Сърбия - една година след бомбардировките на НАТО
Фрустрацията и изолацията на една европейска нация

I. Методология на изследването
Екипът беше съставен от 5-има учени с различен подход към темата и респондентите, със собствена методология и инструментариум: социолог-политолог (Петър-Емил Митев), културолог (Ганчо Савов), историк-балканист (Антонина Желязкова), философ (Виолета Караиванова), историк-антрополог (Валери Григоров).
Изследването се проведе от 24 до 30 май и е четвърти етап1 от интердисциплинарно теренно проучване, посветено на съдбата и перспективите на Косово, Македония, Албания и Сърбия след края на въздушните удари на НАТО. Членовете на екипа работиха разпръснато, индивидуално сред различни социални и възрастови групи. И в този четвърти етап учените използваха метода на антропологическите беседи, както и система от въпроси за полустандартизирани социологически интервюта и наблюдения, независимо от своя научен профил. Допълнително бяха анализирани данни от социологически проучвания, научни и журналистически публикации.
Открои се една успешна нова методика, която се реализира от интердисциплинарен екип и използва инструментариума и знанията на няколко обществени науки. Френското академично списание "Ethnologie francaise" (ХХХ, 2000, 3) при публикацията на теренните записки от първия етап на проучването в редакционната си бележка въведе определение на новата методика, наричайки я "спешна антропология".
Целта беше да се направи моментна снимка на обществено-политическата ситуация в Сърбия, както и на психологическото състояние на сърбите - масови нагласи, очаквания и надежди сред населението в Сърбия и сред сръбските и ромските бежанци от Косово една година след края на бомбардировките на НАТО.
Сондирани бяха стереотипите и обществените нагласи в Сърбия и сред сръбските бежанци към Западна Европа и САЩ, към балканските съседи, отношение и реакции към отминалите войни в Хърватия и Босна, към събитията в Косово и към албанците.
Интерес за екипа представляваха оценките на сърбите за състоянието на вътрешнополитическия живот в страната, на икономиката и културата, отношението към управляващите и опозицията.
Проучванията се проведоха в Белград и околни селища, Нови Сад и околни селища, Ужице, Пожега и градове от Югоизточна Сърбия.
Респондентите бяха над 40 души на възраст между 20 и 65 години, мъже и жени. Сред социалните групи преобладаваха представителите на интелектуалния елит - учени от обществените науки, писатели, преводачи, журналисти, студенти. Също така и работници в предприятия, работещи в сферата на обслужването и търговията, селяни.

II. Психологическа характеристика на сърбите и сръбските бежанци от Косово
Сръбското общество като цяло и отделната личност в Сърбия са тежко травмирани и в състояние на дълбока фрустрация от събитията през последните 10 - 15 години. Разпадът на Югославската федерация, последвалите войни и загуба на територия и население, големият брой бежанци от Хърватия, Босна и Косово (над 1 млн. души), които допълнително утежняват без друго колабиращата икономическа и социална система в Сърбия, са изтощили сръбската виталност, хората са изморени, отчаяни и песимистични по отношение на своето бъдеще като нация и като индивиди.
Всички респонденти, без разлика от пол, възраст и социален статус, се чувстват в безизходица, икономически зависими и уязвими, страхуват се. Сраховете са в най-широк спектър - икономическа и социална несигурност, страх за биологическото оцеляване поради разпад на здравната система и недостиг на медикаменти, страх от екологично замърсяване и радиация след бомбардировките, страх от гражданска война, страх от политически репресии, страх от изолацията2. Респондентите най-често отговарят на въпроса за надеждите и перспективите на сърбите и сръбската държава кратко: "Перспектива няма. Социалната катастрофа е нещо трайно. Ние, сърбите, тлеем бавно, мъчително и продължително. Постепенно пропадаме към дъното, но всички знаем, че дъно няма..." Респондент историк обобщава: "Някои казват, че народът не може да пропадне. Илюзия. Историята е пълна с гробници на пропаднали народи. Съвсем естествено е да има резигнация и апатия."

Интелектуалците
Интелектуалците, особено дисидентите и либералните кръгове, в последно време правят задълбочен анализ на всичко, което се е случило в Босна, в Хърватия, в Косово - на плашещите измерения и параметри на последствията, на възможните сценарии за бъдещето. Анализите им са точни, прецизни; като при лабораторна дисекция са жестоки в оценките както към себе си и собствените си вини като елит, така и към сръбския народ като цяло. Респондент професор по история дори направи оценка, че за учените ситуацията в Сърбия е изключително евристична: "Ние сме изследователско Елдорадо. На малка територия има толкова нестандартни ситуации за антрополога, за социолога, за историка." Понякога критичният подход към националните грешки граничи с трагичното: "Ние сме в ситуацията на германците. До главата ми са постоянно две книги, които препрочитам - "Психология на масите" на Гюстав льо Бон и "Писма до немския приятел" на Херман Брох. Всеки един от нас трябва да преосмисли случилото се и да поеме отговорността" - думи на професор по социология. И още: "Превърнахме се в клиентелистка и лумпенизирана държава - най-отгоре стоят мафиотските структури, отдолу лумпенизирана средна класа, лумпенизирани работници и лумпенизирана интелигенция..."
Националистическите настроения сред интелектуалците са в болезнена криза. Фактът, че именно от техните среди - Академия на науките, Писателски съюз, медии - с национализъм се облъчваше цялото обществено пространство, създава чувството за вина и катастрофичност. Според респондентите социолози коренът на проблемите в сръбското общество през последните 10-15 г. е вграждането в колективната идентичност. Чувството за вина на интелектуалния елит се основава на факта, че той, заедно с политиците и обикновените хора, също участваше в колективната идентичност, което по принцип не му е присъщо.
Патетиката към косовския проблем е съвсем угаснала; осъзнава се тоталната загуба на сръбските позиции в областта. Известни са им виновниците за подпалването и ескалирането на косовската криза. Тъй като част от интелектуалците са участвали в пропагандната машина и на страната на режима, и на страната на опозицията (която е също толкова националистична), сега доста трудно и с неудоволствие обсъждат темата "Косово". Респондент учен, който е дисидент и е оказвал съпротива на националистическата еуфория, споделя: "Не ни се говори по тази тема и на нас, защото не се противопоставяхме достатъчно, страхувахме се, мълчахме си, а сегашното състояние е срив на достойнството на нашата държава".
