Ще говорим ли
след сто години на полски?
Езиците имат своя история и макар и да ни се струва, че картата на езиците в съвременна Европа е отдавна установена, според някои прогнози от съществуващите понастоящем езици шанса да просъществуват до края на XXI век имат само една десета част от тях. Щом като езиците са смъртни, логичен е въпросът ще издържи ли полският език натиска на интеграцията. Около 1000 г. поляците и чехите вероятно са могли да се разбират без никакви проблеми; до неотдавна се казваше, че славяните винаги могат да се разберат помежду си на немски (die allgemeine slawische Sprache). Сега също можем да зададем въпроса: дали в края на бъдещото столетие поляците и чехите ще говорят помежду си на английски; а може би на този език ще общуват дори в собствената си страна?
Страхът за просъществуването на полския език обаче изразява и опасението, че в процеса на европейската интеграция ще изчезва националната специфика, че на ерозия и дори на изчезване може да бъде подложена националната култура. Това опасение съвсем не бива да се причислява към арсенала на антиевропейската реторика. Тенденцията към уеднаквяване засяга не само младежката мода, кулинарните вкусове и формата на промишлените изделия, но също така и предпочитанията и продуктите в сферата на културата. Това не е резултат нито от законодателството на ЕС, нито от интеграционните процеси, а е просто белег на модерното или на постмодерното.
Досегашната история на ЕС убедително свидетелства за това. Защото хегемония в областта на културата има не някоя от водещите страни на Съюза, а нечленуващата в него Америка. Експанзия на френската, немската или английската култура в другите европейски страни е имало в течение на отминалите векове (впрочем това се отнася и за полската култура в Русия през XVIII в.), а не в епохата на обединяваща се Европа.
Историята на Полша - както позитивната, така и трагичната - ни дава привилегията да участваме в две езикови сфери: немската и руската. В немската - чрез пруската и австрийската част от разделената Полша, а в руската - чрез присъединения към Русия дял. Това обаче не довежда до създаването на многоезична култура.
В известен смисъл драмата на полската култура е в това, че западното християнство й дава необикновен импулс, ала едновременно с това отслабва стимулите за развитието на културата на полски език. Ако сравним Полша със съседните руски земи, там откриваме запазени в ръкописи върху брезова кора писма на селянин до неговата съпруга. Това свидетелства, че езикът в сферата на източното християнство е бил приспособен към словесните и писмени техники на изказ по-добре отколкото в сферата на влияние на западното християнство с неговия задължителен латински.
В течение на векове този елемент е отслабвал развитието на националния език, но никога не го е разрушавал, а когато през XVI в. полският език става книжовен, се оказва, че това е богат език, запазващ единството между говоримата и писаната разновидност. И макар в течение на този петвековен процес езикът, използван от масите, да не е имал свое писмено съответствие, това ни най-малко не е възпрепятствало неговото съхраняване.
Следователно би могло да се каже, че езикът има много автономно поведение по отношение на разнообразните въздействия или на чуждите влияния, дори когато става въпрос за влияния от страна на една "технически" по-висша култура. Същевременно трябва да помним, че езикът функционира различно в елитарните среди и сред масите.
Дали поликултурността, културата на многоезичието, която не се развива много добре в Полша, е отслабила националния език или, обратно, го е засилила?
В Полша многоезичието е било свързано с обществена привилегия. И такова си е останало. Многоезичието е елемент на привилегия след дългите години на затруднени контакти с външния свят. Смятам обаче, че между едното и другото няма особена връзка: многоезичието никога не пречи на националния език. Дали му помага - не зная. Националният език е естествен продукт, израз на мисленето, средство за общуване между хората, а също и известна матрица на поведение, на национална специфика.
Многоезичието става елемент от контактите на една езикова или етническа група със света. Когато светът е затворен, потребността от други инструменти за общуване между хората, говорещи на различни езици, е много ограничена. Съвременният свят роди необикновени предизвикателства - поради улесненото общуване възникна и потребността от възможност за взаимно разбиране.
Ако се обърнем към средновековните и по-новите елити, с известна ревност бихме отбелязали, че те са имали свой език за общуване - латинския. Елитарните слоеве са смятали знанието на латински за нещо очевидно. Сред кореспондиращите си с Еразъм Ротердамски ще намерим забележителни представители на полската култура, които са контактували с този титан на мисълта посредством общия за тях език. Функционирането на средновековния латински напомня в известен смисъл съвременния английски, използван в международното общуване. Този латински, наричан понякога обидно кухненски, бил вулгаризиран, опростен и не притежавал богатството и блясъка на класическия латински.
