Полско-немски стереотипи -
мъртви и живи
25 ноември 1795 г. е драматичен ден в историята на Полша. Крал Станислав Август Понятовски е принуден да абдикира, а шляхтишката полско-литовска Жечпосполита е заличена от политическата карта на Европа. Територията й е поделена между три съседни държави - Прусия, Русия и Австро-Унгария. Като че ли настъпва краят не само на държавата, но, ако шляхтата се отъждествява с народа, и на полския народ.
Подялбите на Полша, продължили до края на XVIII век, не са някакво забележително събитие в историята на Европа. И макар че плановете за подялба на страната се кроят в кабинетите на европейските дипломати, разделянето й, потушаването на въстанието на Косцюшко от царските войски и пълният упадък на една от най-могъщите някога държави в Европа правят силно впечатление на свидетелите и наблюдателите на тези събития. Те търсят съответстващо на размерите на събитието обяснение, както и неговия смисъл. Колкото по-назад в миналото остава упадъкът на Жечпосполита, толкова повече гражданите й са склонни да я идеализират. Те значително по-късно осъзнават нейните слабости и недостатъци, фаталните последици от либерум вето, шляхтишките свободи и безсилието на краля.
Извън Полша също търсят причините за упадъка на държавата, а сред тези, които са допринесли за полските нещастия, много бързо се намират такива, които са готови да обвинят жертвата за това, което я е сполетяло. И докато привържениците и защитниците на Полша са склонни да идеализират страната, в Прусия се опитват да я представят в най-черни краски. Причина за упадъка на Полша не е чужда интервенция, а неспособността на поляците да управляват и да взимат решения, царящата безстопанственост, безпорядък и всеобща изостаналост. В сравнение с Прусия Полша е страна със слабо развита промишленост, неукрепнала буржоазия и на всичкото отгоре - католическа. Освен това старата Жечпосполита няма централизирана власт и администрация и донякъде е откъсната от западноевропейските културни и политически веяния. Още в XVII век немската аристокрация гледа с лошо око на странните полски моди, като се започне от нравите и се стигне до облеклото.
Когато Западна Европа въвежда принципа "чиято е властта, на този е религията" и устройва на своите малцинства вартоломееви нощи, в Полша мирно съжителстват джамии, католически и православни църкви, макар че посещаващите ги не се ползват с равноправие.
Заслужила ли е тази странна Полша нещо по-добро от подялбите? Някои съвременни писатели отговарят драстично: Полша е имала полза от тях. Именно тогава цялото богатство на западноевропейската култура, целият пруски прогрес, порядък и култура огряват с лъчите си невежия народ, населяващ полетата на изток. Скоро става ясно, че народът не е толкова невеж - изработил е начини за съществуване без държава, и пруската политика, желае това или не (в повечето случаи - не), има принос за това. Прусаците се сблъскват с народ, който е осъзнал националната си идентичност и я противопоставя на опитите за германизиране, като променя същността на конфликта между протестантската пруска държава и католическата полска шляхта в конфликт на националностите, като хитро използва условията, създадени от пруската държава под формата на развиване на промишлеността, въвеждане на модерно стопанско право и правова държава. Но в очите на тези, които разглеждат упадъка на Жечпосполита като прогрес и неизбежност, това не променя имиджа на поляците.
"Малко са расите като славянската, които така слабо се стремят към успех и които не използват своя капитал, за да станат хора и да получат образование. Това, което са изсмукали от народа, докато безделничат, са прахосали за най-невероятни забавления. У нас така постъпват само някои привилегировани групи и народът може някак си да го понесе. При тях тези, които разполагат с някакви привилегии, претендират да олицетворяват народа. Сякаш аристократи и крепостни селяни могат да създадат държава." Така пише в края на XIX век немският писател Густав Фрайтаг, комуто дължим най-ранната, най-кратката и сочна формулировка за "polnische Wirtschaft" (полска икономика, бел. ред.). Този израз до ден днешен е разбираем за всеки поляк без превод, така както всеки във Франция и Англия разбира какво значи "Blitzkrieg" или "Realpolitik".
