Отново нормални
По предизвестени стечения на обстоятелствата през последните три години гледаме повече британско кино, отколкото българско. И колкото по-драматично става чакането на нашите захванати-недовършени или изобщо не тръгнали филмови проекти, толкова по-ентусиазирани са българските срещи с киното на Острова. И тъй като са кратки, те се превръщат в своеобразни хепънинги, в които участват най-различни зрителски нагласи и пристрастия.
От 1992 насам, когато се състоя първият за десетилетието британски десант във филмотечното кино "Одеон" (благодарение на British Council, разбира се) до миналата година на екрана лудуваха, будуваха и вехнеха "красивите мъжки приятелства". Техните социални пируети и екзистенциални спазми доминираха над останалите занимания в британското кино, независимо дали ставаше дума за екранизация на Шекспир, за живота на Караваджо или за патилата на днешни аутсайдери. Независимо от издевателската изтънченост на стила, както е при Дерек Джармън, или трогателното банализиране на страстите, както е при Стивън Фриърс, независимо от кинематографичната мощ на повечето филми, хомосексуализмът на екрана ни дойде в повече. Гръмнаха бушоните и на най-отворената сексуална толерантност.
Тази година фестивалът реабилитира хетеросексуалността - не знам дали това се дължи на селекцията или на променените позиции в самото британско кино. Навярно истината е някъде по средата, но самите филмови автори се показаха в неподозирана светлина: от завиването на Майк Лий към XIX век и операта в "Нагоре-надолу" до стилизирано мрачния режисьорски дебют на звездата на Тарантино Тим Рот "Военна зона". В програмата този път имаше по нещо за всички - и семейни драми ("Военна зона", "Страната на чудесата" и "С теб или без теб" на Майкъл Уинтърботъм), и костюмен мюзикъл ("Нагоре-надолу"), и романтичен трилър ("Пътуването на Фелиша" на Атом Егоян), и етническа трагикомедия ("Изтокът си е Изток" на Деймиън О'Донъл), и гангстерска поема ("Най-обикновен престъпник" на Тадеус О'Съливан), и тинейджърска драма ("Стая за Ромео Брас" на Шейн Медоус)...
За първи път в програмата бяха включени филми, представящи различните територии на Кралството - разхвърляни из Лондон, Дъблин или провинциални градчета, героите им пътуват или не пътуват в решаването на своите екзистенциални проблеми, но неизбежно се натъкват и на етнически неразбирателства. Така в кино "Люмиер" се сблъскаха англо-ирландските различия в "Пътуването на Фелиша", англо-пакистанските в "Изтокът си е изток" или френско-ирландските - в "С теб или без теб". Прословутата британска херметичност напоследък все повече се пробива от нарастващото любопитство на режисьорите към другостта - независимо дали тя е религиозна, етническа или сексуална. И те ни представят не само паралелното живеене на различните общности, а и взаимодействието помежду им. В този аспект най-драстичен бе филмът "Изтокът си е изток" на дебютанта Деймиън О'Донъл. Създаден по едноименната успешна пиеса на Аюб Хан-Дин, филмът се завръща към 70-те в Салфорд, за да представи проблемите в семейство с майка англичанка и баща пакистанец. Седемте им деца приличат на азиатци само по боята, а иначе се стремят към всичко английско и родно: от бекона, през чарлстона до обноските. Всъщност са поставени в идиотската ситуация да се борят с неизтребимостта на бащиния си пакистански фундаментализъм. Макар че живее в Англия четвърт век, той продължава да мрази индусите, да презира британците, да налага волята си с бой, да подготвя на синовете си бракове с пакистанки и т.н. Горката жена пуши, та се къса, и все му предлага чаша чай, а той, нали е инат, все иска "половин чаша". Шамарите летят като шрапнели, лицата на майка и синове заприличват на теменужки, но филмът не е отчаян. Направо е шеметно смешен - фарсът спъва патоса и на най-ксенофобската разправа, а разните детайли от поведението на героите в крачка извеждат характери: страстта на майката към шапки, неизменната космата качулка на най-малкото дете, обидно наричано от братята "монголец"; еротичната инстлацаия на художника, създала паника сред пакистанските годежари... Примитив и цивилизация се блъскат с такава ожесточеност и в диалога, и в ситуациите, и в актьорската игра, че няма как да не получиш бръчки от смях. Между другото, именно в този най-мачистки вариант на етническата нетолерантност се появи и единствената проява на хомосексуализъм - като радикална съпротива на най-големия син към гръмовно изостаналия си баща.