Английският е станал универсален език; приблизително една трета от жителите на земята го знаят в известна степен. Той може да определя начина на общуване, измества другите езици, т. нар. конгресни езици, и става действително един своеобразен lingua franca. Това обаче е "технически" език, който не заплашва националните езици, продължаващи да бъдат езици на културата, експресията, емоцията, на онази област на творчеството, в която "техническият" език не може да бъде използван.
Устремили сме се към свят, в който двуезичието ще бъде всеобщо. Това обаче няма да бъде двуезичие в смисъл, че двата езика ще представляват инструмент, а че всеки от тях ще служи на различни цели. Много бих искал в образованието в световен и особено в европейски мащаб наред с тези два езика да възникне необходимостта от многоезичие, разбирано и като владеене на "по-малко важните езици". Изискването за професионална кариера би трябвало да диктува това. Когато знанието на английски език стане всеобщо, то няма да предоставя нови професионални възможности. Но ако някой владее също например исландски, унгарски или фински, това ще бъде своеобразен плюс за кариерата му. Следователно - двуезичие като всеобща ситуация, както това вече става в скандинавските страни, и многоезичие - като шанс за развитие.
През Средновековието също са се оплаквали, че на латински интелектуалецът не е можел да се изкаже в съвършена форма с всички нюанси на речта. И все пак това е бил жив език, който добре е служел на целите на общуването. Същото бихме могли да кажем за съвременния английски.
Има ли публичната власт някакви задължения по отношение на защитата на националния език? Европейската интеграция се позовава на чувството за европейска идентичност, понякога просто го създава, но нали към европейската традиция спада и съвместното съществуване на културите, както и убеждението, че разнообразието на националните култури представлява богатството на Европа - резултат от нейната история и капитал за бъдещето. Европейският принцип на субсидирането способства за поддържането на националните култури.
Знаменателно е, че във федералната организация на немската държава няма национални министерства на културата и образованието. Тези проблеми са от компетенцията на местните органи. Във Франция обаче именно централните органи играят съществена роля за защитата и развитието на националната култура, а цялата сфера на културата се стреми да се освободи от изключителното действие на пазарните механизми. Това вероятно няма да спре процесите на уеднаквяване, но ще позволи те да бъдат отслабени и регулирани.
Публичната власт трябва преди всичко да изпълнява своето задължение да направи достъпно за гражданина на неговия собствен език всичко онова, с което той трябва да разполага, за да функционира в обществения живот. С останалото тя не трябва да се занимава. Публичната власт не бива да се намесва в състоянието на езика. Французите, които са много чувствителни на тази тема, са създали с решение на монарсите Академия, която е трябвало да се занимава, и до ден днешен се занимава с езика, определяйки онова, което е добро от езикова гледна точка. Това е задача на свободните академични инстанции, а не на правителствените звена. Не смятам също, че бихме могли да защитаваме собствения си език, атакувайки чуждите езици; точно обратното - смятам, че би трябвало да променяме онова, което може да бъде променено, и да свикваме с онова, което не може да се промени.
Естествена тенденция на живота е, че на прага на XXI век английският става всеобщо средство за общуване в съвременния свят. Жалбите заради загубата на такава челна позиция от страна на френския, немския или испанския език са жалби по отдавна отминалото време. Сега е важно за чистотата на езика да се грижат литературните среди и училището.
Никакъв закон няма да наложи употребата на полски думи там, където те могат да се заместват с изрази от "техническия" английски. Училището е длъжно да създава навика за добрия език. И то така, че всеки да чувства, че проявява слабост, използвайки неполски определения. Решаването на езикови проблеми не може да бъде постигнато чрез намесата на правото. Пространство за собствения език трябва да се създава чрез популяризиране му, като се използват стимули от рода на образователни стипендии, като се създават езикови лекторати в академичните средища по целия свят. Именно това трябва да бъде грижа на публичната власт, а не управляването на вътрешния живот на езика.
Обаче за разлика от доктриналните либерали, които се страхуват от каквато и да било намеса на държавата в културата, аз смятам, че нашата държава е длъжна да защитава слабите. Това се отнася и за икономическата, и за социалната сфера, и в много голяма степен - за зачитане правата на малцинствата. Това е част от стандарта на съвременната демокрация. Без грижата на държавата, на публичната власт, би възникнала опасност. Публичната власт е длъжна да създава условия всяка малцинствена етническа група да има правото и възможността да изучава своя език. В Полша в тази област сме избрали правилната посока. Когато обаче в малка Литва излиза на полски език том, посветен на възникването и развитието на литовската култура, аз се изпълвам с уважение. Бих искал учебници и книги на литовски, беларуски, немски, украински да излизат и в Полша.
