Конкурсът Борис Христов
Международен конкурс с традиции, изграждан в 11 предходни издания, датиращ от 1961 г., какъвто е този за млади оперни певци "Борис Христов", създава авторитета и критериите си въз основа на онези певци, излъчвани като победители в миналото. Това са певци, които в своята кариера след конкурса непрекъснато са доказвали правилността на избора. Повечето от носителите на първи награди от миналите конкурси бяха певци-личности, и мнозина от тях влязоха в листата на световния оперен елит.
Няма нищо странно, че по време на настоящия конкурс и международното жури, и публиката, следяща развоя му с пристрастността на футболните запалянковци, очакваше да се появи големият оперен певец с главна буква. По време на трите тура на конкурса, до самия му финал, ние продължавахме да очакваме, но тази фигура не се появи.
Питаме се защо? Дали защото в света вече няма певци от калибъра на онези, които излъчваше като лауреати същият този конкурс в миналите години ? Едва ли. Светът е голям и големи певци продължават да се раждат. Истината е, че те не дойдоха в София. Въпреки че участниците съвсем не бяха малко на брой - 87 от 21 страни! Възниква въпросът не толкова за популярността на конкурса, колкото за престижността му сред нароилите се в последните години състезания по цял свят. Във връзка с това особено важно за конкурса в София е лобирането, което бившите лауреати биха могли да осъществяват по места. Някои от тях вече са се оттеглили от сценична дейност и се занимават с преподавателска, подготвят млади певци. Чрез тях трябва да се набират състезатели за бъдещи конкурси у нас. Иначе географската карта на състезанието се беше разпростряла на четири континента - Азия, Африка, Америка, с по един-двама представители. А европейското участие беше разделено по шенгенски : от страните-членки пристигнаха неколцина португалци и испанци, един германец, и нито един представител на Франция, Англия, както и от родината на операта - Италия. Затова пък силно беше застъпено балканското присъствие, както и руското - по стара традиция. Сърби, румънци и руснаци демонстрираха стабилна вокална школа, на която дори малко завидяхме.
Българите, понеже бяха най-многочислената група (33-ма участници), атакуваха фронта толкова тотално, че лъснаха и не малко слабости на родната ни вокална школа. Но неколцина нашенци измиха срама от челото, стигнаха до трети тур и дори грабнаха две от наградите.
Певците. Според регламента до участие в конкурса се допускат жени, родени след 1967 г. и мъже, родени след 1966 г. Разделение в две възрастови групи не съществува. Така изпълнителите са поставени в известна неравноправност: младият, 20-годишен руски бас Едуард Цанга трябваше да се състезава на равни начала с българския си колега, баритон, Петър Данаилов, който е на 33 години и е солист на Софийската опера. Току-що завършили Музикалната академия, певци мереха ръст с жени над трийсетте, с богат сценичен опит и конкурсна практика зад гърба си. Но както констатирахме, и при прохождащите, и при онези със сценичен опит нямаше особена разлика в сценичните изяви. Особено при мъжете, при които статиката се беше наложила като някаква запазена марка, която те ревностно отстояваха от концертните си изяви в Първи и Втори тур, до участието си в спектаклите: басът Николай Кърнолски изпя без никъде да наруши гореспоменатия принцип партията на Филип в цял един спектакъл на "Дон Карлос", в който почти по същия начин му партнираше друг български състезател - Петър Данаилов в ролята на Родриго. Разликата между двамата се състоеше в това, че баритонът, въпреки сценичната статика изгради образа вокално. Статиката като принцип съхрани и баритона Иван Кабамитов в ролята на Жорж Жермон в "Травиата". Но пък когато наблюдавах динамичните превъплъщения на някои от участниците в спектаклите, искаше ми се да са по-сдържани. Мислих си, че е по-добре да си пеят без много, много да се стараят да правят нещо, тъй като на сцената да правиш нещо въобще си е чиста проба нищо.
Сцената се оказа препъникамък за младите финалисти, повечето от които дебютираха не само в непознати в постановъчно отношение спектакли, но и в съответните роли. Всъщност, известни попадения в артистичен план имаше. Цялостно изгради образа на Розина от "Севилският бръснар" мецосопраното от Румъния Оана-Андра Улиериу, поради което, както поясни впоследствие представителят на международното жури Пламен Карталов, й бе присъдена Първа награда. С много сценична интуиция подходи към пресъздаването на образа на Виолета в "Травиата" и Кенейтия Митчел от САЩ., но в този подход имаше нещо прекалено самодейно. Полъх на аматьорство ни лъхна и от иначе сърцатото и емоционално пресъздаване на образа на Жорж Жермон от южноафриканския баритон Фикиле Мвинйелуа. И пак нещо като липса на вкус се прокрадна в иначе ярката - и вокално и сценично - Азучена на рускинята Айтелина Адамова. Що се отнася до сценичната изява на младия бас Едуард Цанга, то недоимъците в пресъздадения от него образ на Дон Базилио в спектакъла на "Севилският бръснар" си бяха чиста проба липса на опит и сценична зрелост. А също така очевидно липсваше работа с режисьор.
