Отвъд началния дар

Самото обединяване на тези текстове в една книга показва, че Георги Тенев не счита себе си за специалист в само един жанр - значи само за драматург, - но приема, че писателят би трябвало да употребява и възможностите на други литературни видове. Това може да се изтълкува като стремеж към подобряване на техниката: същевременно то е свързано с усещането, че литературата среща твърде силна конкуренция от страна на други начини за словесно - или друго - изразяване, и че за писателя вече не е достатъчно да развива умението си в границите на един жанр. Това би било възможно там, където литературата е достатъчно влиятелно средство за общуване, и нейната ценност се смята за очевидна: но тук, в нашата среда, положението не е такова и писателят, който разбира, че ценността на литературата е изобщо проблематична, би трябвало да има като първа грижа доказването на тази ценност - и поради това той по-често и по-охотно ще мисли за себе си като писател изобщо, отколкото като романист или драматург. Ето защо той ще е угрижен за литературата като цяло и в многообразието й, и ще се стреми да овладява това многообразие. Такова - според Георги Тенев - е задължението на писателя като техник на своята професия и като неин апологет.
На второ място, тази книга съдържа предположението, че писателят не би могъл да разчита само на началния си дар за производство на сюжети и символи: защото този дар не е независим, а е ограничен от неговата културна среда. Той трябва да бъде и учен човек, който да въведе в текстовете си сюжети и символи от литературата на миналото - и това е още един начин да я представи като нещо цяло. Изглежда, че за литературата - както я вижда Георги Тенев - е лошо да бъде отделяна от своята история: ако тя повтаря части от нея, това трябва да става с някакво намерение, или поне да бъде осъзнато. Целта на заниманията с миналото на литературата е то да бъде превръщано в авторски опит, така че съвременният писател да не бъде съвременен благодарение на непознаването на старата литература и така да прилича на онези поколения, които се поддържат млади чрез незнанието си за културните успехи на старите. Действително, времето и талантът на всеки писател го правят по някакъв начин различен - но той би трябвало да разбира тази различност, а не само да подозира за нея. Това е задължение на писателя като познавач на своята професия.
И още: Георги Тенев се интересува от литературата не само доколкото тя е едно нещо в различните си жанрове и времена - като по този начин ги обединява и ги прави свои части, - но и доколкото самата тя е част от други дейности. Драмата, да кажем, е част от литературата и е литература, доколкото е текст: но също като текст - и все пак по друг начин - тя е част от театъра. Оттук произтича предположението, съдържащо се в книгата на Георги Тенев, че за да бъде завършена, литературата трябва да действа съвместно с други изкуства: а от това следва и активното съмнение, че литературата е чиста и е самата себе си, когато е само текст - и то писан текст; и също, че жанрът на един текст е чист, когато той е стилизиран до маниерност в съгласие с някакви правила или че съвременността или традицията са чисти, когато преднамерено се разграничават от миналото или съвременното "чуждо". Тази заинтересуваност от литературата като сътрудник на други изкуства и участник в нелитературни художествени продукти изглежда естествена за Георги Тенев, който, с оглед на авторската си биография, все пак е преди всичко драматург. За разбирането на този възглед - а и на неговото развитие - си заслужава да прочетем внимателно първия текст от книгата, който се нарича "Страхът на резидента от отзоваване" - и изглежда, че заглавието му не случайно е станало заглавие на цялата книга. Оказва се, литературата би могла да бъде източник на историята - значи да снабдява със сюжети и символи това, което се случва в извън-художествения свят. Очевидно Георги Тенев се отграничава от твърде старата и разпространена идея за литературата като за нещо, което го има, но не така, както го има "истинно съществуващото": тя или го обобщава с цел познание, или пък го разширява, но това разширение се мисли като лош заместител: защото и сънуването, и пиянството разширяват съществуващото. В рамките на западната култура, която има дълъг опит в употребата на писаното слово, литературата дълго време се мисли или като по-добра (по-философска, по-уредена, по-красива), или като по-лоша - по-бедна, вторична (защото отразява), несъздаваща блага, но много рядко като практически полезна, като инструмент и материал за поддържане на извън-художествения свят. Литературата, съгласно хипотезата от "Страха на резидента" служи на "другото", както дървото служи за отопление или чертежът на къщата - за построяване на самата къща: тя не е онова, което желаят всички, но е условие, без което не може. Така мисли за литературата писателят като поет в най-стария смисъл на думата - създател, производител на видими завършени изделия.
Това е, което видях в книгата на Георги Тенев, когато мислех за вложеното в нея схващане за литература. Струва ми се, че в нагласата на кой да е писател спрямо собствената му дейност има и още един важен елемент - наред с усета за литературността, който е част от таланта му и, от друга страна, разбирането за предназначението на литературата, което зависи от духа му. Това е идеята за човешката природа. Значи писателят има нужда от антропология.
И така, тази книга вижда човека като същество, проявяващо се във времето. За него може да се каже, че се надява, създава планове, влага усилия в реализирането им и накрая непременно търпи провал. Символите на провала се срещат често в тези текстове на Георги Тенев. Културата, за чието многообразие той мисли, е показана като редица и мозайка от тежки неуспехи, и упорито се поддържа идеята за съдба, според която човекът е обречен да изминава един и същ път, и той да започва и завършва винаги по един и същ начин.
Този възглед за човека, чието светско битие е предначертано така - и, изглежда, се изразява най-добре в жанра на трагедията - се противопоставя, но и сътрудничи на интереса към непрекъснато разширяващата се художествена дейност. Наистина, ако човек е предварително осведомен за обречеността си да произвежда проекти и да вижда провала им - а исторически културният човек е именно такъв - както и да знае за провала и на най-големия от тях, който включва и всички други в себе си - а това е проектът за безсмъртие във времето - то тогава какво ще му попречи да живее художествено? Този избор би било в съгласие с природата му, но би се подчинил и на изискванията на културността. Аз ще си позволя да посоча два текста, които, макар и много стари, са в съгласие с настроението на тази книга. Първият от тях принадлежи на иудейската, а вторият - на гръко-римската литература, като и двата са паметник на развити култури със съзнание за дългата си история. Първият е Еклесиаст, където се казва, че старото е известно, а ново не предстои: тя гледа сурово на своя читател. Вторият е "Сатирикон" - това е разказ, написан от завършен интелектуалец и е най-тъжната изповед на тази богата и умираща цивилизация. Той разказва за старостта, но го прави недидактично, примирително и все пак с напрежение и нерв: и се радва, че е свидетел за истинския край на една истинска и дълга история. Тези книги са стари и прочетени от мнозина, а книгата, заради която сме тук, още не е четена - и все пак тя е в съгласие с тях и говори за същите неща.

Николай Гочев



















Георги Тенев. Страхът на резидента от отзоваване, Проза и драматургия. ИК Триумвиратус и ИК Зелена вълна. С., 2000