Изненадващо резервирано е отношението на елита към бежанците. Хуманитарната страна на въпроса се отчита по принцип и равнодушно и се анализират отрицателните ефекти на тяхното присъствие. Единствено онези учени, които са се посветили на проучване на бежанците - на тяхната демографска структура, поведение, социална активност и приспособимост, ментално равнище и др., и коита са видели отблизо трагедията им, се чувстват съпричастни към съдбата и страданието на сънародниците си. Като цяло сред елита се отчита фактът, че сред бежанците почти няма интелектуалци от по-висока категория, които да оказват позитивно въздействие както върху обществените процеси в Сърбия, така и в сръбските интелектуални среди, и с това се изчерпва интересът към тях. Писател дисидент сподели, че сръбските бежанци от Косово ще създават допълнително напрежение: "Те са се настанили около границата с Косово и винаги ще бъдат потенциален инициатор и подбудител на сръбските стремежи към тази провинция. Един само пример е гр. Куршумлия - той има десет хиляди жители, а сега още 20 хиляди бежанци от Косово".
Изключително въздържани са и коментарите за сърбите, които са останали в родните си места в Косово. Сред интелектуалците съществува негласно мнение, че това са фанатици, че са носители на най-лошия сръбски национализъм, че са виновници за общосръбските беди и падения. Сред официалните кръгове пък версията е, че косовските сърби, които се борят легално за правата на сърбите в Косово чрез сътрудничество с европейските институции, са предатели.
Отношението към албанците е спокойно и освободено от омраза и чувство за превъзходство. Изненадващо толерантни са оценките за тях: "Едни от добрите изследователи на историята на Косово и на албанците през османския период са сред колегите-албанци. Способни учени са." - оценка на респондент историк. Сръбски писател и издател: "Според мен албанците се отличават със своята изключителна виталност. Дори в биологично отношение те са може би най-виталната нация в Европа - от възпроизводството на населението до трудно обуздаваната агресивност. Ние, които сме около тях, до голяма степен сме изхабени нации. Поради това мисля, че те ще продължат по съвсем естествен път да се врастват в Косово и ще направят излишен митоманиашкия устрем на нашите националсоциалисти към тази област. Като се имат предвид историческите процеси, тя отдавна е спомен за нас, а като реалност е албанска." Професор по философия, издател на независимо списание: "Проблемът на Сърбия е във факта, че албанският интелектуален и политически елит е в Косово или с косовски произход. Естествено е албанската национална революция да се центрира около този косовски елит". Въпрос: "Формулирате много ясно, че става дума за албанска национална революция. Какви са нейните непосредствени цели?" Отговор:" При нас на Балканите националните революции винаги са имали за цел национално освобождение и национално обединение. При албанците тези цели са се деформирали и албанската национална революция иска независима етнически чиста държава."

Хората от малкия град и селото
Голяма част от респондентите интелектуалци са склонни да обобщават, че широките слоеве сред сърбите все още не си дават сметка какво се е случило, че те не разбират измеренията на кризата и изолацията, че не са се отърсили от митовете, илюзиите и националното високомерие.
Очевидно сръбският елит в момента се вглежда повече в себе си и се е откъснал от хората, защото нашите интервюта показаха изключителна зрелост, тъгата на горчивия реализъм, които се срещат сред преобладаващата част от хората в селата и малките градове, а също и сред простолюдието на Белград. Едни от най-точните оценки за отрезвяването на сръбската нация, за последиците от краха на проекта за Велика Сърбия чухме от обикновените хора, от сърби, които са били принудени да воюват, които в момента носят цялата тежест на кризата и които, независимо от крайно мрачната близка перспектива, носят в себе си неосъзнатата още надежда за оцеляването на сръбската нация, макар и в по-далечна перспектива. Последните социологически проучвания подкрепят твърдението, че хората размишляват трезво, прагматично, макар и депресивно. Видим е процесът на изтръгване от мрежите на колективната идентичност и връщане към индивидуалното съществуване, мислене и отговорност. Съвършено очевидна е промяната, настъпила в манталитета, в емоционалния и рационалния свят на сърбите. Това са промени не повърхностни, а дълбочинни, които засягат фундаментите на личността, общността, нацията. Би било извънредно погрешно да възприемаме сърбите със старите стереотипи и с характеристиките, валидни до преди няколко години. Сърбите задълбочено се вглеждат в себе си, в своя културно-исторически опит, в собствената си народопсихология, разглеждат и анализират, всеки индивидуално и под различен ъгъл, преживяното през последните 10 години, разделят се с илюзии и митове, с дълбока носталгия си спомнят за Югославската федерация.
Процесът на преосмисляне и на съзряване е все още в началото си, но вече има видими резултати. Сред преобладаващата част от респондентите няма и следа от национално високомерие, а сред една не малка част се долавя отчетливо чувство за вина и срам. Не рядко хората размишляват за извършените жестокости, за тъмните пластове, които войната е в състояние да отключи във всеки един човек. Респондент - млад мъж, образован: "Израснал съм в малък провинциален град. Когато ни мобилизираха, аз се скрих, но приятелите ми отидоха на война. Винаги съм мислил, че ги познавам така, както познавам себе си; не можех да повярвам, че са избивали цели семейства, но е факт. Сега вече си мисля, че дезертирах не от страх за себе си, а от страх от себе си. Ужасява ме мисълта, че ако бях отишъл на фронта, щях да се превърна и аз в убиец. Вече не съм сигурен в себе си..."
Поразителен е фактът на липса на ксенофобски настроения към албанците сред обикновените хора; чувството на омраза и реваншизъм към тях отсъства. В много случаи въпросите, които задавахме като български учени, бяха изпълнени с много повече предразсъдъци, отколкото отговорите, които получавахме. В Белград има близо 200 000 албанци, които работят и живеят непритеснявани от никого. Респондент от с. Лещани работи във фирма в столицата, където има 100 работници албанци от Косово: "Несправедливо е, защото моите колеги работят, получават си заплатите и пътуват свободно при близките си в Косово, а сърбин не може да стъпи там, не знае живи ли са близките му или не. Роднините на албанците от Косово също идват - за лечение, за пенсия, за уреждане на документи - всичко това е безпроблемно." Респондент сърбин, бежанец от Призрен, каза: "Разбирам ви какво очаквате да чуете - лоши думи срещу албанците, обвинения за насилия. Не мога да лъжа и затова няма да чуете такива оценки. Ние живяхме много добре и си помагахме дори когато НАТО бомбардираше. Възпитани сме за най-важните неща еднакво - и те са консервативни и патриархални, и ние сме такива. Над нас насилваха и ни прогониха от домовете ни бандитските отряди на албанците от Албания - близо сме до границата и те навлизаха и мародерстваха. Когато започна настаняването на КФОР и ние тръгнахме да бягаме, съседите ни плакаха. Изпратиха ни наскоро видеозапис как напускаме бежешком домовете си - приятели албанци са снимали с камера, за да имаме документи за стореното зло". Друг бежанец допълва: "И тях ги пречупиха, защото бежанците, които дойдоха преди 2-3 месеца, казват, че албанските съседи вече се страхуват да помагат на сърбите. Боят се от своите..."