Преди няколко години в една много добре подвързана книга на известно издателство, в обширна, но несполучлива монография за Западна Прусия попаднах на формулировка, за произхода на която вероятно и авторът не е имал представа. В нея той дава описание на упадъка и подялбите на Полша през XVIII век, като се аргументира, че са били неизбежни, защото Полша сама си е отнела правото на съществуване, като преследва протестантите. Ако тук забележите някои аналогии с новата доктрина за предимството на правата на човека пред държавния суверенитет, то ви предупреждавам, че тази аналогия е прибързана - книгата е издадена много преди войната в Косово и е обслужвала други цели. Същите тези аргументи се изтъкват и по отношение на 1939 г. - този път според автора Полша се е лишила от правото да съществува, защото е преследвала немското малцинство.
Някои стереотипи в полско-немските взаимоотношения са много стари и въпреки това живи. Като злокачествени вируси те се приспособяват към всяка ситуация и стават независими от свойствата на предмета, към който се отнасят.
Твърдя, че повечето стереотипи, които ние в Германия сме възприели по отношение на нашите съседи, са положителни, и в много случаи доказват собствения ни скрит комплекс за малоценност. От възхищението ни от богатството или по-скоро разкоша на романската култура и до днес ни е останал невероятният кич, който се проявява при всеки допир с италианската култура. Когато в края на 50-те светът отново се отвори за гражданите на бившия Трети райх, ние го опознахме най-вече през призмата на кича: първите пътувания в слънчева Италия бяха съпроводени с кичозни песни за любовта на лунна светлина. Победата на Италия беше грандиозна - най-накрая можеха да ни продадат всичко и ние станахме по-италианци от самите тях. Това бе възможно поради убедеността в съвършенството на италианската култура. По този път вече можеха да поемат и други. В нашите градчета хорове самозвани донски казаци със своите песни и танци, със странното си подскачане събираха тълпи от благодарни зрители, които бяха убедени, че от края на войната за първи път се сблъскват с истинска жива руска култура. И в този случай другостта на културата не предизвикваше неприязън, а любопитство и дори симпатия. Руската култура бе призната за равна, а в многобройните немско-руски войни двете страни и общества подхождаха един към друг с уважение, полагащо се на равноправен противник.
Проблемът всъщност се крие в това, че за немските наблюдатели Полша от времето на нейните подялби през XVIII в. не е била "достоен противник" в този смисъл. Борбата на поляците за национални права и за възкресяване на независимостта на Полша на пруска територия е била предателство към пруската държава от страна на собствените й граждани и поданици. Когато след Първата световна война полската държава възкръсва, мнозина виждат в това интрига на враговете на Германия, смятат я за "сезонна държава", за "извънбрачно дете на Версай", според популярно тогава определение. Същото е отношението на общественото мнение към силезийските въстаници, а по-късно, по време на Втората световна война - към полските партизани. Темата за полското пренебрежение към субординацията, скандалджийството, безпорядъка, мързела, накратко polnische Wirtschaft, съзираме в комунистическата пропаганда на властите в ГДР, които се страхуваха, че "вирусът на "Солидарност" ще се разпространи и ще подстрекава населението. Опасенията за собствената кожа, тревогите за икономическите последици от евентуални стачки и дълбоко пазеният в съзнанието мит за "полското непокорство", от което не може да следва нищо добро - цялата тази смес се оказа решаваща за това, отношението на гражданите на ГДР към Полша да бъде също така неприязнено, както отношението на управляващите политици и техните привърженици във ФРГ.
Днес употребата на израза polnische Wirtschaft донякъде нарушава принципите на политическа коректност. Има случаи, когато предприемачи и експерти, познаващи полската икономика, използват това определение в ироничен смисъл. Далечно ехо от едновремешните стереотипи виждаме днес под формата на тезата за "стабилността", която ще донесе на Полша и другите централноевропейски страни европейската интеграция и разширяването на НАТО.
Ако зад стереотипа polnische Wirtschaft са скрити чувството за превъзходство и леко успокоените угризения на съвестта, идващи още от XVIII в., то при полските стереотипи за Германия се сблъскваме с обратната ситуация. Полският национализъм на пруска територия през XIX в. е бил до голяма степен отбранителен и реакция срещу политиката на германизация, или, с една дума, реакция на по-слабия. Подобно бе отношението на украинското и литовско малцинство към Полша между двете световни войни. Този стереотип създава образа на "надменен, арогантен прусак", ражда многобройни песни, стихове и прякори, подиграващи пруските чиновници.
