Нерви около
младежката изложба
- За мен в младежката изложба непрестанно имаше повторения на работи и идеи, правени у нас преди 5-10 години. Не знам на какво се дължи това - може би на факта, че нямаме музей на съвременното изкуство и младите художници няма къде да видят какво вече се е правило, за да тръгнат оттам нататък. Какво е твоето впечатление?
- От една страна, съвременното българско изкуство се развива страхотно динамично, обогатяват се, разширяват се изразните възможности, езикът на изкуството, навлизат нови технологии. В същото време в други сфери върви с успех традиционна форма. В остойностяването на всички тези много противоречиви процеси е крайно ограничена компетентната и коректна намеса на институции, музеи, с което да се стимулират морално и финансово качествените посоки в развитието. Крайно време е, въпреки тежката икономическа и политическа ситуация, да има поне в София музей за съвременно изкуство. Националната галерия, Софийската галерия и епизодично някои галерии в страната организират големи или тематични изложби, които показват отделни страни от развитието на изкуството ни от последните 10-20-30 години. И независимо от това, голяма част от младите нямат достатъчна информация за развитието на българското изкуство, не познават имена и етапни произведения. Проблемът е много сложен и засяга цялата ориентация при смяната на социокултурни модели в обществото. Късата памет може да има сериозни последствия напред във времето.
- Като се абстрахираме от този проблем, какво за теб беше интересно в младежката изложба - автор, тенденция или друго?
- Първо, с хубаво чувство констатирах, че има напрежение и желание в младите художници да участват в такъв тип изложби. Виждаме творбите на близо 200 автори с около 300 творби от общо представените за участие над 800! Това показва, независимо в колко трудни и сложни времена живеем, че желанието да се прави изкуство и да се търси зрител не е затихнало. В този смисъл изложбата покри своето намерение да даде форум за изява на много широк кръг автори. Наред с вече утвърдените имена се даде възможност за дебют, участват много студенти, което е начин да бъдат видяни, забелязани, коментирани, оттук нататък и поканени в други проекти, галерии и т.н. Това беше една от целите на тази изложба. А иначе като оценка на тенденции на мен ми е любопитно развитието в скулптурата. В последните няколко години силно се работи с инвенции от абстрактно, информално и концептуално изкуство. Това обогатява с нови образи и нови коментари съвременната българска скулптура. В тази тенденция Ивайло Аврамов, Николай Кулязов, Павлин Радевски, Георги Минчев правят впечатление с разкрепостеното си поведение и отношение към материал, повърхнина, форма. Силна с деликатността на решението между естетика и концептуалност е работата на група "7+1". Харесвам графиките на Пламен Цветков с острото желание за комуникация; изтънчеността в самонаблюденията на Моника Попова; експресията на Васил Абаджиев, Симеон Стоилов, Ванина Славова, Юлий Такев, Любен Генов, Георги Карантилски; елегантността на Боряна Перчинска, живописната материя на Димитър Петров, Борис Колев, Деян Вълков. В живописта има силни неща, но до голяма степен най-добрите картини в изложбата интерпретират пластически проблеми, доразвиват идеи, които бяха част от търсенията на предишни поколения. Това се разбира от логиката на приемствеността и показва, че тази проблематика не е изчерпана. Очаквах да видя повече нови идеи, нова чувствителност, по-остра социална рефлексия на това, което става около нас, с търсене на нови форми на кодиране и записване на информация чрез картини и в картинното пространство. В изложбата също не ми достигат работи, които са актуални с нови технологии и с различен от досегашния начин на изразяване. Много малко са чисто концептуалните неща, отсъства видеото, има малко фото. Сигурно има причини за това и те предстои да бъдат анализирани. Аз, като един от организаторите на изложбата, не искам да поемам функции, свързани с коментар и анализ. Нека се произнесе критиката. Веднага искам да кажа, че изпитвам огорчение от реакцията на оценяващите и пишещите, независимо дали изложбата се харесва или не се харесва. Става въпрос за отговорно поглеждане към това, което се случва при най-младите. А то до голяма степен е симптоматично въобще за съвременното изкуство и подлежи на много сериозен критически и културологичен анализ.
- В какъв смисъл не ти харесва реакцията на критиката?
- Ами просто я няма - до този момент. Очаквах да се провокира един разговор за изложбата, докато тя е жива. Ако излязат материали, те ще са постфактум (както става обикновено). Страхувам се, че след два месеца много малко ще се сещаме за тази изложба.
- Не мисля така. Всъщност изложбата ще се запомни, защото постави сериозни въпроси. Да кажем този за съ-временността на младежкото ни изкуство. Мария Василева например писа, че всъщност най-концептуалната работа е тази с постановката на студентите от ателието на Светлин Русев. Мисля, че е права, но това все пак е парадокс, нали?
- Мария Василева трябва да види кое от своите определения ще сложи в кавички. Ако щете, и този проект като провокация остана недооценен и некоментиран. Аз приемам проекта на ателието на Светлин Русев като опит за доказване на един социокултурен феномен, какъвто е ателието на Светлин Русев, чисто пластическите проблеми, които там се решават, с концентриране на вниманието и енергията на немалък брой млади хора в тази зона. И всичко това, съотнесено към контекста на цялото съвременно изкуство.
- Дали все пак става дума за съвременно изкуство или за съвременни художници? По правило всички студенти се оплакват от постановки, които рисуват години наред в академията. От друга страна, ателието на Светлин Русев създава вече десетилетия тип художници, които дълго се придържат към оригинала. От трета страна, като новаторство тази постановка попада някъде към 60-те години. Е, у нас това става през 80-те и дори началото на 90-те. И да кажем сега, че това е съвременно изкуство...
