Гечев, неизтриваемият
Срещнах го лично в края на 80-те години. Десетина години преди това бях чул малко нещо за него от старата гвардия артисти на Сатиричния театър. Когато отидох да работя там, един ден някой спомена името му, заговориха с уважение за него, но после някак си набързо разговорът се насочи в друга посока. Разбрах само, че е интелектуалец, бивш дипломат, живял дълги години в Европа, дълбоко свързан с театъра човек, но нищо повече. Не бях чел нито ред от него. Бях от хората, на които името Стефан Гечев не им говореше нищо. И скоро потъна някъде в съзнанието ми. Много по-късно, когато се запознах с него, разбрах, че мълчанието около името и творчеството му е било старателно манипулирано. Някои хора на власт в ония години често обичаха да си играят на древната игра с гумичките - набележат си някого или нещо, което трябва да изчезне, и почват да го изтриват методично от съзнанието на поданиците. Сякаш го няма или пък никога не го е имало.
Триеха усърдно, някои от тях дори с романтично въодушевление. Изтриваха се отделни текстове, завършени творби, имена, та дори и цели хора - с убеждението, че те са нещо като досадни бръчки, загрозяващи иначе толкова красивото лице на родната култура. Хората с гумичките смятаха себе си за художници, работещи да запазят представителния портрет на литературата ни, така да се каже, с "чисто" лице - ведро, с гладки червени бузи, несломима усмивка и никакви бръчки. Единствено допустими бяха игривите сладки бръчици на въпросната усмивка. Всички други видове бръчки, особено горчивите, трябваше да бъдат изтривани веднага щом се появят, преди още да са се задълбочили и станали неизтриваеми. Сега, като си спомням живия мъдрец Стефан Гечев и препрочитам написаното от него, си мисля, че за романтичните гумички той е бил може би една от най-важните и задължителни за изтриване бръчки. Оная дълбоко врязана вертикална бръчка на челото между веждите. Много горчивата и опасно привлекателна бръчка на Самотния Мислител.
Стефановите теми и текстове са толкова оригинални и естетически цялостни, че просто не е било възможно да бъдат редактирани, окастряни, ретуширани или нагаждани към нуждите на официалното лице на литературата ни отпреди 20-30 години. Родени от уникалния му, непокрит от идеологическата плесен на онова време мозък на свободен човек, пълноправен гражданин на света, философ и творец със свой собствен мироглед, те е трябвало да бъдат или публикувани изцяло във вида, в който ги е написал, или просто изтрити и издухани в боклука на забравата. Както и в случаите с други наши майстори, гумичките не виждаха защо трябва да се предоставя печатница, сцена или екран на Стефан Гечев и бяха избрали варианта да бъде изтрит и забравен. За щастие съдбата отреди другояче.
В средата на 80-те години Горбачовата Русия отново разтърси света, този път със земетръса на перестройката. Гумичките получиха невероятната заповед да започнат да трият самите себе си. Един божи ден по онова лудо и незабравимо време на Голямото Самоизтриване ми се обадиха от Театър 199 и ме запитаха дали познавам Стефан Гечев и бих ли проявил интерес да прочета пиесата му "Процесът по изчезването на тялото на Исус от Назарет, наречен Христос".
Отговорих, че не го познавам, но от това, което съм чувал за него, любопитството ми е голямо. Скоро държах пиесата в ръцете си. Помня как я изчетох на един дъх. Бях поразен и от самата история, и от начина, по който е разказана. Мислех си как съм живял като слепец до този ден, без дори да подозирам какъв изключително талантлив писател съществува и твори в София, може би дори само на няколко крачки от мен. Колко ли пъти съм го отминавал, мълчалив и безразличен, в тълпата по "Витошка" или "Раковски". Позвъних в "199" и казах, че съм силно впечатлен от пиесата и нямам търпение да се запозная с автора.
В уреченото време бях пред вратата на апартамента му на последния етаж в един от блоковете близо до НДК. Отвори ми човек, бих казал вече на възраст, среден на ръст, подвижен, с много живи, млади, сини очи. "Аз съм Стефан Гечев", каза тихо и просто той, "Радвам се, че се срещнахме". Разглеждах го внимателно и напрегнато. Не знаех откъде да започна. но много скоро вече седях срещу него в малкия му хол и усещах как напрежението ми бързо изчезва. Той имаше това рядко човешко качество, забелязал съм го у много талантливи хора навсякъде по широкия свят - излъчваше някаква особена мекота, бих казал дори нежност към събеседника си. Това негово излъчване моментално и магически установяваше оня безценен, жив и непосредствен контакт, онова доверчиво отпускане, без които просто няма истинско общуване. Не беше минал и половин час откакто се бяхме запознали, а вече си говорехме като стари познати разпалено и нетърпеливо за какво ли не. Може би аз се почувствах така леко и свободно и защото бях разговарял вече мислено с него, докато четях пиесата му. Не знам. Знам само, че включих на една и съща вълна с този абсолютно непознат човек някак си изведнъж, на минутата.
