15.10 за Брюксел -
бърз или пътнически?
Другата Европа
Бързам веднага да заявя на всички недоверчиви или убедени, че принадлежността на Полша към Европейския съюз е безспорна: разбира се, аз съм за тази наша принадлежност. Бележките ми по-долу са само покана за разсъждения. Нищо, че от разсъжденията няма кой знае каква практическа полза, защото никой днешен политик не им обръща внимание, камо ли да ги има предвид при взимане на решения. Та така - аз съм за, но нека видим дали Европа или по-скоро ЕС също е за; ако е, защо, а ако не е, какви са причините да не е. Тезата ми е примитивна: Западна Европа няма никакви политически аргументи, да не говорим за исторически или морални, в полза на включването на нашите страни към общия политически и икономически организъм. Има само един, но за него - накрая.

Малко морал, история и геополитика
Една от най-важните теми на полската политическа и геополитическа мисъл е мястото ни между Русия и Европа или - което често означава едно и също - между Русия и Германия. Най-малко от XVIII век, т. е. от времето, когато започват да се съмняват дали все още са световна сила, поляците не спират да убеждават Европа, че полската независимост, присъствието на Полша в европейското семейство са в неин интерес. Използват най-различни аргументи за това, някои от които си струва да припомним.
Преди всичко поляците опитват да обяснят на европейските мислители и политици, че нарушаването на моралните принципи в международната политика има най-различни негативни последствия: от съвсем конкретни, като намаляване ефективността на действие, до есхатологични, резултатите от които - не само за отделната личност, но и за цели народи - ще станат ясни чак при Страшния съд. Тази аргументация не е неоснователна или дори направо комична, както би изглеждало на пръв поглед. Моралът има своето значение в международната политика и нарушаването на принципите му, както и на сключваните договори, наистина е бременно със сериозни опасности. Колкото и хладнокръвно и пресметливо-цинично да сме убедени, че в международните отношения интересът играе най-важна роля, докато партньори в тях са не абстрактни държавни механизми, а хора, дотогава моралното измерение на тези отношения също ще има важна роля. Колкото до есхатологичното измерение, ще трябва да се отклоня от отговор, защото не зная дали народите зависят от присъдите на Бога както хората и не са ми известни плановете на Провидението в тази област.
Прочее това е много характерен аргумент за полската политическа мисъл, обаче проблемът е там, че полските мислители не са напълно убедени какво точно да правят: да молят Европа и да й обясняват колко важно и ценно за нея е нашето присъствие в нея или да я заплашват с упадък и дори унищожение на основите на европейската (разбирай християнската) традиция. И както ми се струва, такова едно амбивалентно отношение към основанията, заради които Европа би ни приела като равноправен член на семейството, продължава да бъде най-важната черта на полското мислене за Европа. От това произлиза и липсата на ясното и недвусмислено отношение към нея. И то е по две причини. Първо, поляците така и не решиха ясно за себе си дали са среден провинциален народ или принадлежат към това, което се определя като сърце на Европа. Бедният роднина заплашва и умолява, богатият - обяснява и поучава. Но и Европа не беше склонна да помогне на поляците в определянето на мястото им в своята духовна и политическа география. Когато това й е необходимо за момента, разни политици и мислители започват да убеждават Полша, че като му дойде времето, ще й бъде обърнато полагащото й се внимание. В други периоди обаче ясно и дори брутално се заявява на полските лидери, които имат достъп до европейската висша политическа лига (а те не са чак толкова много), да не си правят илюзии: Полша е извън стратегическите интереси на Европа.
Втората причина е свързана с нашето геополитическо положение. Изтърканият от повтаряне аргумент за изключителната мисия на поляците ту в защита на християнството, ту - по-късно - в посредничеството между чуждата по същество и непозната за Европа Русия и Запада, никога никого не е убедил. Странно, поляците не разбраха това и повече от 200 години повтаряха ли, повтаряха на равнодушните европейци колко трябва да внимават с Русия и как трябва да постъпват с нея или поне как да я разбират. Европа постъпваше с Русия както си иска, тоест поддържаше отношения с нея като с могъща империя. Като при това напълно пренебрегваше полските интереси, най-често впрочем без да ги познава. Поляците разперваха безпомощно ръце и дори тези, които прекрасно виждаха как стоят нещата, не успяваха да намерят правилната формула между демонстрациите на слабост и на пренебрегване.