- Веднага трябва да уточним, че проектът се състои от студентски учебни работи без претенции за самостоятелност, завършеност на лични възгледи и т.н. Проектът се казва "Учебни упражнения по живопис" и визира кръга от пластически проблеми, които се разглеждат в едно академично ателие. Става въпрос за доверие към възможностите на картината да компенсира в застиналостта си време и пространство. Да концентрира енергия, психологизъм. Става въпрос за качествено проникване зад видимостта на обекта и в ателието на Светлин Русев то нормативно минава през пластическата тъкан на картината като начин на внушение. Това са стойностите, изведени от модерната класика с трайно присъствие в българското изкуство. Този проект е интересен с напрежението, което създава между утвърдени стойности (естествен предмет на обучение в една академия) и нови форми на непластични, визуални артикулации.
- Добре, но всички художници, минали през академията, познават тази постановка и тя едва ли е интересна за тях. От друга страна, събирането на завършили художници и студенти доста "размива" експозицията, смесва критериите и очакванията на зрителите. Всъщност за кого се прави една такава изложба? Най-активната публика е все пак от самите участници...
- Да, един такъв форум дава възможност на художници от цялата страна да участват, да влязат в съизмеримост. През журито минаха едно голямо количество неща, особено на хора, възпитаници на учебни заведения в провинцията, които бяха с доста занижени самопреценка и критерии (изключение прави скулптурата от Велико Търново и живописта от Пловдив). Това показва задълбочаваща се бразда, граница между център и периферия, имам предвид в България. Основно в София са активните процеси, тук има възможност за един по-цялостен преглед, за съпоставки, оценки, сработване на критерии. За много колеги от провинцията това беше повод да дойдат, да уастват и да се намесят в този процес, да покажат лицето си. Тук трябва да се гледа добронамерено. Защото да тръгнеш от Шабла с картините, веещи се на багажника, за да участваш в младежка изложба - това е истински подвиг.
- Добре, но критерии за какво и за кого. Ако говориш за изкуството в някакъв идеален, определено непазарен план, тогава разбирам. Но в днешно време като че ли критериите не могат да бъдат сами за себе си...
- Това е парадокс на нашата ситуация. Тя е твърде специфична с отсъствието на работещи механизми в културата, които да стимулират качествените процеси, с което пък да се формират критерии. В момента изкуството е оставено основно на стихията на свободния пазар, което определено създава някакви деформации. Немалко хора чакат на опашка пред няколкото фондации, където също се съобразяват разни неща. В неукрепналите като характер и позиция млади художници има, от една страна, желанието за адресиране на идеи към публика, а от друга, изкушението да бъдат харесани и купени им създава много объркани мотивации. Може би по тази причина в живописта има работи, които са полуабстрактни и полудекоративни, имат по-скоро естетизиран вид. Неща, зад които трудно можеш да откриеш личността на художника. Нашата художествена сцена и пазар са затворени. Не е преживян комплексът за провинция и изостаналост. Това стимулира доморасли представи, местни критерии и самозвани герои. Голяма част от младите не могат да пътуват, да участват реално в съпоставимост и обмен на идеи с голямата артсцена. Без познаване на действителните основания, без разбиране на контекста, в който се пораждат световните тенденции, не са възможни качествени реакции нито на приобщаване, нито на дистанциране. Това произвежда наивни представи както за глобалната култура, така и за националната идентичност. Това са проблеми колкото на художниците, толкова и за цялата културна среда.
- Точно това личи в изложбата. Като че ли младите художници имат желанието да повторят вашето поколение в по-разкрасен вид. А това окончателно смесва нещата: желанието за някакво идеално пребиваване във "високото" изкуство и доста наивното усещане, че трябва някак хитро да го продадат. Говори ли това за характера на младото поколение?
- Не трябва да се правят глобални оценки. В една разколебана ситуация едни от хората търсят отработени модели за успех, други радикално търсят други подходи. В края на краищата е важно младият човек активно да търси израз на нещата, които дълбоко лично го засягат. Една от целите на изложбата - поне това беше моето желание - бе различните артистични стратегии, различните видове и форми на изразяване да влязат равнопоставено в едно пространство с възможност за съизмеримост. И тогава единственото качество - на дълбоко преживяното лично усилие - да бъде критерий.
- Има ли принципна разлика между сегашната младежка изложба и онези, които се правиха преди - последната беше преди 11 години? Като че ли смесването на художници и студенти, както и двата кураторски проекта (сами по себе си интересни, те "потъват" сред останалите работи) са единствените новости.
- Най-интересното е, че на този въпрос има крайно полярни мнения. И двете доста изнервени. Едното е, че окончателно е скъсано с това, което е било в българското изкуство като път и традиция. И другото, че изложбата страшно прилича на нещо познато. Затова просто трябва да се гледа внимателно, с уважение към усилията на младите, за да се разбере и най-малкият нюанс. И тогава ще се види и приемствеността, и епигоните, и информативността, и работата в несъществуващи контексти. Ще се разбере и качественото вълнение, и желанието за задълбочено проникване, за следване на личен път при някои от най-интересните автори в тази изложба.

23 юни 2000 г.
Разговаря Диана Попова


Разговор със Станислав Памукчиев


Национална изложба
Млади български художници

5 - 18 юни
Галерия "Шипка" 6, София