, релефен, изсечен като с длето клавирен звук, който може да се преобразява безкрайно. Изкуството на Вайсенберг е във висша степен съвременно. Това изкуство на смелите линии и широкия замах се стреми с цялото си същество към светлината и простора, към ведрия полъх на вечно зелената природа, към необятните висини, където няма граници за смелия и дързък полет на човека."
Първата работа на Вайсенберг, като пристигна, бе да се свърже с вдовицата на Учителя - Елка Владигерова, и с нея да се поклони пред неговия гроб-паметник. Елка му подарява наскоро излязлата моя обемиста книга за Панчо Владигеров. Издействала ми и кратка "аудиенция".
Вайсенберг ме прие "на кафе" в "закусвалнята" на хотел "Шератон". Любезен, непосредствен, разговаряхме на френски (българският го затруднявал) за книгата ми, разглеждахме снимките. Дойде ред на моя сюрприз - показах му и му подарих оригиналите на четири изрезки от софийски вестници с отзиви за първите му концерти в София. Не ги знаеше, много се изненада, попита ме "Лошо ли пише в тях?" и се усмихна. Преведох му ги. Не помни, че е дал първите си концерти под името Емануил Павлов. Споделих предположението си, че е "побългарил" името си, защото по това време - 1941 година, излиза расисткият Закон за защита на държавата, налагащ репресии над българите от еврейски произход. "Навярно е било така" - беше отговорът му. Казах, че презимето му е автентично побългарено (баща му е Паул), но защо е избрал името Емануил, би могло да бъде Алекси, вместо Алексис? Не си спомня защо, навярно така му е харесвало.
Първият концерт на Вайсенберг се е състоял на 8 април в залата на Военния клуб в София с програма Моцарт, Бетховен, Владигеров, Менделсон и негови творби. От Моцарт е изпълнил концерта за пиано и оркестър в ла-мажор, но не с оркестър, а с второ пиано, чиято партия свири учителят му. От него е изпълнил "Класично и романтично".
След това, на 28 май, в салона на Музикалната академия отново изнася концерт - свири Моцартовия концерт (пак с Панчо на второто пиано), Владигерови и свои творби. Кратък отзив, озаглавен "Клавирен-композиционен концерт на малкия пианист Ем.Павлов" и подписан с инициалите Н.С., публикуван във в. "Дума" от 29 май 1941 година, гласи: "В салона на Музикалната академия малкият пианист и композитор Емануил Павлов показа своя изключителен композиторски талант. Този единадесетгодишен юноша порази слушателите с техническо съвършенство, мекота и силен тон.
Ученик на Панчо Владигеров, покрай своите наследствени качества, голяма музикална интуиция и изключителен здрав ритъм, който му позволява да се справя с най-големите трудности на композициите, благодарение на своя голям професор, детето е могло да постигне върха на изпълнителското изкуство и на композицията.
Програмата - Моцартовия концерт - ла мажор за две пиана, изпълни с поразяваща техническа лекота.
Една соната в сол-мажор, доста сериозна и дълбока по смисъл творба за годините му, няколко малки композиции, като "Разходка с шейна", беше най-близко до неговата детска природа и много интересна по вътрешно съдържание. Неговият творчески дар да импровизира на различни теми говори за изключителна творческа фантазия."
Излиза и още една рецензия, написана от известния музиколог и критик Иван Камбуров във в. "Утро" от 3 юни 1941 в рубриката "Концертна седмица".
След тези концерти малкият Вайсенберг издава в София и първата си грамофонна плоча, на която свири свои и Владигерови творби. А през декември 1943 изнася и последния си, трети концерт от този свой първи, "софийски" период. Концертът е в залата на Италианския културен институт "Про Ориенте" на ул. "Оборище" 5. Рецензира го пак Иван Камбуров с голяма статия "Едно свидно дарование - Концертът на Емануил Павлов." (в. "Утро", 21.XII.1943).: "... Развитието му върви не с години, с месеци напред. Като пианист неговият удар (Аншлаг) е такъв, че може да изрази и най-нежни кантилени и най-мощни акценти, а като творящ музикант той има такива хрумвания, че уменията му отиват отвъд пределите на предполагаемото за възможно на негова възраст. С една програма, колкото сериозна, толкова и трудна, в която бяха включени творби от Бах, Бузони (Чаконе), Бетховен (32 вариации), Моген (Етюд до-минор), Лист (концертен етюд "Сустиро" - Дас бур), Глазунов (Етюд в до-мажор), Владигеров ("Импровизация" и "Токата"), собствените си два концертни етюда, Равел ("Игри на водата") и Лист ("Тарантела"), младият пианист се развихри във всичката широта на своите технични средства, достигащи най-високите си върхове при Етюда от Глазунов и "Токатата" от учителя си . П. Владигеров. Ако Емануил Павлов върви все със същата бързина в своето развитие и работи все тъй ревностно, както до сега, той ще стане пианист от много голям формат, а ако изпълнителят и творецът са в еднаква степен в неговата дарба - и композитор от голяма величина. Той има да измине още много нанагорен път, докато достигне високите върхове. Учител на Ем. Павлов по пиано и композиция е Панчо Владигеров, който трябва да се счита щастлив, че е попаднал на един ученик с такава силна надареност и в същото време да бъде горд, че е подтикнал тъй бързото негово развитие. Защото да се открие едно дарование и да се ръководи правилно е голяма заслуга. Емануил Павлов оправда досега надеждите, които му възлагахме още при първото му публично явяване и ще бъдем още по-доволни, ако и в бъдеще той достигне онова, що неговите пианистични и творчески заложби му вещаят."
Бях чул напоследък слухове, че Вайсенберг нещо боледувал (разбира се, не го питах за това), но моето впечатление е, че той е в "добра форма". Понастоящем живеел в Лугано, Швейцария. Стана дума за родителите му - майка му починала на 91 години, баща му живее в Канада, станал е на 100 години! Пожелах и нему такова дълголетие - смее се. Смята да дойде следващата година за концерти в родна София. Завършва автобиографична книга, обеща като излезе, да ми я прати, обещах да я преведа и издам и у нас.
Много вълнения ми донесе тази среща, стана много непринудена и сърдечна. На раздяла с усмивка и по мъжки се прегърнахме.

Евгени Павлов