Битката Вагнер

Удивително е как понякога амбициите ни отвеждат в територии, които са извън възможностите ни да ги пресечем поне, ако не можем да ги завладеем. Жалко, че толкова искрен ентусиазъм бе хвърлен в битката, приличаща ми на нещо като "или той / Вагнер, или ние/изпълнителите му". Толкова гръм и трясък, толкова напрежение и усилия, Боже мой!, за да се изсвирят и изпеят откъси, и то от "Летящият холандец".
Вагнер не е лесен нито за оркестъра, нито за певците. Значи трябва като в онази приказка за маймуната и костилката, първо да премериш какво може да излезе от теб и тогава да се захващаш с творбата. Веднага ще прибавя, че симпатизирам много на Росен Миланов - още от първия му концерт в България - документирано в рецензии, които съм писала. Значи не от зло пристрастие изписвам тези редове.
Преди всичко той отлично знае, че Нов симфоничен оркестър е мобилна, постоянно променяща състава си формация (причините за това текучество са ясни). Затова той трябваше да прецени какво може да се получи само от един гол, макар всеобщ, ентусиазъм. Постоянно преекспониран звук (просто не допускам, че така си представя някой музикант Вагнер), тотална нестройност - интонационна и в ансамблов план, надпяване между певци, между оркестър и певци... А те самите съвсем нямат обем на гласа, с който да се преборят с оркестрантите, хвърлили се с цялата си младежка страст и буйност в творбата.
Не е необходимо да коментирам как трябва да се изработи всичко - от встъпленията до динамиките, колко работа е нужна с медните, с духовата група изобщо. Достатъчно записи и книги има за и от Вагнер. Като истински звуков и емоционален оазис бяха няколкото момента, в които изпълнителите осмисляха партитурата и се пооткрехваше прозорецът към Вагнеровия свят. Уви, това бяха мимолетни проблясъци.
Извън контекста на тази си изява тримата певци са успяващи и музикални млади хора, които вероятно са били привлечени към "идеята Вагнер" преди всичко заради предизвикателството да опиташ и от това, към което не всеки дръзва да посегне. А фактът, че се изпяват написаните ноти, не означава, че си постигнал изпълнение на партията.
Големият диригент Асен Найденов, който имаше в България най-голям опит в правенето на Вагнер, винаги казваше, че се ужасява, когато погледне огромното пространство под нотите, които трябва да оживи и насити с емоция. За да успее после да преведе посланията на автора. Огнян Николов съвсем не е гласът за Ерик, нито пък Еделина Кънева - за Сента. Това че те пяха и дадоха всичко от себе си, че опитаха да надскочат природата си и издържаха няколко високи тона още не значи, че са овладяли вокално образа. Видими, огромни бяха усилията и напрежението. А нали музиката не е, за да ни изтормозва? Единствено Пламен Бейков в известна степен носи качества за Холандеца. Трябва да му се признае, че когато оркестърът не го предизвикваше, той по-спокойно, с хубава фраза и произношение, с музикалност пееше трудните си фрагменти.
Макар че също допринесе за несъстоятелна експресия и патетика на Холандеца и бе въвлечен във всеобщата еуфория. Едно не много приятно тремолиране на гласа, особено в първата ария, не е от полза за вокалното му представяне.
Още когато слушах Реквием от Моцарт, изпълнение на Нов симфоничен оркестър под палката на Росен Миланов, ми направи впечатление неумението му, може би споделено със съветниците му, да намира подходящия певец за подходящата творба. Както и невъзможността да направи от тях равностоен във всяко отношение ансамбъл. Сега отново сме свидетели на неясна вокално-интерпретаторска концепция и на изразено предпочитание към певци без опит в стила на късния романтизъм. (Тук оставям открит въпроса за Бейков,защото ми се струва,че той би могъл да постигне това, което съм убедена, че партньорите му не могат. Дори и да имаха месеци за репетиции.)
Навярно се търсят необременени от оперни щампи млади и неопитни певци. Това е оправдан подход, ако имаше много време, много репетиции и вложен много труд на един много знаещ диригент, наясно с Вагнеровата естетика. Колкото и да отричаме, че има "Вагнерови певци", май все пак немците са прави, като насочват съответните гласове именно към неговите опери. Нямам предвид малките провинциални театри, в които трябва да пееш от Бах до Бърнстейн всичко. И не мога да се въздържа да не припомня, че нашата опера си има своите Вагнерови върхове и певци, оставили и някои записи, и спомена за своите интерпретации.
Музиката, както и светът не започват от нас, нали?!

Боянка Арнаудова