Респондентите разказват драматичната история на албанец от едно призренско село, който поел грижата за двама сърби старци инвалиди, които не успели да избягат. В продължение на близо шест месеца се грижил за тях, носил им храна, но все повече се влошавала нагласата на обществото към него. Един ден той казал на старците, че повече не може да се грижи за тях и за да побегнат, ги заплашил с оръжие, че ще ги убие. Двамата старци някак тръгнали, крили се и когато стигнали до сръбската граница, умрели от изтощение и страх. Подобни разкази изобилстват, защото войната и драматичните събития около нея са положили началото на нова история, нов фолклор и нова митология.
През десетилетията сърбите привикнаха да се отнасят към балканските си съседи с чувство за превъзходство, с ирония и пренебрежение. Особено тенденциозно се съизмерваха с историческия си съперник - българите. Единствената война в новата история, която са губили сърбите, е Сръбско-българската от 1885 г., което и до днес се отразява в сръбските учебници по история с не повече от едно изречение. Сред любимите съпоставителни клишета на сърбите до скоро бяха: "Сърбите са юнаци, българите - роби", "Ние сме широки души и бохеми, а българите са темерути, стиснати и еснафи", "Българите знаят да орат и да копаят, а ние - да се бием и да пием" и т.н. Сега се вглеждат внимателно в българския опит от миналото, в понесените от българите загуби, както и в постигнатото през последните години. Вече разбират основанията за българското примирение с териториалните загуби, отсъствието на иредентизъм и шовинистични претенции, разбират недостига на национално самочувствие у българите, което често граничи с национален нихилизъм. Много по-справедлива и съчувствена е оценката им за някои исторически, политически и регионални събития, към които по-рано са се отнасяли с безразличие или с превъзходство.
Нашият екип, дълбоко разочарован след участието си в няколко слаби демонстрации и митинги на студентите от "Отпор", както и на обединената опозиция, за които предварително се твърдеше, че ще променят Сърбия, беседва с демонстрантите. На въпроса защо е толкова слаба антиправителствената демонстрация, отговорите са: "Срамувам се, че съм сърбин, вече ще се наричам черногорец, те поне живеят като свободни хора", "Страхуват се всички, най-много лидерите на опозицията, от убийците на Милошевич", "Нямаме опозиция, тези глупости ги слушаме вече години. По-добре разкажете как се преборихте вие, българите. Елате да ни помогнете, доведете подкрепления, че сме много слаби...". Реплика на нашия екип: "Защо се получи така? Нали вие, сърбите, бяхте юнаци, а ние, българите, роби?" Отговор на група респонденти икономисти и бизнесмени, работещи в голямо частно предприятие: "Това е глупост, това е част от митовете. Ние, сърбите, не само не сме юнаци, но сме кукувици (в смисъл на глупаци). Ако избягаме от мита, истината е, че сърбите тръгват като стадо, когато вождът, кралят, тиранинът посочи врага и каже: "Вървете да се биете и да умрете". И ние отиваме, сражаваме се и умираме, без да се запитаме "защо?". Но когато трябва да тръгнем сами, отдолу, за да се бием за свободата си, за себе си, ние се страхуваме, не знаем как, не умеем да го направим."; "Вие, българите, сте хитри - когато ви пращат да умирате, първо мислите дали си заслужава!". Друг респондент: "Търпеливи сме като животни, затова трудно ще направим демократични промени в Сърбия". Реплика на нашия екип: "Известно е, че ние, българите, сме най-търпеливите на Балканите". Отговор със смях на група респонденти: "Това са неверни стереотипи, ние, сърбите, сме много по-търпеливи от вас. Вашето търпение, когато се изчерпи - ставате опасни, вие постигате своето с упорство. На нас и упорство (воля) не ни достига".
Респондент от с. Умка, търговец, 32-годишен, по образование инженер. Воювал в Хърватия, когато го мобилизират за Косово, дезертира: "Народът ни е такъв, не е виновен, търпи и прави, каквото му кажат. Изпратиха ни там (в Хърватия), започнаха всеки ден да носят убити и ранени. Аз бях радист, не бях на предна линия, затова оцелях. Не разбирахме за какво сме там. Говорехме помежду си, питахме се, повечето от нас намираха за нередно това, че сме там и стреляме. Споделяхме, че е пълна глупост да загиваш, за да се сменят хората на една територия с други. Шовинизмът е много лошо нещо". Въпрос: "Как живеете сега, какво недостига?". Отговор: "Не стига свободата, пътуването, светът. Недостигат парите. Всичко недостига. Светът ни изолира и ни наказва, но не си дава сметка, че сега хората стават съвсем като слепи, като коне с наочници, защото са затворени. Това е голяма грешка". Въпрос: "Кой е виновен за всичко, което се случи?" Отговор: "Вярно е, че властта тук се държи от един човек и неговите приближени. Абсолютист като Тито, но Тито беше умен, добър, грижеше се за хората. Всъщност истината е, че всички имаме вина - политиците, народът, външните сили. И аз съм виновен, и съседът ми, и всички сърби. Намразих политиката завинаги. След като се върнах от войната, спрях да чета вестници, да гледам телевизия. Нищо не знам и не ме интересува."
Въпрос: "Утре ще се проведе голям митинг в Белград, той може да промени нещата в Сърбия, ще отидеш ли?". Отговор: "Няма полза да ходя на митинги. Ако отида, най-много да ми счупят главата с палка, а аз искам да работя, готов съм да променя себе си, готов съм да се трудя много, но не искам да воювам и да ставам опора на който и да е политик - ще дойде нов, за да краде за себе си".

Бежанците
Бежанците от Косово, които се намират на територията на Сърбия и в Черна гора, официално се наричат "разселени лица". Не им е признат статут на бежанци и това допълнително утежнява техния социален и обществен статус.
По приблизителни данни броят на бежанците е следният: от Крайна - 600 000 души, от Босна - 150 000 и от Косово - около 250 000.
В Сърбия съвсем отчетливо може да се открои разслоението сред бежанците от Хърватия, Босна и Косово. Една група преселници са пристигнали в метрополията с "торби пари".
Несъмнено това са най-вече онези престъпни елементи, които са се обогатявали за сметка на награбеното по време на военните действия, мародери, участници в наказателни отряди, криминални, трафиканти и т.н. Те са се заселили по селата, построили са огромни къщи с дворове, с градини, с всички екстри, започнали са свой бизнес за препиране на военните печалби. Незабелязано и тихо те се опитват да се слеят с местните жители. В някои села в близост до Белград местните жители са вече по-малко от семействата на подобни нови заселници.
Такива села са много трудни за изследователя, защото хората са затворени, непристъпни и трудно доверяват тайните си. Повечето търговски обекти в такива села са в ръцете на новите преселници и семействата им - фризьорски салон (на местна жена, омъжена за бежанец от Босна), супермаркет (на семейство бежанци от Босна), магазин за кафе (на бежанци от Косово) и т.н. Местните жители знаят или се догаждат за произхода на богатствата, но споделят тихо, като се оглеждат. От своя страна новите богати заселници твърдят, че и местните жители са се обогатили от войните: "Всичките сме една стока, да не си връзваме кусури!".