Ситуацията на полските мислители и политици е наистина трудна. Много са подходящите моменти, които, обективно погледнато, изглеждат идеални за ключова роля на Полша. Европа обаче не ги използва. Тя в най-добрия случай създава впечатление, че ще подкрепи полската кауза, но всъщност никога не е на наша страна, дори да изглежда безспорно, че трябва да бъде. Защо? Ако поне не опитаме да отговорим на този въпрос, няма да можем разумно да обсъждаме днешната ситуация.
Съвременна Европа винаги е била склонна да омаловажава или направо да подминава интересите на периферията. Предпочита да се съсредоточи върху своите вътрешни, ще рече западни работи. А те хич не са малко: след династичните времена започва епохата на революции и колонии, после на бурното индустриално развитие и буржоазната стабилизация през XIX век. В нито един от тези исторически моменти Полша не играе важна роля, освен може би когато претенциите й заплашват с революция или дестабилизация. Ще рече, тя може единствено да покаже, че е по-добре или да се откажат от нея, или да я държат изкъсо. Европа никога не смята тази част на континента наистина за европейска. Единствените предложения, вземащи предвид Полша и други страни от този регион, идват от Америка (планът Маршал), и то не защото тя повече ни обича, а просто защото американците много-много не различават отделните райони на Стария континент. Те впрочем, както неведнъж се оказа, имат склонност към изолационизъм, но и към глобално, неевропейско мислене за международните въпроси; само благодарение на това то обхваща в някаква степен и Полша.

Европа и ние
Когато преди доста години написах текст за това, че Европа е норма за нас, без да е образец в нещо друго, имах предвид само територията на културата или духовността. Днес нямам намерение да критикувам Европа, разбирана като норма, защото нормите си съществуват, макар и да не се спазват. Така схващана, европейската норма все още е жива, макар че е съмнително дали тази жизненост не се крепи по-скоро на историята и традициите, отколкото на днешното състояние. Във всеки случай заслужава внимание фактът, че Европа, опитвайки се да изгради политическото си единство, не се позовава на исторически и религиозни аргументи, нито на усещането - също от миналото, но вече безспорно - за особена европейска мисия или поне специфика, която да й дава право на определени привилегии и да формира, както днес е модерно да се казва, нейната идентичност.
Изглежда Европа не се е съвзела напълно от поражението, което претърпя по време и в резултат на Втората световна война. Така че нейните илюзии относно активното й функциониране като норма се дължат на всеобщия европейски оптимизъм, цъфтящ не върху почвата на съвестен анализ на собственото минало, а по-скоро (на интелектуално равнище) подхранван от лесната и непрестанна конфронтация със съветския блок. Освен това европейското единство в значителна степен е дело на интелектуалци без отечества, своеобразна утопия, в която по-добрите условия са задължителни, а нормите, все още нарушавани в отделните страни - съблюдавани.
След 1989 г. Европа, вгледана вече само в себе си заради изчезването на другите фактори, загуби доброто си самочувствие и започна да си припомня всъщност не толкова отдавнашни духовни и морални поражения. Дебатите във Франция и Германия, различни, но все пак основаващи се на викането на още живите духове на миналото, вече не водят до изцяло оптимистични изводи. А практическите политически действия на Европа в международната сфера недвусмислено показват, че тя не е способна на нищо без мощния си съюзник отвъд Атлантика. И накрая, европейската мисъл също заряза европейските си стандарти и само отделни личности се опитват да защитават особения й характер. Но го правят предпазливо, боят се да не ги обвинят в европоцентризъм. Европоцентризмът беше и е заплаха, разбира се, но ако се изразяваше в натрапване на света на единствено европейски мерки и норми. Ала страхът от него е малко смешен, като се има предвид, че днес Европа не е в състояние да наложи никому каквото и да било. В тази ситуация едно пътешествие из Европа е пътешествие в света на изтънчена кулинария и архитектура, прекрасна живопис и музика, из един огромен Дисниленд, но за любителите на по-изискани развлечения. В това, което казвам, няма и грам подценяване, самият аз обичам такива пътешествия. То е само описание на фактическото състояние на нещата, когато туризмът става индустрия с решаващо значение за икономическата съдба на някои европейски страни.