Независимо какви стари полски филми гледаме - за въстанията в Силезия, за познанското въстание или за немската окупация, немците са брутални, надменни и глупави. В руските филми за войната те също са брутални и надменни, но заслужават и уважение. В немските филми за войната Вермахтът се бори срещу руската мощ, а в Полша - срещу някакви неопределени досадни партизани. Когато Германия отбелязваше през 1995 г. края на Втората световна война, забравиха да поканят тогавашния президент на Полша Лех Валенса. Тогава немската дипломация разкри - по-скоро несъзнателно, но все пак - пренебрежителното си отношение към ролята на Полша във Втората световна война. С Полша, сякаш казваха те, Германия не е воювала така, както с Русия и Франция - като с равен.
Народ без буржоазия, който дълги години е бил отъждествяван само с шляхтата и короната, в условията на разделена страна развива модерен за онези времена национализъм. Той се опира на шляхтата и селото, преди социалните конфликти да дадат възможност на полските политици да разиграват националните интереси.
Националният конфликт се развива преди всички като конфликт между пруските едри земевладелци и администрация, от една страна, и полската шляхта и село, подкрепяни от католическата църква, от друга. Предмет на конфликта е земята. Полша е там, където земята принадлежи на полския селянин. Там, където тя му е отнета, е победила Прусия. Не става дума за политика и селско стопанство, и в двете страни земята се митологизира. Достатъчно е да си припомним идеологията "земя и кръв" на хитлеристите, които не само в този случай черпят от отдавна присъстващи в немския начин на мислене тенденции. Тезата за земя-светиня поради пролятата върху нея кръв е силно застъпена в полското мислене.
Темата за немския колонизатор, отнемащ земята на полския селянин, се повтаря няколко десетки години по-късно, когато Хитлерова Германия масово изселва поляци от земите, влезли в състава на Полша след Първата световна война. Тогава темата се съпровожда от друг стереотип, с още по-стара конотация: пета колона. Така както немският стереотип за polnische Wirtschaft се корени в структурните недостатъци на строя на Жечпосполита, така и този стереотип е възникнал не без причина. Той се ражда по-рано, през Тридесетгодишната война, когато протестантските граждани на Полша отказват да се подчинят на полския крал и преминават на страната на шведския. Тогава се оформя образът на друговереца, малцинството, което в мигове на изпитание отказва да се подчини на законната власт.
Мотивът за "петата колона" е сред главните, ако не и главния аргумент, с който се оправдава изселването на немците след войната, и то не само на тези, които действително биха могли да бъдат нелоялни към Полша, но и на тези, които не могат да сторят това, защото никога не са били полски граждани. Били са преселвани цели украински села. Мисленето с категорията "пета колона" надживя дори малцинствата. Днес най-много 5% от полското население принадлежи към етнически или национални малцинства, а броят на некатолиците е още по-малък. И въпреки това в дебатите за регионализацията, за създаването на еврорегиони и за ратифициране на рамковата конвенция на Съвета на Европа упорито се завръща мотивът за потенциално нелоялните малцинства, които могат да застрашат устоите на държавата. Стереотипът "пета колона" е толкова устойчив, защото служи, както и други негативни стереотипи, за потискане на собствените угризения на съвестта. Колкото по-страшно са описани делата на някогашните жители на полските земи от друго вероизповедание или националност, толкова по-маловажни изглеждат собствените провинения спрямо тях.
Основният проблем със стереотипите е в това, че те изчезват много по-късно от събитията, които ги пораждат. В Германия за polnische Wirtschaft можеше да се чуе още тогава, когато безработицата в Полша беше по-малка, а икономическия ръст - по-голям. Петата колона трябва да съществува дори тогава, когато няма да има желаещи да се запишат в нея. Какво остана от старите стереотипи?
В полската култура и до днес се забелязва ролята на шляхтата и селяните за формиране на съвременната национална идентичност. Отношението на поляците към държавата и до днес е по-различно от това на немците, буржоазията е в процес на формиране, а 95% от поляците декларира принадлежност към католическата църква. Дори антиклерикалите в Полша са под влияние на католицизма. Но това не беше пречка за поляците да построят солидна база за просперираща пазарна икономика. Явно капитализмът може да се построи не само на базата на протестантството и бюргерските ценности. Полша направи по-радикални реформи и, макар по-хаотично, ги въведе по-бързо от Германия. Реформата в Полша днес е пример за цяла Централна Европа.