Вокалното майсторство. Сред състезателите преобладаваха певци с по-малки гласове."Големите", волумни гласове открихме при мецосопраните. Тези, с малките гласове бяха предварително обречени, въпреки че някои от тях стигнаха до втори тур. Защото притежаваха много добра вокална подготовка, музицираха с култура, проявиха артистичност. Чудесни постижения демонстрираха певците в поднасянето на задължителната за втори тур ария от съвременна оперна творба. С много художествен усет повечето от тях поднасяха задължителната за този тур българска песен. Имаше певци, които си заслужаваха да преминат втория тур. И все пак това, което липсваше в повечето случаи, беше работата на певеца върху вокалния образ, изграждането му като израз на непрекъснато движеща се емоционалност. Пеенето като естествен израз на вълнение, драматургично оправдано, с всички художествени дихания и изразителността на музикалната фраза, с категоричността на говорната, това е качество, което се изгражда в певеца от съвместната му работа с диригентите и режисьорите. Сред лауреатите, излъчени от Международното жури, повечето са певци с практика от явяването по конкурси, някои от тях - с по няколко лауреатски звания от други международни певчески състезания, но явно нито един от тях никога не е стигал до първата награда. Може би затова думите на председателя на журито Пламен Карталов на пресконференцията след обявяването на резултатите от конкурса не ни учудиха:"Всички наградени, каза той, трябва още много, много да учат и да работят, за да достигнат до голямото майсторство".
Постановките на операта. Както е известно, една от екстрите на нашия конкурс, която никой друг по света не предлага, е възможността в третия тур изпълнителите да участват в спектаклите на Софийската опера. Но за да се предложи на състезателите подобен лукс, операта-домакин би трябвало да има най-малко 20 репертоарни заглавия в афиша си. Защото когато тези заглавия са 4, както в случая, състезателят не само е лишен от възможност за избор, но понякога му се налага набързо да подготвя цяла партия специално за конкурса, партия, която би изпял значително по-късно по пътя на своето развитие: "Аз не пея Азучена - казва носителката на II награда, мецосопраното Наташа Йович, солистка на Белградската опера. - Това е роля, за която трябва да натрупаш опит. Но много исках да се явя на конкурса в София и затова подготвих партията." Защото другата възможност за мецосопраните беше Розина в "Севилският бръснар", но тя е извън репертоара на драматичните мецосопрани. Басите пък имаха възможност да избират между Дон Базилио в "Севилският бръснар" и Крал Филип в "Дон Карлос". Баритоните - между Родриго и Жермон и т.н. А ние, зрителите, трябваше да бъдем подложени на мъчението да чуем две "Травиати" в един ден, два "Севилски бръснаря" в две поредни вечери и три пъти по три картини от "Трубадур" в една и съща вечер. Но да се върна пак на ограничеността на заглавията, които попречиха на певците да се представят в предпочитаната и представителна за тях роля. Вероятно баритонът Факиле Мвинйелуа от ЮАР би избрал една по-драматична партия, вместо Жермон, тъй като тя би отговаряла далеч повече на природата на гласа му. Ако българката Петя Иванова имаше възможност да се представи като Царицата на нощта във "Вълшебната флейта" или "Лакме", нямаше ли да отхвръкне нагоре в листата на класиралите се?
Операта-домакин предложи само 4 заглавия, но затова пък некачествени като постановки и като цялостно музикално провеждане. Тези спектакли в никакъв случай не бяха добрият баща за състезателите. Напротив, подложиха ги на сериозни изпитания, дори помогнаха на някои певци да се провалят на третия тур. Както стана с нашата Петя Иванова, която в "нестандартната" постановка на "Севилският бръснар" не успя да избегне подобно на румънската си колежка клопките на мизансцена и изпълнявайки съвестно сценичните си задачи, пожертва всичко останало. Трите Азучени пък бяха сериозно ощетени от тъмната сцена в спектакъла на "Трубадур" - усилията им да градят сценичен образ останаха напразни, тъй като ние ги виждахме като тъмни силуети подобни на изгорялата циганка, чието овеществено видение се разхождаше от време на време по сцената. Лицата на трите състезателки зървахме само при поклоните пред завеса. В сценичен мрак бе потопен и Дон Карлос. Но светли или тъмни, стандартни или нестандартни, постановките бяха белязани с печата на невзрачното музикално провеждане: отпуснат, ленив оркестър или прекалено аморфно тих, или безпричинно гърмящ и заглушаващ певците. При това, по правило - неритмичен. Както и хорът, който непрекъснато се разминаваше с оркестъра. Към това можем да добавим и разклатените ансамбли. А що се отнася до идеята трябва ли или не трябва третият тур да се провежда по този начин и дали на състезателите да се предоставя цяла постановка или само една картина - това са подробности, които организаторите трябва да решат.
Елитът на импресариите и оперните директори също не се появи в София. Естествено, надеждата на всеки участник в международен конкурс е подплатена от мечтата за бъдещи ангажименти, а те, както знаем, могат да бъдат направени от конкретни импресарии и оперни директори. Очаквахме ги. Бяха поканени. Но не дойдоха. Всъщност за цвят имаше един оперен импресарио, австриецът Ерих Зайцер и един директор (Собхи Бидаир) на операта в Кайро, но кой знае защо, те пристигнаха чак за Третия тур, като членове на Международното жури.
Срамен беше фактът, че петима от 13-членното жури се включиха да оценяват едва на финала. Дали тяхното участие в работата на журито нямаше да даде по-друг резултат в оценките? Можем само да гадаем. Затова пък със сигурност мога да кажа, че ако трябва да направя своя класация извън тази на журито, то раздаването на наградите би започнало от Втората. А що се отнася до това имаше ли певци, които незаслужено отпаднаха в класацията, отговорът е да. Ще посоча само един пример - сопраното Саня Керкес, солистка на Белградската опера, която бе поканена от оперното ръководство да партнира на състезател в спектакъла на "Травиата". Тя бе единствената от всички състезатели, която изгради пълнокръвен, цялостен образ на Виолета на сцената. Но конкурсът си и конкурс. Глупаво би било да викаме :"Съдията е виновен, че не свири дузпа!"

Румяна Апостолова