Любопитен опит за "помиряване" между ирландския и английския характер е "Пътуването на Фелиша". Ирландски младеж постъпва в британската армия, но тъй като разрушава табу, той го пази в тайна - дори от любимата си Фелиша (Илейн Касиди). Излъгва я, че ще работи в някакъв завод. Тя се втурва да го търси, след като узнава, че е бременна. Натъква се на любезния г-н Хилдич (Боб Хоскинс) и старомодната му таратайка. Вече сме видели как той вдъхновено дегустира храна в завод. После наблюдаваме как готви с упоение в тъмната си къща пред древен телевизор. На екрана - красива предшественица на Ути Бъчваров от 50-те с френски акцент. В килера - колекция от миксери с нейния лик. Докато Фелиша се лута из индустриалния квартал, Хилдич потъва я в детството с френската си майка, я в спомени за срещи с разни многострадални момичета, я зад оградата на казармата с търсеното момче. Става все по-макабрено. Хилдич живее, за да си измисля живот, но не пропуска да открадне парите на Фелиша. Принуждава я да абортира. А после й копае гроб, както всъщност е постъпвал и с другите девойки. Планът му е осуетен. Чака го бесилката в любимата кухня. Накъсан, мрачен и спретнат, "Пътуването на Фелиша" е странен фройдистки трилър, в който кръвта е само по тялото и дрехите на героинята, а атмосферата лепне от прахоляк и комплекси. Видео и кино се сменят на екрана с английска методичност, а зеленина избуява само в ирландските поля.
Прави впечатление, че повечето от показаните британски филми се занимават с бебета: нераждането в "Пътят на Фелиша", раждането на първото дете в "Страната на чудесата", раждането на третото дете по време на катастрофа във "Военна зона", раждането на мечтаното дете в "С теб или без теб"... Отнемането, даването на живот на някакво същество или отглеждането му е свързано с драстични родителски преживявания - от наивност, през изневяра до гнусен бащин инцест, както е във филма на Тим Рот.
Видяхме Боб Хоскинс в две абсолютно противоположни превъплъщения - като перверзния, мазен и самотен сериен убиец в "Пътуването на Фелиша" и като симпатичния епизодичен учител в "Стая за Ромео Брас", какъвто сме свикнали да го гледаме.