Селата, където се заселват богатите бежанци, не са подбрани случайно - местните обикновено са също доста имотни, страдат от югоносталгия, настроени са антиамерикански и антиНАТО. Приемат българите резервирано, но не и високомерно. В хода на разговорите стават по-дружелюбни и започват да разпитват, за да сравняват стандартите в двете страни и изпитанията, през които минават двете нации - българи и сърби. Много често отварянето на респондентите към нас започва с признанието: "Знаем, че вие, българите, бяхте против бомбардировките на НАТО. Благодарни сме ви за съчувствието, такъв жест не се забравя. И вашите политици са тъпи и престъпни като нашите - дайте им да крадат и да разсипват народа". Или: "Следяхме внимателно по телевизията демонстрациите в България срещу НАТО - това беше много важно за нас, защото се страхувахме, бомбите падаха наблизо, изживяхме голям стрес. Подкрепата на българите беше важна като утеха, че някой мисли за нас, че не сме сами."
В едно подобно село е разположен малък бежански лагер със сърби от Косово. Поразителна е враждебността на местните жители и на богатите заселници към бежанците. Те не им помагат с нищо и не разрешават на децата си да общуват с бежанските деца. В лагера разчитат на помощта на една НПО от Белград, на Червения кръст и на монасите от близкия манастир, които ги посещават всекидневно и ги снабдяват с продукти от манастирските земи. Този опит да бъдат маргинализирани и държани настрани бежанците се дължи, по нашите наблюдения, на гузност и страх. Защото в бежанските лагери са истинските трагични жертви на войната, а новите заселници и новите богаташи от местното население са онези, които са извлекли полза от нея. Между тези хора не са възможни контакт и помирение.
Именно в лагерите или в мизерни гета, изоставени от всички - не само от официалните власти и Милошевич, но и от международните хуманитарни организации - в трагично състояние и шокова депресия се намират хиляди бежанци от Косово - сърби и роми. Състоянието им на потиснатост и безизходица е с плашещи измерения. Неврози се забелязват както сред най-малките деца, така и сред най-възрастните. Средното поколение полага мъчителни усилия, за да осигури биологическото оцеляване на семействата си и да намери възможности за някаква реадаптация. В най-тежко психологическо състояние са младежите между 16 - 20 години, някои от които полагат изпити, за да не губят учебната година. Те са смазани от изолацията и липсата на перспектива. След една година живот в лагер агресията им е на път да се трансформира в непоправимо озлобление - засега без ясен адресат. Те не искат да се връщат в Косово, не искат да остават в Югославия; искат да се махнат далеч от Балканите изобщо.
Сръбските бежанци, които са невинни жертви в Косовската война (виновниците вече отдавна са устроили своето благоденствие), имат едно желание и само една надежда - да се върнат по домовете си в Косово. Тяхната носталгия и готовност за връщане са дотам силни, че са готови дори да бъдат заселени не в собствените си домове (ако те са вече взети от албанците) но да са близо поне до родните места. Разчитат международната общност да осигури тяхната безопасност. Мразят Милошевич и управляващите в Сърбия за всичко, което им причиниха, за бедственото състояние, в което ги държат вече цяла година.
Многократно се повтаря и потвърждава версията, че са съжителствали много добре с албанските си съседи. Терористите от Албания са забранили на албанците от Косово да общуват със своите съседи сърби. Същите терористични отряди, които идвали от другата страна на границата, палели сръбските къщи (особено се засилил този тероризъм след 1998 г.) и наказвали албанците, нарочени за колаборационисти на сръбския режим.
Темата за прехвърлянето на албанци от Албания се повтаря многократно. Респонденти от "Сдружението на гражданите на Призрен и околностите" твърдят, че по техни сведения след бягството на сърбите и ромите от Призрен градът се разраснал до 360 000 жители. По-рано били 180 000. Според тях повечето новозаселили се са дошли от Албания. Дават за пример и почти двойно нарасналия брой на жителите на Прищина.
Респонденти в малък бежански лагер в Земун - 70 човека от Прищина, Сува река, Гниляне и Призрен: "Сега търсим отговор на въпроса какво се случи, защото живяхме много добре заедно. Очевидно ние сме били искрени в съжителството, а те - албанците - не. Ние бихме искали да останем заедно, да продължим да живеем както преди, но никой не ни пита. Народът не е виновен, а нашите и албанските политици, НАТО". Респондент учителка от 23 години в едно изцяло албанско село: "Усетих много рязко, когато се влошиха отношенията, защото децата и родителите в селото престанаха да ме поздравяват. Беше много потискащо. През 1992/3 г. изведнъж негласно старейшините наредиха на младите албанки, които имат само по 2 деца, да родят незабавно и трето, и четвърто. Наложиха им го ултимативно - много от младите жени трябваше да напуснат учението или хубавата си работа, за да се подчинят". Друг респондент допълва: "Подчиняват се на патриархалната традиция, затова не е чудно, че някак изведнъж настъпи отчуждението между нас - вероятно такова е било старейшинското решение".
Респондент разказва: "Израснах в село със смесено население. От деца заедно гледахме добитъка, учехме, ритахме топка, задиряхме момите. Първите цигари и чашки с ракия - също заедно и скришом. Всичко заедно. И ние, и те не вярвахме, че НАТО може да бъде толкова несправедливо и ще бомбардира. Беше много страшно и за нас, и за тях. Ето, едва от една година говоря така: ние - те, нас - тях. Като че ли не съм същият човек, полудяхме. Няма никаква перспектива, госпожо!". Същият респондент, след като го информираме, че идваме от Косово, започва да разпитва трескаво за земята: "Обработена ли е, засята ли е, с какво точно е засята, какво е пораснало...?" Нашият отговор, че земята не е докосната, че никой не я обработва в момента в Косово, предизвика силно вълнение, тъга и сълзи сред бежанците от селата.
В този лагер чухме малко по-различна версия за вината на придошлите от Албания албанци: "Имаше период, когато албанците бягаха от комунистическия режим в Албания и разказваха, че при тях цари терор. Държавата им даваше земя, къщи, убежище. Те заякнаха и тогава поискаха да си направят държава..." Респондент жена на средна възраст допълва: "Живееха като богове - имаха повече пари от нас, работа, получаваха и валута от роднините си в чужбина..."