От реформата в Германия не е доволен никой - нито гражданите в западната част, нито гражданите в източната. Цената е в ярко противоречие с резултатите. На полско-немската граница може да се види парадоксално явление: макар че западната част бе напомпана с десетократно повече инвестиции на глава от населението, отколкото в Полша, безработицата и фрустрацията там са многократно по-големи. Западна Европа се боеше, че ще има взривове на национализъм, популизъм и ксенофобия в Централна Европа, и те избухнаха, но в такива градове като Хоенвердер, Котбус, Дрезден и Рощок.
Изостаналото полско село, католическото невежество, толкова пъти осмивани от немските либерали и левица, срещу които воюваха комунистите, се превърна днес в един от стожерите на модернизацията. Както изборите през 1989 г., така и президентските избори през 1990 показаха, че там, където естественото развитие на селищата не е било нарушено, изборният потенциал на популисти и крайни партии е най-малък, а ангажираността, интегрирането на населението и предприемчивостта - най-големи. А там, където след войната хората масово са били преселвани, дали поради националността им или във връзка с индустриализация или колективизация, с религиозността и обществената ангажираност, участието в изборите и броя на гражданските инициативи е нисък. Днес църквата не твърди, че трябва да изолираме опасните съседи. Тя пропагандира влизането в ЕС (макар че някои епископи твърдят обратното).
Ако все пак предразсъдъците и негативните стереотипи изчезват бавно, за утешение може да послужи фактът, че всеки плаща цената на собствените стереотипи. Ние, немците, самите го чувстваме във връзка с влизането в ЕС. В средата на 90-те на територии, които преди войната са принадлежали на Германия, възниква масово движение на полски граждани, които искат формата на собственост да се промени в собственост за вечни времена. Те се аргументират с факта, че след влизане в ЕС немците, живяли преди войната на тези територии, могат да подложат на съмнение правото им на собственост, като се позоват на законите на ЕС. Това движение накара парламента да приеме съответния закон и, косвено, полското правителство да иска в преговорите с ЕС 18-годишен преходен период за либерализиране пазара на имоти. Ако това предложение бъде прието, което е малко вероятно, ще спре напливът на чужди инвестиции. А огласяването на този постулат даде възможност на немските политици да разтръбят съвременна версия на старите страхове за непредсказуемата славянска стихия. И за да предотвратят мнимата опасност - заливане на немския пазар на труда с полски работници, те искат най-малко десетгодишен преходен период за свободно заселване. Такъв период обаче няма да промени факта, че трудът в Полша се заплаща по-ниско. Който не иска по-евтина работна ръка, ще плаща с изтичане на инвестиции.
Това, че днес всеки плаща за собствените си стереотипи, се доказва ежедневно. Една от немските общини край границата решила да предостави на полски предприемачи, които са заинтересовани от бизнес в Германия, евтини общински жилища, които стояли празни. Наемът бил скромен, а инфраструктурата много добра. Протестите на жителите, изплашени, че в тези жилища ще се настанят не бизнесмени, а мафиоти и автокрадци, довели до това, че блоковете продължават да стоят празни и да се поддържат със средства от данъците на същите тези протестиращи. В същото време на полската страна немска строителна фирма строи нов квартал с еднофамилни къщи. По този начин немското градче губи пари от наем, капитал и работни места, които изтичат на изток. Още по-смешна е историята на една полякиня, която съвсем легално продавала полски хлебчета във Франкфурт на Одер. Хлебчетата се печели в Познан и били по-евтини от франкфуртските, което вбесило местните хлебари. След многобройни протести в местното ХЕИ и данъчните власти госпожата престанала да продава хлебчета във Франкфурт. Това обаче едва ли може да се нарече успех за франкфуртските хлебари. Госпожата продава хлебчета, но на полската страна и франкфуртските й клиенти продължават да купуват от нея, като преминават моста на Одер. Нищо не се е променило, магазинът й вече не е трън в очите на конкуренцията в Германия, но данъците си тя плаща в Полша.

Клаус Бахман

Превела Светла Каранешева

Клаус Бахман е роден в Брузхал, Германия. Следва история, политология и славянски езици в университетите в Хайделберг, Виена и Краков. От 1988 г. е кореспондент на немски и австрийски вестници в Полша. Най-значителни негови публикации са "Изгубената родина" и "Патицата полска, езерото европейско".
На 14 януари 2000 г. Клаус Бахман изнесе в Полския институт в София лекцията "Полско-немски стереотипи - мъртви и живи", която публикуваме със съкращения.