Емил Попов и Ангел Станев успоредно

"Успоредно" е по-особена изложба. Тя се случи заради желанието ми да се доближа до изкуство, което ме привлича, без да ми е докрай яснo. Скулптурата на Емил Попов и Ангел Станев ми се е струвала едновременно позната и непозната, близка и далечна. От контакта си с техните работи аз винаги излизах победена, с усещането, че там някъде, отвъд сетивната форма, отвъд образа съществува един недосегаем живот. Живот на духовна материя, поела много и различни натрупвания, сложен сетивен опит и уникална емоционалност.
Емил Попов, Конник
Изложбата "Успоредно" за мен се оказа път в много посоки. Търсех разбиране за конкретни произведения, исках да намеря мястото им в контекста на процесите, развиващи се в българската скулптура в годините на създаването им; не на последно място бях привлечена от обаянието на две уникални личности, на тяхната творческа връзка. Въпреки че това не е първата им съвместна изложба - зад гърба си имат и други - вярвам, че сегашната (на четвъртия етаж на "Шипка" 6) е по-различна. Тя не е ретроспективна в общоприетия смисъл на думата, най-малко е изложба-равносметка; тя е артистична и емоционална. Неин обект са не общите проблеми в работата на двамата скулптори, нито общите теми, а успоредността в развитието им.
Те са много различни - единият е земен, другия крачи на стъпка от земята - но вървят в една посока. За отправна точка в погледа към тази успоредност взехме 1975-та, годината, в която Емил Попов завършва Художествената академия с бронзова фигура на седнало момче. Работата има възлово място в изложбата. Отбелязвам не без усмивка, че 1974 е годината на моето раждане. Така пътуването назад във времето придоби за мен личен смисъл, а погледът ми на "съвременник" (надявам се) по интересен начин допълни подбора на самите автори.
В продължение на няколко месеца се опитахме в разговори да осмислим по нов начин всяка работа. Изложбата бе оставена да "зрее" в съзнанието на авторите, да търси и интуитивно, и аналитично своя облик до последния момент - часове преди откриването.
Ангел Станев, Самота
При подредбата разделихме пространството на две изложбени половини - едната на Ангел, другата на Емил. Местата им не са изрично упоменати, но е невъзможно да бъдат сбъркани. При възприемането им е от значение да се отбележи контекстът, в който са създадени по-голяма част от скулптурите. Със своята поява от края на 70-те години тези работи бележат важен етап в българската скулптура. Те са другото, новото й лице - крачка встрани от общоприетата естетика, алтернатива на паметникарството, на мащабните поръчкови монументални пластики. Тези процеси са намерили своя образ най-напред в скулптурата на Галин Малакчиев и Георги Чапкънов. През онзи период точно от малката пластика се раждат новите идеи.
От дипломната работа на Емил Попов - седналото момче, до сноповете от бронзови пръчки, излети преди дни и пресичащи сега пространството на залата, са изминали години. Работите, създадени между тях, са част от един последователен процес-търсене на пластичния живот на формите в пространството. Намесите са в конкретно-изобразителна и/или абстрактна посока - от седналата фигура на старица в естествен размер до лаконичния метален триптих, висящ като картина на стената. Така в исторически, а оттам в смислов план е представен образът на женската фигура. От 1984 до 1999 г. са правени стоящите, наведени или лежащи фигури на едри жени. Тежките им форми, макар и преминали през силна пластична деформация, стъпват здраво. Земни и в известна степен примитивни, в тях говорят сложните взаимно преплитащи се влияния от праисторията до модерното изкуство. В рамките на тези 15 години, в които темата се е отработвала, конструктивната форма е станала по-лека и ескизна.
Особено място в работата на Емил Попов заемат големите, почти в естествен размер портретни фигури. Те са правени през последните години и са от гипс. Сам авторът ги определя като ескизи за портрети - в изложбата са показани тези на Иван Ненов и на Майката. Портретите на Емил Попов са затворени и мълчаливи, въпреки че в позите има движение, очите гледат някъде другаде, навътре и нагоре.
Поставен по диагонал, в залата е и портретният цикъл на Ангел Станев. Бронзовите и гипсови бюстове, поставени в близост, образуват скулптурна група с магнетично излъчване. Едва ли има друг скулптор, който да прави двойни портрети. Започнала като експеримент с бюста на Беба и продължила в още няколко портретни глави, тази мултиплицираност е придобила уникален смисъл и въздействие. Изхождайки от презумпцията за херметичността на човешката същност, скулпторът, повтаряйки образа, търси пластическото й разгръщане. Двете еднакви глави, поставени една до друга в близка дистанция, вече придобиват друг смисъл и въздействие.
Най-общо казано, действат странно, дори смущаващо. Хронологически портретите са правени в рамките на повече от 15 години, но като че ли още с първия са намерили своята формула. Друга работа, маркираща в исторически план пътя на автора, е "Невинните" от 1986 г. - бронзова женска фигура в естествен размер. Статична, застинала в пространството, с голяма рокля като камбана, тя е част от цяла поредица приличащи на цветя форми. Въпреки размера, фигурата е фино моделирана, въздействието й е едновременно завършено и ескизно. В голям размер са и работи, причислявани към един по-нов етап в творчеството на Ангел Станев - гипсовите скулптури. "Голям ескиз", "Люлка за светици" и "Коледна люлка за светици" са част от търсенията му през 90-те години. В тях, както и в цялото предшестващо и последващо творчество, се повтарят едни и същи елементи - стъпала, покрити с фина дантела, люлки, цветни камбани, дискове. Големи, но въпреки това със сложна фактура и множество детайли, те стоят като странни бели същества, носещи неземна природа. Едновременно са леки и тежки, статични и движещи се, търсещи различни контексти. Уникалната творческа природа на Ангел Станев е белязала и окачените по стените рисунки. Малки, детайлни или просто леко нахвърляни върху страниците на тефтерче, те съхраняват обаянието на първоначалната идея и са свидетелство за постоянство - правени са от 1966 г. до преди месец.
Преминавайки от работа на работа, а оттам от тема в тема и от период в период, зрителят може да види едно друго лице на българската скулптура. Кръгът се затваря; остава само малък процеп, през който може да се влезе, но не без усилие. Скулптурата на Емил Попов и Ангел Станев не е лесна, тя е като хубавата книга, съпротивява се. Но когато направиш емоционално и интелектуално усилие да я доближиш, разкрива неподозирани пластове от светове и животи.

Весела Ножарова