Свобода или край?
Какво е изгубил и какво е спечелил полският театър през първото десетилетие на III Жечпосполита, в свободна Полша? "Свобода или край?" С такъв въпрос се обърна към театралите полското списание "Театър" (бр. 1/3, 2000) не само за да се включи в различните крайвековни анкети и рекапитулации, а преди всичко, за да отвори дискусия за състоянието на съвременния полски театър.
Банална истина е, че художествените революции почти никога не вървят заедно с политическите. Затова 1989 г. не предизвика в културата, включително и в театъра, такава съществена промяна, каквато наблюдаваме в сферата на обществено-политическия живот. Все пак "загубите" и "печалбите" са обозрими, с превес, както изглежда, на първите.
През миналото десетилетие ни напуснаха двама творци с огромно значение за театралното изкуство на XX век - Тадеуш Кантор и Йежи Гротовски. Смъртта на Кантор затваря страницата на авангардното изкуство, продължаващо авангарда от 20-те. В това, че изкуството на Кантор беше единствено, неподражаемо, са се убедили членовете на неговата трупа, които са опитаха да го продължат. Не е ясно какво ще стане с наследството на Гротовски, особено от последния период на живота му. Засега не личи неговите работи и изследвания по някакъв начин да дават отпечатък върху полския театрален живот. Най-вероятно в известна степен и самият създател на Театър Лаборатория е съдействал за това, затваряйки се през последните години в своята понтедерска самота, в тесния кръг на посветените. Съществува обаче по-ранно, чисто театрално творчество на Гротовски - революционно по отношение на работа с актьора, което също никога не бе усвоено от полските професионални сцени, да не говорим за творческото му продължаване.
Промени се положението на театралната карта. Театър "Стари", който още през 80-те беше водеща, истинска национална полска сцена, формираща колективното съзнание, снижи значително полета си. Разбира се, на краковската сцена все още се случват изключителни спектакли - преди всичко на Кристиян Люпа ("Лунатици", "Братя Карамазови") или бляскавия дебют на Гжегож Яжина ("Ивона, принцесата на Бургунда"). Защо стана така с театър "Стари"? Няма еднозначен отговор. Най-вероятно вината е и в самата трупа, уморена от собствената си изключителност, което причини поредица от дезорганизиращи промени на ръководството му. В резултат на вътрешните конфликти прекратиха сътрудничеството си със "Стари" Йежи Яроцки и Анджей Вайда. Това, което е загубил Театър "Стари", е спечелил Театър "Полски" във Вроцлав, където отидоха Йежи Яроцки и Кристиян Люпа. През 90-те винаги амбициозният Театър "Полски" зае челното място сред полските сцени.
От три сезона, откакто Йежи Гжегожевски пое ръководството на театър "Народови" във Варшава, наблюдаваме връщане на тази сцена към полагащия й се ранг. С първата си премиера "Ноемврийска нощ" Гжегожевски придаде на театъра голям размах и стил. Следвайки програмната си декларация, той го превърна в "Дом на Виспянски", което потвърждават и последните му постановки: "Съдии" и "Сватба". Отново от тази сцена - както от никоя друга - се поставят фундаменталните за колективното съзнание въпроси за паметта и идентичността, изразени с необикновен език, произтичащи от романтичната и неоромантична традиция.
Свободата е трудно нещо, тя, както казва Йоан Павел II, не се завзема веднъж завинаги. Тя се постига ежедневно. Полската култура (не само театърът) много лошо се справя със свободата. Достатъчно е да погледнем така наречената "млада литература" - всички тези разлудували се феминистки, които крещят: "Евангелието не предполага трагедия - аз предполагам". Учените наричат тези явления "промяната на кода от национален към универсален". За мен това е триумф на истеричния индивидуализъм, който де факто няма нищо общо с индивидуализма, защото повсеместно присъства на световните пазари и е толкова a la mode. Само че тази мода в Полша е много стара и отдавна определена от Ижиковски като "плагиаторски характер на полските културни революции".
В полския театър между така наречените "по-способните млади" става нещо подобно. Разбира се, има изключения, като вече споменатия Гжегож Яжина или принадлежащата към това поколение, но отказваща да бъде причислявана генерационно - Агнешка Липиецка Врублевска. При нея - без феминистки декларации - виждаме необикновено деликатен, "женски" подход към текста, с изтънчена красота на образа (на кадрите) в телевизионната й постановка "Венециански портрет" на Густав Херлинг Грудзински. Но общото между "най-способните" е стилът "с гол задник към зрителите", както "сполучливо" бе демонстрирано в "Отмъщението" от Александер Фредро в Театър "Солски" от Тарнув.
Полският политически опит, толкова важен, толкова преломен за историята на XX в. не намери никакво отражение в драматургията. Сякаш колективните изпитания на "Солидарност", военното положение, победата през 1989 г. и нейните последствия въобще не съществуват в съзнанието на младите творци. Тези 20 години, които ни делят от 1980 г., бяха по мярката на "Задушница". Младата драматургия, младият театър днес не бързат да "възстановят проплаканите години", ако го наречем със заглавието на стария студентски спектакъл. Ще се запомни ли последното десетилетие единствено с най-амбициозните спектакли на алтернативния театър: "Пелин" и "Ничия земя" на Театъра "На осмия ден", и "Чумата" на Театър "Провизориум" от Люблин?

Елжбиета Моравец
Превела Барбара Олшевска