Можем ли обаче ние да минем без Европа като норма? Не съм много наясно какво е образец днес за поляците (унгарците, чехите и другите народи от нашата част на Европа). Все пак не сме се отказали от европейските си претенции. За това могат да свидетелстват многобройните декларации на убедените, че ние просто си принадлежим към Европа. Гласове, обявяващи каквато и да е дискусия по този въпрос за излишна, ненужна, направо опасна. Защо опасна ли - ами защото ако ние се съмняваме в европейската идея, истинските европейци ще се усъмнят в необходимостта от нашето членство. Пак се появява упоритото убеждение, че Европа най-задълбочено следи полската политическа мисъл и си прави конкретни политически изводи. Е, добре, принадлежим към Европа - обаче какво означава това? Не разбирам какво е Европа днес и какви последствия би могла да има нашата принадлежност към нея, нито в какво би се състояла тази принадлежност (все още не говоря за организацията, наречена Европейски съюз). Европейското наследство не е нито либерализмът, нито демокрацията, нито либералната демокрация, нито консерватизмът, единствено може би национализмът. Консерватизмът, демокрацията и либерализмът, както днес биват схващани и практикувани, идват от англосаксонската традиция, преди всичко американската, във всеки случай тези проекти за добро общество се разглеждаха и разглеждат по-интензивно в сферата на влияние на англосаксонската мисъл. Християнските корени на Европа са безспорен факт, обаче виждаме как християнството си е намерило по-плодоносна почва извън Европа, а в самата нея често е по-скоро извор на конфликти (особено католицизмът) отколкото на творческа енергия. Накрая, цивилизационно-технологическите образци не са от Европа, а извън нея, все по-често дори не е известно откъде. Питам тогава, към какво всъщност, щом толкова го искаме, принадлежим? Каква е тази Европа, кой ни е близък в нея, какво там е наше?
Илюзии, спомени, фантазии - всичко това е много важно, но звучи скептично. В този пакет влиза и Централна Европа, толкова любима известно време на Милан Кундера, и нашите асоциации, свързани с голямото културно наследство, както и нашето чувство за вече с нищо необосновано морално превъзходство - превъзходството на саможертвата. На този фон извънредно зрелищна е смъртта на идеята за Централна Европа. Само преди няколко години това беше идея - както смятаха мнозина интелектуалци - благодарение на която ще се възродят де факто никога несъществували връзки и ще се роди ново духовно качество. Самият аз смятах така, затова имам право сега да описвам себе си и приятелите. По-интересното е, че тази надежда подведе и някои интелектуалци от Европа, но вече не Централна, които в предполагаемата общност на Дьорд Конрад, Вацлав Хавел и Адам Михник (и голяма група други) откриха принципно ново и интелектуално креативно явление. Сега знаем, че идеята умря, защото зад нея не стоеше действителността на духа и паметта.
Следователно малко опростителски би могло да се каже, че Европа като норма е Европа на различно разбираната и различно демонстрирана памет. Както отделната личност, така и обществата, лишени от памет, започват да боледуват психически. Животът без спомени, без дарбата да се помни е непоносим. Затова поразява казусът Австрия - кариерата на Хайдер и неговата партия. Това не е чак толкова важно от политическа гледна точка, но е съществено като доказателство, че в Европа паметта престава да изпълнява контролни функции. Поразява не това, че отраканият политик-популист печели гласове. По-скоро е учудващ фактът, че в цяла Европа освен възмущение се видя и оправдание, дори разясняване на възгледите, изповядвани от австрийската Партия на свободата. Това означава, че в този момент някои политически и интелектуални личности в Европа, схващана като норма (в Полша също) забравят, че в рамките на тази норма е недопустимо приемането, макар и мълчаливо, на каквото и да е оправдание за шовинизма, още повече за нацизма.
Да се замислим по-добре какво печелят поляците от европейския процес на помнене. Полското, което толкова мъчително се изграждаше на почвата на европейското, без европейското просто престава да съществува. Полският патриотизъм е абсолютно европейски - и по съдържание, и по форма. По съдържание, понеже Полша беше формирана чрез описаните по-горе трудни взаимоотношения с Европа. И макар че много пъти беше близо до избора на ориенталска версия на развитие, все пак никога не се реши да го стори - може би заради дълбоко вкоренения защитен инстинкт и положително заради католицизма. Европа, подценявана и подценяваща, силна и слаба, морална и аморална, близка и далечна, тази Европа все пак беше единствено мерило за нас и продължава да бъде. Друго нямаме, никакво либерално-глобално мерило просто не съществува. Освен това паметта боледува и в Полша, а симптомите приличат на европейските. Паметта не е само избирателна (което можем да приемем за естествено), но и схващана като представителна. Това е вследствие на факта, че миналото ни се струва излишно за нашето идентифициране, но върши добра работа при политическите препирни или идеологическите одумки. Така третирано, миналото губи творческия си потенциал и става само предмет на масова лустрация - от която никой няма да излезе чист и затова по-добре да не се извършва. Бягството от миналото обаче, от родния край е бягство за никъде. Защото няма други ангели, други легенди... Докато сме обречени да живеем в нашата страна, трябва да придаваме естественото голямо значение на нашето минало, което по природа е европейско. Паметта е единственият източник на обществени връзки, чието разпадане всички отбелязваме с тревога. Длъжни сме да се грижим за паметта, за живата памет, с цялото уважение дори към хората, които не искат да прекарат живота си в Полша, т. е. никъде. Именно затова и само затова Европа е била, е и ще бъде насъщно необходима за нас.