С два филма бе представен и потискащо плодовитият режисьор Майкъл Уинтърботъм. На пръв поглед "Страната на чудесата" и "С теб или без теб" си приличат - млади хора, криза в брака, търсене на идентичност, страх, надежда... Само че не е точно така. В "Страната на чудесата" действието е заключено от четвъртък до неделя в Лондон. Затова пък филмът вихрено търчи из улици, преживявания, лица и фойерверки, свързани с колизиите на многолюдно семейство. Възрастните не могат да се понасят; едната дъщеря се готви да ражда, но съпругът й остава без работа и се изпокарват; другата е разведена с деветгодишен син, но все й се палува, а бащата на детето е ленив безотговорник; третата е сладка и самотна, търси услугите на клуб за запознанства, но си остава с голия секс... Заснет изцяло в натура, с малка ръчна камера, "Страната на чудесата" не прилича на онази на Алиса, въпреки че из екрана цитират Луис Карол, а е документално тръпчива - трудно се предъвква, макар и апетитна. Актьорите са изумителни и най-вече Джина Маккий. С оголената болезненост на проблема за нараненото общуване - междупоколенско, роднинско, полово - филмът препраща към британския тв-сериал "Такъв е животът", който впрочем отново тръгна по Нова телевизия. А докато е работил над "Страната на чудесата", Уинтърботъм непрестанно е показвал етапи от снимачния процес по Интернет. Странен е този 39-годишен режисьор с вече 9 филма - скача от лесбийската агресия ("Целувката на пеперуда") към нежния натурализъм на Томас Харди ("Джуд"), а сега - към естетски неонеореализъм... В "С теб или без теб" продължава мотива за семейния разпад на средностатистическия данъкоплатец около 30-те, предизвикан от криза на амбициите, но е доста по-обикновен от "Страната на чудесата", въпреки заиграването с носталгията и особеностите на националните характери на французин и ирландци. А присъствието на дългоносия прекрасник Кристофър Еклестън извиква от спомените жестоката прелест на "Джуд".
Изобщо хетеросексуалната двойка в тези филми - възрастна и млада, столична и провинциална, английска и ирландска, смесена и несмесена, полигамна и моногамна - като радар засича конвулсиите на самотното тяло или на опърпаната душа. Всъщност чрез концентрирането върху семейните отношения авторите експонират своите житейски възгледи за любовта и безлюбовието, за свободата и табутата, за светлината и мрака... И без да са особено оригинални, те са адекватни на времето - това, което се случва на екрана, занимава английската публика. Защото е част от нейните всекидневни грижи и радости.
По случайни стечения на обстоятелствата тазгодишната среща с британското кино съвпадна с еуфорията ми от литературно откритие - експанзивната английска писателка Джийнет Уинтърсън. Въпреки че вече знаех що за чудо е от есето й "Семиотика на пола", публикувано във втория брой на списание "P.S.", четенето на романите й се превърна в дивашка радост, която продължава да ме друса. Все още чета "Полът на черешата" в "Съвременник" (превод Ирина Черкелова), а междувременно се грях на зимното слънце на "Страстта" (изд. "Златорогъ", 1991, превод Иглика Василева). Впрочем, докато гледах британските филми, все се сещах за Джийнет Уинтърсън, макар те да изглеждат приспивно хрисими в сравнение с нейното безотрадно лесбийство. Но и филмите, както и Уинтърсън, се занимават с табутата, с техния деспотизъм и с рушенето им. "Сложното чувство често се появява след някое важно събитие в живота ни: секс, влюбване, раждане, смърт - са най-често срещаните и във всяка от тези потенциални възможности има силни табута. Потресаващата самотност на индивида, изправен пред тези значителни събития, споделяни от всички нас, е самотата на изместването... Неспособността да се справяш се определя като сериозна слабост в мачистка култура като нашата, но какво друго е неспособността да се справяш, освен конвулсивно немощен и все по-немощен протест срещу един живот, живян в упойка, в който еснафските стойности се възхваляват като най-висше благо?", пише Джийнет Уинтърсън в "Семиотика на пола". Филми за лесбийки, ваш ред е да посетите София...
Шегата настрана, но именно в такива екстремно-делнични ситуации, за които пише Уинтърсън, са поставени и обикновените хора в гледаните тук британски филми - жени и мъже. Те са сами в своята заедност, недосегаеми за глобалистичните настроения на световните държавни лидери, чужди на борсовите надпревари, глухи за гостуването на софийския кмет Софиянски на чай при Нейно величество Елизабет II. Но са истински. Дори на кино. Защо ли не виждаме по-често собствените си неволи и в наши филми...

Геновева Димитрова


От 10 до 15 юни в кино "Люмиер" се проведе Британски филмов фестивал '2000, организиран от Британския съвет съвместно с РФФ Интернешънъл и НДК. Бяха показани 11 нови филма.