Сред бежанците съществуват силни антиамерикански настроения: "За всичко са виновни американците, които използваха албанците за някакви свои цели, но никой не знае какви точно"; "Ще им тежим на съвестта, ако имат такава - обвиниха ни, че сме избивали албанците, а ние винаги сме живели заедно"; "Те въоръжиха терористите и трафикантите, от които всички гледахме да стоим настрани - и ние, и албанците. Някъде из горите се стреляха терористите и полицаите на Милошевич, а ние долу по селата живеехме мирно и си помагахме едни на други".
Гледат с надежда и упование на Европа и международните полицейски контингенти. Надяват се, че ще им бъдат предложени скоро гаранции за сигурност, за да се върнат в Косово. В изгнание се чувстват на края на силите си и отхвърлени от всички. Не им се вярва, че няма да се върнат. Всички сънуват къщите си, водите, изворите, дърветата - типични прояви на болезнена носталгия.
Бежанците роми са се настанили главно в съществуващите градски и крайградски гета. Някои от тях са потърсили роднини и са били приютени в мръсните им бидонвили, а други плащат наем3 за мизерни картонени и дъсчени постройки в гетата. Състоянието им е окаяно. Малкото помощи, които получават по линия на Червения кръст и Сръбската православна църква, са принудени да разпродават, за да плащат наема и да купуват храна за децата. Изтикани са (например в гетото под моста Панчево) в най-мизерните и замърсени от химически и битови отпадъци места, където смрадта, вредният прах, липсата на канализация и вода, плъховете излагат на постоянен риск оцеляването на децата. Властта не се интересува от циганите. Съществуват далеч по-тежки проблеми и местните роми и ромите бежанци са абсолютно вън от вниманието на цялото общество и на институциите.
Част от ромите бежанци разказват, че причината да избягат, изоставяйки къщи, градини и значително имущество, е защото партизаните от АОК (а според нас вероятно и въоръжените банди от Албания) са ги карали да откупуват децата си с 1000 до 3000 Д.М. на дете. В противен случай са заплашвали, че ще ги избиват. На въпрос: "Вас заплашиха ли ви, или видяхте това с очите си?", респонденти твърдят, че са видели как застрелват дете на съседи при отказ родителите да заплатят искания откуп, а повечето казват, че са чули разкази на свои близки и без да се колебаят, са напуснали незабавно домовете си, без да взимат нищо със себе си, за да спасят децата си. Наплашени са до крайна степен. Респонденти от Урошевац, Грачаница и селата около Призрен твърдят, че хората от АОК са избивали безогледно всички роми и са разрушавали къщите им; тогава те тръгнали масово да бягат през юни 1999 г. Войниците от КФОР ги насърчавали: "Бягайте, бягайте и се спасявайте", но никой не направил опит да ги защити. Убедени са, че къщите им вече са разрушени или изгорени.
Респондент ром от Сърбица разказва: "Живеехме много добре, ние бяхме заможен род и се разбирахме с всички - със сърбите и с шиптарите. Но някак си изведнъж нещо им стана на шиптарите, съвсем изведнъж най-напред спряха да ни поздравяват. Не казваха "добър ден" на улицата. А после, като ни погнаха, започнаха да плячкосват. Ние сме 9 семейства и изоставихме 7 големи къщи". В момента според експертните оценки на ОССЕ в Сърбица няма нито един жител от ромски произход.
Бежанец ром от Вучитрън: "Бях принуден да побегна със семейството си изведнъж, не взехме нищо, беше въпрос на оцеляване. Изоставихме голяма и богата къща на два етажа. Нещо се случи с шиптарите и усетихме, че искат да живеят сами. Те не искат никой друг. Но едва по-късно, когато дойдохме тук, в Панчево, разбрахме, че искали да си правят тяхна държава. Не е възможно да се върнем".
За разлика от бежанците сърби, ромите не вярват на помощта и закрилата на европейските сили. Всички респонденти роми заявяват единодушно: "Не можем да се върнем. Единствено ако се върне нашата (сръбската) войска и полиция, бихме могли да се върнем и ние. Иначе не!" Тъй като сме чували най-противоречиви оценки за състоянието и поведението на ромите, които се самоидентифицират като "египтяни" (впрочем такива има и в България под името "егюпти"), задаваме следния въпрос: "Чували сме, че сред вас има хора, които се наричат "египтяни". Те роми ли са, побегнаха ли от шиптарите заедно с вас?". Отговор: "Египтяните винаги са били с шиптарите, правеха се на шиптари и те. Никога не са признавали, че са роми или цигани. Те малтретираха ромите, сърбите и горанците заедно с шиптарите. Може сега и тях да са подгонили, щом питате, но така им се пада."

III. Политическите процеси в Сърбия - ретроспекция и моментна снимка през юни 2000 г.

Ретроспективен фон
Процесите на дезинтеграция на Югославската федерация стават видими след 1985 г., когато федерацията губи стратегическата си роля на буфер между НАТО и Варшавския договор. Във всяка една от федеративните държавни единици започва да се развива националистическата идеология и пропаганда в предусещане на бъдещото разпределение на федеративните ресурси. Тези процеси се отразяват естествено върху Югославската комунистическа партия, която след ХIV конгрес се разцепва, като я напускат словенската, а сетне и хърватската компартия. Всяка от републиканските партии започва да работи за създаването на самостоятелна политическа и икономическа база. Този процес не без чувство на хумор беше характеризиран от респондент - известен опозиционен политик и учен, по следния начин: "Изведнъж се откри невероятната възможност всяка национална комунистическа партия да си има собствена държава и те (комунистическите лидери) го направиха в най-кратки срокове".
За осъществяването на този замисъл най-прекият лост е активизирането на националистическата пропаганда във всяка една от републиките. Когато в началото на 90-те години процесите се задълбочават, лидерите на компартиите от шестте републики провеждат серия от срещи, за да намерят общо и приемливо решение за спиране на процесите на дезинтеграция или за тяхното финализиране. Защото вече са се очертали бъдещите проблеми: фактически няма етнически чисти републики. Най-разпръснати навсякъде са били сърбите и затова за тях разпадането на Югославия би се превърнало в огромен проблем. Родните им места са навсякъде - и в шестте републики, и в автономните области, хиляди са смесените бракове; според нашите респонденти социолози минимум 3 млн. души по това време се идентифицират като югославяни.
През есента на 1991 г. в Сараево се провежда среща на парламентарни делегации от всички републики. Всяка делегация представя своята визия за решаване на кризата: словенците предлагат да се запази монетарният съюз, хърватите - федерацията да бъде трансформирана в конфедерация, босненци и македонци предпочитат варианта за тристепенна федерация, а сърбите и черногорците настояват да се запази централизираната федерация.
Според нашите респонденти политици и политически анализатори престъплението на Милошевич е, че когато разбира за предстоящото разпадане на федерацията, се заема да реши проблемите със сила. В ръцете на сърбите и на Милошевич са повечето военни и икономически ресурси на федерацията, което му дава увереност, че е в състояние да включи териториите, населени със сърби, като разшири границите на Сърбия за сметка на откъсващите се републики.