ЕС, Европа, Полша
Чак сега можем да се върнем към въпроса за полското членство в ЕС, за действителното, а не само декларираното, отношение на Европа към приемането на страните от нашия регион, и за реалните интереси, които могат да ни мотивират за членство в тази нова общност от държави. Естествено декларациите са много съществени и няма никакъв повод да се съмняваме, че политиците наистина искат това, за което говорят. Обаче между това политическо искане и действително възможното му постигане има дълбока пропаст. На този отсрещен край на пропастта е и това, което интересите на техните общества позволяват на политиците, както и формираното от традициите и историческия опит.
Следва най-напред да помислим - на фона на досегашните по-скоро нерадостни наблюдения - поради що Европа, обърната досега повече или по-малко с гръб към нас, трябва сега коренно да се промени, да се покаже готова не само да ни третира като равноправни другари, ами и да харчи за нас немалки пари? Какво толкова се случи? Ами случи се само едно: създаването на ЕС. Този политически организъм е съвсем нов, следователно можем да предполагаме, че фактът на неговото съществуване поставя положението на Полша в съвсем различна светлина.
Аз не съм убеден в това. Както е известно, ЕС беше резултат от дълга еволюция, мотивирана от самото начало икономически и политически. Икономическите мотиви изглеждат очевидни. Политическите отначало също бяха очевидни: умиротворяване на Германия веднъж завинаги и вследствие на това осигуряване на траен мир в Европа. Следователно ЕС е рожба на реакциите спрямо Втората световна война и преди всичко спрямо безплодните усилия на Европейската лига в периода между двете войни. От тази гледна точка създаването и развитието на ЕС е история на един небивал успех. Но знаем също така, че от политическа гледна точка ЕС не е чак толкова стабилен организъм, каквито доскоро бяха надеждите ни. Не всички държави са готови да одобрят задължителното редуциране на собствения си суверенитет в полза на неясната власт в ЕС. Това обаче не е полски проблем.
Ние трябва да помислим поради що ЕС ще взима на плещите си товара на Полша и другите евентуално приети страни? На основание на досега представените аргументи има само един отговор: набраната от ЕС инерция доведе през 1989 и 1990 г. до определени обещания. Само тази инерция и тези обещания са рационалните аргументи в полза на приемането на Полша. Нищо друго. Обещанията и чувството, че другояче вече не може да бъде, доведоха до чудото Полша да бъде приета в НАТО. Дължим това и на изключителната сръчност на полските политици от всички партии. Обаче това чудо се случи преди известно време. Ако не се беше случило тогава, едва ли щеше да се случи някога. По това време Европа се ръководеше от поколение политици, които още помнеха комунизма и имаха чувството за вина и достатъчно достойнство, за да спазват обещанията си. Днес положението е съвсем различно. Новото поколение политици е не толкова прагматично, колкото просто предпазливо. И има значително повече проблеми със собствените си страни и взаимоотношения.
За какво й е тогава на Европа Полша? Всъщност за нищо. Така че ако можем да храним сериозни надежди, то е само заради нашите сравнително големи размери и икономически възможности. Има още един сценарий, според който Полша може да се окаже необходима, но не зная дали тази евентуалност трябва да ни радва. Става дума за нарастващия национализъм в Русия, който може да я превърне в заплаха. Тогава Полша още веднъж ще изпълни ролята на своеобразна бариера, но отново, както в миналото, с минимални ползи за себе си. За какво й е на Полша Европа? Всъщност за всичко. В период на разхлабване на вътрешните връзки и отслабване на патриотизма, нашата идентичност може да бъде само полска и европейска едновременно, друга възможност нямаме. Отново е така, както винаги е било: за нас да бъдем в Европа (което днес означава в ЕС) е въпрос на живот и смърт. За Европа това е маргинален проблем.

Сп. Res Publica Nowa, бр. 4, април 2000
Марчин Крул
Превела Силвия Борисова

Марчин Крул - историк на идеите, главен редактор на "Res Publica Nowa". Последната му книга е "Романтизмът - адът и небето на поляците".