Освен английския свое неоспоримо място в международните контакти имат и такива езици като френския, испанския, немския - езици, свързани с голяма култура и динамична икономика. Същото може да се каже за руския език. С известно съжаление мисля за това, че дългите години на задължителното му изучаване в Полша не създадоха ситуация, в която знанието на този език да бъде ако не всеобщо, то поне широко застъпено. Имам впечатлението, че психологическата бариера, съществуваща по отношение на руския език, изобщо обезсмисли усилията на образованието в тази област. Руският е езикът, на който се общува не само в сегашната Руска федерация, но и във всички страни, които се освободиха от властта на Русия. Затова владеенето на руски език за много поляци би било предимство, увеличаващо техните професионални шансове във всички области. Това е и езикът на голяма култура.
И така, ще говорим ли след 100 години на полски, или с други думи - ще запази ли полският език приблизително онази форма, която има днес, или ще се промени напълно под влияние на отворените граници?
Трябва да погледнем на това от перспективата на процеси с твърде голяма продължителност. Ако днес четем на полски едно произведение от XVI в., за да го разберем, ни е необходимо съответното училищно образование и подходящ речник. А за да изпитаме и удоволствие от това, ни е нужен и неколкогодишен опит. Светът на нашите прадеди отпреди половин хилядолетие е значително по-затворен за нас, отколкото същият свят в кръга на френската или английската култура.
В страните, отворени към света, но подложени на натиска на големите култури, езиковите промени са по-значителни. Когато днес четем произведения на полската литература от втората половина на XIX в., не усещаме езика им като нещо чуждо. Може да са ни чужди тяхната стилистика и езикова орнаментика, но това не води до отчуждение и езиков дискомфорт. Езикът ще се променя и ще се приспособява по подобен начин и в бъдеще. Няма обаче никаква опасност - ако машината на времето ни пренесе в края на XXI век - да чуем нещо познато, но неразбираемо. Така, както ние разбираме нашите прадеди отпреди едно столетие, и нашите наследници след сто години ще ни разбират.
На територията на Европа са отмрели локалните езици, но в Европа вече не отмират националните езици. С едно изключение - Ирландия, страна с много силно развито национално чувство, в която привързаността към националната идентичност е придобила съвършено различна форма. Приет е езикът на ненавистния окупатор и това с нищо не е променило ненавистта към окупатора, нито пък привързаността към националната идентичност. Ала не е създало и привързаност към родния език - той се говори само от няколко процента от населението въпреки усилията на поредните правителства. Не виждам вече такива случаи, забелязвам по-скоро обратните процеси.
Не смятам също, че за езиците възникват някакви опасности, предизвикани от интеграцията. Интегрира се Европа, митата стават общи, граници няма да има, ще се използва общ "технически" език. Конфедеративната швейцарска система е запазила изцяло вътрешните езици - както швейцарския немски, така и френския, и италианския. В Белгия се задълбочава процесът на федерална организация, а едновременно с това се засилва натискът - при това не официален, а спонтанен - да се поддържат валонският и фламандският език, а също и немският като един от езиците на общността.
ЕС според мен ще си остане общност на народи и няма да стане европейска държава. Преодоляването на понятието национални държави, които в новото време са предизвиквали конфликти и войни, не означава ликвидиране на нациите. Това все още не е намерило пълен израз в архитектурата на Съюза, в неговите организационни структури, и изисква нови устройствени форми, обединяващи федеративния и конфедеративния модел. Те все още не са определени в ЕС и това предизвиква напрежение между необходимостта от групово идентифициране и функционирането на административните структури, между пъстрата действителност на европейските народи и сивотата на европейската бюрокрация. В бъдещото столетие ще говорим на полски. Не сме заплашени от отмирането на националните езици в Европа.

сп. Polityka, бр. 3, 15 януари 2000

Бронислав Геремек
Превела Благовеста Лингорска


Проф. Бронислав Геремек е виден полски историк, политик и общественик. От есента на 1997 г. е министър на външните работи на Полша. Автор е на книги и статии за социалната и културна история на средновековна Европа и Полша, между които са "Маргиналните хора в средновековен Париж" (1971), "Ежедневният живот в Париж по времето на Франсоа Вийон" (1972). Съавтор е на "История на средновековната култура в Полша" (1985).