Разбира се, тук се очертава и разединената и егоистична политика на западноевропейските страни и САЩ към разпадането на Югославия. Милошевич залага на неутралитета на Запада и Русия, но се оказва, че всяка от страните има своя позиция и свой интерес в подкрепа на разпадането или срещу него, както и за евентуалните териториални подялби.
Очертава се и друга конфликтна зона, която съпровожда разпадането на Югославия - използването на принципа за суверенитета. Отново опозиционният политик, нашият респондент, с чувство за хумор направи следната констатация: "Стигна се до някакъв театър на абсурда, до нещо като делириум за суверенитет!". За да илюстрира проблема, същият респондент дава пример със с. Киево в Република Хърватия: "През 1991 г. Хърватия заявява, че не признава суверенитета на Югославия, а само хърватския суверенитет. Сърбите в Крайна се обявяват против суверенитета на Хърватия и признават само суверенитета на Крайна. В Крайна има едно хърватско село Киево, което се обявява против суверенитета на Крайна и признава само суверенитета на Киево. А в Киево живеел един сърбин, който забил знамето в двора си и заявил: Аз съм сърбин и си имам свой суверенитет, не признавам суверенитета на Киево!". Тази история би била чудесна смешка, ако не беше илюстрация на една национална катастрофа или по-скоро на катастрофите на няколко нации. Как точно би трябвало да се прилага принципът на суверенитета от отделните републики и в районите с етнически смесено население? В конкретния случай с Югославия принципът на суверенитета доведе до абсурд, до жестокости и до абсолютното фрагментиране на обществото.
Респондент политически анализатор допълва темата за разпадането на Югославия и фикс-идеята за суверенитета: "В историческа трагедия се превърна срещата на две политически и геополитически грешки - грешката на международната общност се прегърна с агресията и шовинизма на националните политици; и това стана на фона на незрелостта на гражданските общества, на хората, които не бяха в състояние да попречат на убийствената авантюристична политика".
От особено значение е как международната общност ще подходи към определянето на статута на малцинствените общности. Досегашните действия показаха, че за различните републики е прилаган различен подход. В Крайна на сърбите не бе позволено да получат автономен статут, сърбите в Босна успяха да извоюват правото на кантонизация. Сега предстои определянето на статута на Косово, където албанците са в състояние да принудят международната общност да благослови създаването на нова албанска държава.
Една година след края на въздушните удари на НАТО срещу Югославия общественото мнение в Сърбия е убедено, че "територията на Косово е ампутирана от Сърбия", че "Косово е загубено", че "сърбите вече няма какво да търсят там". Единствено бежанците от Косово искат сръбската власт да се върне в областта. Респондентите са единодушни, че в момента в Косово съществува "един вулгарно националистически албански естаблишмент" и потискащото е, че "дори най-либералните албански интелектуалци не казват, че сръбските бежанци трябва да се върнат по домовете си". Мнението на повечето респонденти е, че "ако не се разреши проблемът за сърбите в Косово, ще остане една дълбока травма, която непрекъснато ще провокира желанието за реванш, ще бъде благодатна почва за екстремни, фашизоидни и националистически политици и формирования".
Според повечето респонденти интелектуалци от разпадането на Югославия и последвалите войни и тежки загуби се е получил ефектът на отрезвяването и демитологизацията на общественото съзнание в Сърбия. Респондент: "По-рано беше невероятно трудно за нас, историците, да представим обективно историята и да убедим сънародниците си, че не сърбите са онези, които са победили Османската империя, Австро-Унгарската империя, нацистка Германия и най-сетне сталинистка Русия. Огромната маса от хората бяха убедени, че това са исторически факти и не приемаха други тълкувания". Друг респондент учен: "Край на свръхсамочувствието, самодоволството, на необективния поглед към историята и нереалистичния към съвременността...". Бляновете за Велика Сърбия са оставени в миналото и нейната карта съществува единствено в пропагандните издания на Сръбската радикална партия на Шешел. В официалните документи на партията на Шешел се искаше екстрадиране на всички не-сърби и етнически чиста Сърбия. Днес социологическите проучвания недвусмислено показват, че мнозинството от сърбите приема "другите" спокойно (другите националности се приемат в момента от 86% от сърбите, отхвърлят се от 4%, а без отговор са 10%), а в някои случаи дори демонстративно толерантно: "Не ме интересува какъв е човекът по вяра и етническа принадлежност. Само да е умен и да мисли за хората. Нека новият управник да бъде първият циганин от улицата, само да си отиде Милошевич и да се нормализира животът в страната." - респондент от с. Умка, жена, продавачка. Отново тя допълва: "Никога не сме правили разлика между хората. Едната ми снаха е хърватка, а другата словенка, имаме и роднини българи от Цариброд. Винаги сме се уважавали и сме живели добре. Политиците ни разделиха насилствено."
Философията на обикновените хора в Сърбия в момента е деидеологизирана, демитологизирана, сведена до основните принципи на оцеляването. Живот на границата на оцеляването, или според думите на респондент професор по философия: "Оцеляването като стил на живот и като философия, в която реалният живот на индивида и на семейството се осъзнават като по-голяма ценност от колективната национална идентификация". Според нашия екип притискането на сърбите до стената може да има изненадващо тежки последици. Обедняването с неясен изход в психологически план не само фрустрира, но и аномира. Социалното и психологическото пропадане може да има непредвидими последици.

Икономиката според респондентите, а не според статистиката
В Сърбия е отбелязано драстично спадане на производството. Режимът на санкциите задушава индустрията и търговските фирми. Предприятията работят с 20-30% от капацитета си, а част от тях въобще не функционират след бомбардировките. Според данните на икономическите анализатори от Г-17 преките и косвените загуби на Сърбия от въздушните удари на НАТО възлизат на около 30 милиарда Щ.Д. Средната месечна заплата варира между 70 - 80 Д.М., но в повечето предприятия работниците получават заплатите си с 2 - 3 месеца закъснение. Официално обявената безработица е 30%, но реалната надхвърля 50%. Впрочем в Сърбия се използва понянието "незаетост", а не безработица. Все още няма видими следи на социалната и икономическата катастрофа, което има своите обяснения.
Преди всичко безотказно работи селското стопанство, което в преобладаващата си част винаги е било частно. Производството на храни е добре организирано и насища пазара с продукция. Едновременно с това чрез фиксирани ниски цени държавата се опитва да гарантира потреблението на електроенергия, топлоенергия, вода, а също и на някои основни хранителни стоки, които са по-дефицитни - олио, захар, ориз и др. Всъщност цените на битовата енергия са така силно занижени, че респондентите, когато се оплакват от обедняването и от битовите си проблеми, никога не се сещат да разговарят за тока и отоплението - това е незначителен разход за семейните бюджети.