Много обичах да го слушам. Ако можех, бих станал на някаква вещ в стаята му или книга на рафта му, само и само да мога да го слушам по-дълго. Беше пълен с изумителни истории. Даже препълнен. Историите му буквално преливаха от извора на паметта му. Аз съм много жаден за истории човек и пиех от неговия извор ненаситно. Стефан разказваше щедро, спонтанно, с удоволствие, сякаш преживяваше по този начин живота си отново и отново. И то какъв необикновен живот беше живял този тих човек, ако знаете! С какви хора се беше срещал и при какви обстоятелства! Представете си например това нещо - Стефан е бил човекът, който е посетил Фердинанд в замъка му, за да му съобщи за смъртта на Борис Трети. Никога няма да забравя как впечатляващо разказа той за тази си изключителна среща, с какъв финес предаде нюансите на диалога си със стария цар и особено уникалната Фердинандова реакция в момента, когато Стефан му казал, че Борис е мъртъв. На няколко пъти през следващите месеци, на излизане от дома ми, си мислех, че ще бъде просто грях, ако не напише спомените си. Веднъж го запитах дали не ги пише. Само се засмя, махна с ръка и не каза нищо. Това беше всичко. Усетих, че не се чувства удобно да говори на тая тема и не настоях повече. И до ден днешен не знам дали е писал нещо от тоя род и ако то съществува, има ли някакъв начин да види бял свят, та всички да го прочетат. Би било много интересно четиво, повярвайте ми, знам какво говоря. Или може би аз съм зле информиран тук, в Америка, и спомените му са вече издадени в България? Или поне са на път да бъдат издадени?
Аз все още много малко знам за него. Стефан беше необикновена, загадъчна, сложна личност. Мисловните му територии бяха огромни, човек можеше с години да пътува през тях и пак да не е сигурен, че го е опознал. Въпреки че по време на репетициите на "Исус" бяхме често заедно, не бих казал, че съм разгадал мистерията на артистичността му и извора на силата му. Но със сигурност мога да кажа, че слушайки го, разбрах донякъде откъде се е взела тази негова уникална, много мощна и, бих казал, много българска пиеса за Съдията, който трябва да разреши загадката с изчезването на Исусовото тяло. В нея Стефан разказва за себе си, за своя житейски опит, за драматичното си усилие да намери свои собствени отговори на бруталните предизвикателства на жестокото, безчовечно време и разделения на две догматични истини свят, в който му е било писано да живее. И той, като своя герой Съдията, цял живот отчаяно се е съпротивявал на идеята, че има само две истини - "нашата" и "тяхната", и като истински интелигентен човек, до полуда е търсил своята собствена, третата истина. За свръхзнаещия и свръхталантлив българин Стефан Гечев, разпънат до скъсване като самата наша България между своята Европа и своите Балкани, между своя Изток и своя запад, между фантасмагориите на невероятно богатото си творческо Въображение и мизерията на Бита си, за съжаление никога не е имало друг, по-различен път, освен единствения, отреден от съдбата - пътят към Голготата. Защото Голготата, ако не го знаете още, се намира у нас, в България. Оная другата там, край стените на Ерусалим, е за туристите. Истинската е у нас. А има ли някъде Голгота - там веднага се появява, с чука и гвоздеите си, някой волжки молодец, или рейнски майстерзингер, или уелски ландлорд, или анадолски бей, или както е в пиесата на Стефан - римски легионер на име Пилат, готов моментално да закове дланите ти, дръзнеш ли да не приемаш неговата имперска истина за своя и единствена.
Помня добре ентусиазираните репетиции, които имахме. Бях късметлия да събера в представлението си част от цвета на актьорското ни съсловие по онова време. Помня как се радваше Стефан на това, дето правеха актьорите по сцената. Лицето му на остаряло щастливо дете буквално грееше вечерта след премиерата. Работихме много дружно, много весело и много енергично. Без да говорим за тия неща, всички усещахме, мисля, че правим някакво особено, важно за публиката ни и за нашата собствена духовност, оригинално зрелище. Самата възможност да се появи тази пиеса на сцената вече означаваше една голяма обществена надежда. Но най-вълнуващ за мен лично беше самият шанс да се окажа на това място в този изключителен момент. Със запретнати ръкави помагах да бъде даден глас и сценичен живот на един толкова дълго лежал на тъмно в чекмеджетата и незаслужено изстрадан от майстора си великолепен текст. Само че преди месеци това би било абсолютно немислимо и невъзможно. Щастлив съм, че срещнах Стефан като човек, като философ и като драматург, и че имам известен дял в представянето му за първи път на сцената в София, както и тук, в Щатите, където Николай Цанков (един от изпълнителите в софийския спектакъл) по-късно постави пиесата в столицата Вашингтон като перифраза на нашето представление в Театър 199.
За мен Стефан Гечев е един от най-хуманните ни мислители на 20-ти век, част от най-ценния ни национален творчески капитал, едно от истинските ни духовни съкровища. Дано в това наше объркано, критично за оцеляването на културата и нацията ни време успеем да съхраним онова, което той написа и ни остави. Ще бъде много, много жалко, ако само след няколко години някой млад български творец, който прави първите си несигурни крачки в изкуството, запита отново, подобно на мен преди 25 години в Сатиричния театър:"Стефан кой?".

8 юни 2000
Сиатъл, Вашингтон


Младен Киселов