Ариадна
в постмодерния свят


Със своята легенда за Вавилон Библията свързва копнежа по трансцендентното с участта на езика в човешкото битие. Езикът като наказание, като оръдие на божественото възмездие, но също така като начин за идентичност в земния свят; много преди Лакан Библията разказва езика като механизъм за конструиране на социалните разлики, като първична стратегия за постигане на субектното в основата на индивидуалното и на колективното човешко присъствие. Така в традицията на всяка цивилизация, почерпила митологични основания от юдейския наратив, заляга митът за езика като участ, за участта-език.
Книгата на Валери Стефанов разказва проблема за идентичностите именно в процеса на тяхното случване като дискурсивни явления. Културната самоопределеност на българския човек за него представлява не някакъв наръч от същности, фиксирани в конкретни моменти на историческото развитие, а тревожна процесуалност, продуктивна разколебаност на езиковото съзнание в себе си, умение за саморазпитващо се самоизричане в контекста на променливите социални потребности. "Българското" не е нито същност, нито случайност; не е митологична "универсалия" или метафизичен проблем - то е в самата потребност да съществува идеята "българско", в участта да се пише, да се назовава, да се страда тази идея. "Участта Вавилон" поставя родното - регионалното, провинциалното - в полето на неговата положеност сред социалните механизми, в които се случва културният облик на всеки народ, съгражда се културната идентичност на всяка група от хора. В този смисъл книгата е важен момент в българските усилия на посленото критическо десетилетие да съгради модерната диалектика на връзката между свое и чуждо, център и маргиналности, конкретно и "вечно"... Всяка глава в нея разиграва някаква своя интрига, своя история в обграждащия сюжет на продуктивното културно разноезичие; всяка разгледана книга става един мъничък Вавилон, в който наново се случва митът за разцепването-като-единство на българското самосъзнание. В "История славянобългарска" проговаря колективната памет "с цялата преплетеност на преживяно и въобразено"; тя става не само първата, но и идеалната книга-крепител на националната идентичност, защото какво друго е националната памет, ако не постоянно действащ режим на привличане и отблъскване в границите на въобразеното-преживяно? "Житието" на Софроний Врачански е вид "езикова машина", която най-напред прекроява и пресъшива родната идентичност на пишещия субект, а след това вмества самата потребност да пишеш себе си в тактиките на желанието за родно. Вазовите чичовци са спонтанни лингвисти: те (се) пораждат в благоразумно-налудната езиковост на едно битие, носталгично в шизофренната си разтегнатост между одрямалото спокойствие на родното всекидневие и грандоманската страст по "световни проблеми".
Освен всичко друго "Участта Вавилон" е поредната книга-Стефанов на любовното отношение към езика. Само да прочетеш съдържанието и вече имаш чувството, че си попаднал в приключенски роман. Дискурсът плете и разплита многобройни нишки на назоваването, показва знаците, за да ги скрие в подмятането за нещо друго, през тях; подмамва, привлича и изоставя своя читател да доразгадава сам значимостта на значенията. Такъв дискурс прилича на Ариадна, внезапно попаднала в постмодерния свят, където важното е да се обещава Минотавъра, а не да се търсят някакви пътища на спасението от него - в един лабиринт на удоволствието от знаците, в който никой, съвсем никой не иска да бъде спасен.

Милена Кирова

















Думи
с/у думи





Валери Стефанов. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. Изд. Анубис. С. 2000.