Десетилетията свободен режим на пътувания и работа в Европа и по света за гражданите на Югославия са осигурили известен валутен резерв на преобладаващата част от семействата в Сърбия. Преди войната гражданите са имали над 20 милиарда долара спестявания - макар и да са се стопили, тези резерви все още позволяват на сърбите да живеят сравнително нормално и да поддържат необходимия екзистенцминимум. Както обикновено, в ембаргото има пукнатини за държавната и частната мафия, така че в страната се намират горива и вносни хранителни продукти. Глад не съществува, макар да има силен страх от глад; притесненията идват от огромния дефицит на лекарства или от невероятно високите цени на животоспасяващите, а и на съвсем обикновените медикаменти.
Основните икономически ресурси, от които продължава да черпи управлението на Милошевич, са активите, останали от югославската федерация. Според респонденти икономисти те възлизат на няколко десетки милиарда долара. Впрочем около тези значителни финансови ресурси има изградена и известна митология, която е неубедителна, дори абсурдна, но е придобила плът в общественото съзнание, което в момента е склонно да запълва вакуума и безнадеждността със собствени трактовки на това, което преживява. Част от респондентите твърдят: "Навремето Тито получи от САЩ кредити в резмер на 100 млрд. Щ.Д. и част от този капитал незабавно вложи в различни задгранични фирми и предприятия, сега собственост на управляващите. Остатъкът от средствата, които все още бяха в Сърбия, още в началото на 90-те години режимът също изнесе в чужди банки или инвестира в съществуващите в чужбина предприятия." Така по време на ембаргото и войните със задграничните активи са балансирани вътрешните и външните дефицити. Най-вероятно част от този финансов ресурс е използван в "шверц" (незаконен бизнес) и особено в черната търговия с оръжие и наркотици.
Нашият въпрос е откъде са средствата, с които Милошевич в една задушена от ембаргото икономика възстановява щетите от бомбардировките на НАТО? Правителството почти ежедневно провежда широки пропагандни кампании около възстановяването на мостове, сгради, частни домове. Тези успехи, които много широко се отразяват в пресата и националните електронни медии, крепят престижа на Милошевич и възстановяват доверието на част от обществото в управленските възможности на режима. Някои респонденти твърдят, че по време на войната, а и сега верни хора на Милошевич внасят валутата с куфари през границата и част от нея се използва за възстановителните работи и за дотиране на тока и отоплението за битови нужди: "Този хитрец не само краде за себе си, той влага средства в градеж и с това печели хората..."
Важна икономическа база за режима представляват партийните държавни фирми и предприятия, както и частните фирми на управляващата върхушка и на фамилията. Звучи парадоксално, но респондентите твърдят, че: "В Сърбия е обичайно член на висшето ръководство на партията на Милошевич или пък на Мира Маркович да е едновременно и директор на голямо предприятие". По този начин се осъществява абсолютен контрол не само върху държавните, но и върху голяма част от частните предприятия.
В психологически план голяма част от населението се чувства на социалното и на икономическото дъно. Това се дължи по-скоро на стреса и чувството за безперспективност, отколкото на реално изпадане на социалното дъно. Въпреки че след десет години война сърбите дори за миг не са преживели глад, те са напълно обезсърчени от състоянието на икономиката днес. Респондент икономист, шеф на малко предприятие: "Преди 7 - 8 години плащах на работниците по 3000 Д.М. заплата. Сама прецени аз самият колко съм получавал. Сега плащам на същите тези работници по 30 Д.М., а аз получавам 80. Това е пълна мизерия. Като купя храна на кучето и изпия две бири с приятелите си, край на заплатата. Но най-много ми тежи невъзможността да пътувам. По-рано паспортът ми беше непрестанно в джоба и пътувах, когато ми хрумне. Сега не мога да отида никъде - нито пари имам, нито някой ще ми даде виза."
Респондент продавачка в магазин: "Преди 10 - 15 години непрекъснато пътувах. Посещавах роднините си в България - направо съм се чудила как живеете - бедно, затворено, тъпо. Ами в Румъния какво беше - мизерия и страх. Как се обърна картата! Сега вие, българите, сте свободни, а при нас - мизерия и страх."
Респонденти приятели, с които наблюдаваме от Белградската крепост долу, където внушително се срещат двете големи реки Дунав и Сава: "Възхитени сте от гледката, нали? Една от най-хубавите гледки в Европа. Но всъщност ние имаме в момента две мъртви реки - не се движат търговски кораби, няма търговия, замрял е риболовът, защото водите са замърсени от бомбите. Тези реки олицетворяват живота на Белград, затова можем да кажем, че и ние сме мъртви, маргинализирани от целия свят."

Политически процеси
Продължителното ембарго доказа, че успешно задушава икономиката, но е безсилно срещу режима на Милошевич. Продължаването на изолацията не е оправдано нито икономически, нито политически. Един жест на солидарност на европейските държави към сърбите може да има изключително позитивен ефект именно сега, когато те се вглеждат критично в себе си и се чувстват фрустрирани и самотни. Всеки приятелски жест от страна на България сега ще се изплати многократно при изграждане на бъдещите взаимоотношения. България е длъжна да направи опит чрез Българския червен кръст и Българската православна църква, чрез НПО да помогне на бежанците от Косово. Тъй като те страдат най-много от липсата на медицинско обслужване и лекарства, България може да направи адекватен и равностоен жест както за албанските бежанци в лагер Радуша - да изпрати лекари и медикаменти. Нашето заключение е, че изолацията и ембаргото, всички международни наказателни санкции разединяват сръбското общество и то не е в състояние да застане единно и с ясна воля срещу Милошевич.
Един от най-негативните ефекти на изолационизма е капсулацията, в която се развиват младите поколения. В момента активистите от "Отпор" са поколението, чието детство и юношество е преминало в период на войни, националистическа пропаганда и затвореност към света. Новото поколение сърби е много различно от средното. В някаква степен младите не са в състояние да дискутират помежду си и да избистрят своя платформа и идеология. Може би поради това за тях са най-достъпни революционната активност и символите от антифашистката съпротива - нещо безспорно позитивно в съзнанието на всеки сърбин.
В Сърбия липсва механизъм за промяна на режима или за подмяна на управлението отвътре. Режимът е монолитен, здраво държи властта и използва специално създаден репресивен апарат. Цял Белград и провинцията обсъждат факта, че Милошевич е настанил в казарми около Белград между 120 и 150 хиляди души милиция - хора, които са изцапани с кръв в Хърватия, Босна и Косово. Според легендите той им плаща много високи заплати, облича ги, храни ги, а те самите са толкова престъпни, че няма какво да губят и здраво защитават режима на Милошевич. Готови са да убиват по всяко време. Във всеки случай именно това е факторът, който държи в страх опозицията и гражданите. Част от нашия екип ги видя в действие, когато за ръзпръсването на не повече от 30 - 50 души студенти, които бяха блокирали едно от възловите кръстовища в Белград, бяха изпратени около осем бронирани джипа. От всеки един от тях още в движение излизаха по 3-4 униформени, които държаха не палки, а насочени пушки помпи. Тъй като бягахме заедно със студентите, съвършено отвътре познаваме усещането, че тези хора са готови да стрелят.
