Нике е най-престижната полска литературна награда. Между номинираните за "Нике'2000" е томчето с поезия на Тадеуш Ружевич - "Майка ми си отива".
Черна корица, върху нея снимка на майката, рамкирана като надгробeн медальон. Книжка - надгробен паметник. Както пише един критик: "Един от най-любопитните из между многото надгробни паметници, оставени от писателите на всички времена в чест на своите мъртъвци". Тадеуш Ружевич, верен на своята "поетика на фрагмента", на композирането на нова цялост от стари и нови текстове, чрез "упоритото преработване, повтаряне, връщане към една и съща материя", строи книгата от собствени стари и нови стихове, отломки на собствени и чужди спомени. Томчето съдържа спомени на майката му за селото, в което е живяла през царско време, нейни записки от 1921 г., когато се е раждал синът й Тадеуш, спомени на брата на поета Станислав Ружевич. Има и разтърсващ дневник на поета от 1957 г., когато се е грижел за майка си, умираща в мъки от рак.
Необикновен е уводът, писан и в проза, и в стих, в който Ружевич споделя: "Знаеш, само на теб, Майко, мога на стари години да го кажа, защото вече съм по-възрастен от теб... не смеех да ти го кажа приживе... аз съм Поет. Страхувах се от тази дума, никога не съм я казал на Баща ми... не знаех дали подобава да се казва такова нещо. В света на поетичното влизах като в светлина, а сега се подготвям за излизане в тъмното..." В увода Ружевич обвинява поезията, обвинява самия себе си: "Много години обещавах на Мама три неща - че ще я поканя в Краков, че ще й покажа Закопане и планината, че ще отида с нея на море... Не спазих обещанията... Синът живееше в Краков... млад "обещаващ" поет, той, който написа толкова много стихове за майка си, толкова много стихове за всички майки... не доведе Мама в Краков през 1947, нито през 1949... Мама не е видяла Варшава. Мама никога не е летяла със самолет, не е пътувала с кораб. Никога не съм водил Мама на сладкарница, в ресторант, в кафене, на театър или опера... Нито на концерт... аз бях поет... Дали поетът е човек, който подрежда строфи със сухи очи, за да види добре формата им? Цялото ли сърце трябва да вложи в това, за да постигне "съвършената" форма? Поетът човек без сърце ли е? А сега - това публично ридаене на панаира на поезията, на литературното тържище."
Книгата на Ружевич говори за това, че всеки от нас, дори особеният и самотният, е отнякъде и е "на някого". Идва такъв момент, когато родителите стават като беззащитни деца, за които трябва да се грижим, но тези грижи, макар и най-всеотдайни, не могат да ги спасят. Говори за това, че сме преходни и обречени на забрава, и словото не може да ни защити, може единствено да се превърне в отчаян вик на съпротива.

Газета Виборча, 6. 6. 2000

Михал Чихи
Превела Барбара Олшевска