Затварянето и национализацията на независимата ТВ "Студио Б" също е извършено брутално и насилствено от личните паравоенни формирования на Воислав Шешел, снабдени, пак от него в ролята му на вицепремиер, с документи на ДС. Национализирано е и независимото радио Б-2-92, а над 50 редактори и журналисти са в черен списък, който забранява достъпа им до медийното пространство. Над 850 души активисти или симпатизанти на студентското движение "Отпор" са били арестувани и задържани за няколко часа или денонощие и разпитвани.
"Отпор" е студентската съпротива срещу фашизацията на режима и за разлика от официалната обединена опозиция има изключително висока обществена подкрепа. Респонденти в провинцията: "Това са нашите деца, в тях ни е надеждата. Те са умни и образовани, те трябва да знаят как да ни спасят от това страдание!" Тенденцията е студентският "Отпор" да се превърне постепенно във всенародно съпротивително движение. Според респондент политолог "Отпор" вече се е превърнал в нещо съвършено друго: "По моя преценка студентите са всъщност само 5% от числената маса на движението. В него се вливат (особено в провинцията) разочаровани членове и симпатизанти на опозиционните партии, разочаровани и от други, дори от официалните и властимащите партии, но също и бивши членове на паравоенните образувания, които търсят място, където да се прикрият или да могат да изливат своята агресия."
Не можахме да установим доколко тези твърдения отговарят на истината. Повечето респонденти, които потърсихме за потвърждение, не отричаха, но смятаха, че съотношението е силно преувеличено и че все пак студентите са основната маса. Впрочем Добрица Чосич вече е член на студентското движение.
Милошевич използва всички механизми на терора и пропагандата, за да смаже младежкото движение, което е сигурен индикатор, че в момента се бои главно от него. Цял Белград е облепен с големи цветни плакати, които изобразяват младеж в нацистка униформа с емблемата на "Отпор" (протегнат, свит юмрук) на фуражката и надписи "Мадлин-югенд". Всичко това въздейства на по-непросветените хора, защото илюстрира основната теза на режима за враговете на сръбския народ - "външните фашисти" - САЩ и "вътрешните фашисти - фашистките наемници" - студентското движение и опозицията. На студентите се приписват терористични актове, дори политически убийства. След убийството на Бошко Перович министърът на образованието разпореди на 24 май да бъде прекъсната учебната година, факултетите бяха затворени и беше забранено на студентите да влизат в университетските сгради. Убийството на Перович беше използвано като мотив да бъде внесен за обсъждане предложеният от югославската левица "Закон за борба с тероризма".
Такава, каквато е в момента, обединената опозиция не представлява заплаха за Милошевич. Лидерите не излизат с реалистични и конкретни програми за демократични промени и ясен път за извеждане на страната от международната изолация. Вместо това те губят дни и нощи в безплодни дискусии за своето обединение и за подготвяне на сценариите на все по-слабите митинги и демонстрации. Единственият коз на опозицията е и единственото, което ясно я разграничава от режима - желанието да се преодолее изолационизмът, който е удобен и е част от политиката на Милошевич. Санкциите на международната общност всъщност са в полза на изолационистичната политика на режима. Опозицията, от своя страна, се страхува да демонстрира проевропейски нагласи, не е в състояние да ги артикулира, макар те да съществуват в обществото.4 Лидерите на опозицията прибягват до легитимни за публичното пространство аргументи, а именно - подкрепата на Русия: "Москва ще ни подкрепи, Москва ще окаже натиск върху Милошевич". Всичко това звучи неубедително, а когато към него се добави видимото забогатяване на част от опозиционните лидери чрез собствени мафиотски и бизнес структури, става ясно пълното недоверие и отчаяние на сръбското общество, че ще намери подходяща опозиционна сила, която да посочи изход от кризата.
От своя страна Милошевич също вероятно е наясно със своята обреченост. Неговият режим може да съществува само в ситуация на абсолютни и неограничени тоталитарни възможности, а те са непреодолимо ограничени и затова той ще трябва рано или късно да отстъпи.
По думите на учен от нашия екип Сърбия се намира в омагьосан кръг - безизходица на режима, безизходица на опозицията, безизходица на международната общност, безизходица на обикновения сърбин.

IV. Изводи
В създадената вече традиция на предходните свитъци на теренните записки не систематизираме всички изводи, които могат да се направят на базата на събраната информация. Акцентираме на едно или две наблюдения, които екипът консенсусно определя като най-нетърпящи отлагане да достигнат до широка публичност.
В този случай ще направим само две заключения:
- Международната общност демонстрира двоен стандарт по отношение на бежанците от Косово, които в момента са в Сърбия - сърби и роми. Нашият екип работи в косовските бежански лагери на територията на Македония и Албания. Ние бяхме очевидци на цялата загриженост на света към албанските бежанци през пролетта и лятото на 1999 г., както и на грижата бежанците да могат бързо и успешно да се завърнат по родните си места след изтеглянето на сръбската армия и полиция от провинцията.
Бежанците от Косово, които в момента са "разселени" в Сърбия, са изоставени от всички, без надежда и без необходимата материална и морална помощ. Никакви медии и никакви институции не огласяват тяхното бедствено положение. Никакви собствени или международни институции не им гарантират сигурност, за да могат да се завърнат по домовете си, което е тяхното желание.
- Международната политика на санкции и ембарго спрямо Сърбия не подкопава режима на Милошевич. На този етап той е удобен и синхронен с неговата собствена политика на изолационизъм. Санкциите гарантират средата, в която мафиотските структури стават все по-богати и по-мощни и разпростират влиянието си извън границите на Сърбия и остатъчна Югославия.

25 юни 2000 г.
София, IMIR, България


Антонина Желязкова


1 За предишните изследвания вж.: Антонина Желязкова, Македония и Косово след края на военните действия, в. Култура, бр. 40, 8 октомври 1999 г., стр. 10 - 11; Антонина Желязкова, Трите албански общности - шест месеца по-късно, в. Култура, бр. 4, 4 февруари 2000 г., стр. 10 - 11
2 От болести и невъзможност да се лекуват се страхуват 84% от сърбите, а 70% се страхуват от евентуален глад.
3 Около 30 Д.М. - при средна заплата в момента в Сърбия 70 - 80 Д.М.
4 56% от сърбите са проевропейски ориентирани и желаят да се свържат с европейските страни, с Русия - 8%, със САЩ - 4%, с Китай - 3%.