Духът на византийската култура в българска подвързия

Към края на месец юни се появи българският превод на прочутата книга "Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура" от Херберт Хунгер. Не е сензация фактът, че томът носи знака на издателство ЛИК, което в последните години очевидно се специализира в поднасянето на текстове, стратегически важни за хуманитарните науки. Че книгата на Херберт Хунгер, с първо немскоезично издание през 1965 г., е точно такъв стратегически инструмент, в това няма никакво съмнение.
Неслучайно тя бива слагана сред онези пет-шест изследвания, очертаващи мащабите и координатите, в които днешната византинистика мисли историята и културата на Източната римска империя. В българската езикова ситуация настоящата публикация е съизмерима само с "История на византийската държава" на Георгий Острогорски.
И двете тези книги си поставят за цел не тълкуването на конкретно събитие или процес, а вглеждане в целостта на онова сложно формирование, наричано за удобство Византия. Тъкмо съпоставянето им позволява и лесното извеждане на спецификата, определяща книгата на Хунгер.
Ако Острогорски последователно проследява византийското време от перспективата на политическата история, ако други изследователи (напр. Д.М. Хъси) описват историята на християнската църква във Византия или историята на византийската учена литература (Х.-Г. Бек, П. Шрайнер и т.н.), то подходът на Хунгер е друг. Както се вижда още от заглавието, тук иде реч не за собствено историографско описание, а за питане относно духа на византийската култура в неговата тоталност. Централната теза на Хунгер гласи, че всички измерения на византийското социално пространство, включително наглед дребните жестове на всекидневната култура, се определят и доминират от духа на православното християнство: от неговото учение, от неговата литургична практика, от неговия исторически и отвъдисторически хоризонт.
Виртуозно детайлният анализ на Хунгер повтаря - съзнателно или не - изобразителните програми, парадигмални за византийския културен стил. Фрагментите на фона, очертаван от базисните, неподлежащите на експлициране предпоставки, получават доминантна значимост по отношение на темата или фигурата, стояща в центъра на композицията. Така самата тази централна фигура става носител на повече измерения, отколкото би могла да представи сама по себе си. Византийската култура зазвучава при Хунгер с полифоничната си мощ.
Разбира се, 35 години са времето за смяна на няколко периода в модерната наука. Днес бихме могли да открием в книгата твърдения и теми, които предизвикват несъгласие или пък ни се виждат по-скоро едностранчиво заявени. Такъв е например случаят с непосредственото обвързване между "императорската мистика" и платонизма, с описанието на "императорската" литургия и пр., към които бих си позволил да добавя и тълкуването на паламизма. Трябва да се признае обаче, че сегашното ни по-нюансирано и детайлно мислене по тези предмети се дължи не на последно място на факта, че те са били проблематизирани при Хунгер.
Тук бих искал да отворя скоба и да кажа нещо горчиво. Положението, че българското издание изисква една по-съвестна типографска коректура, само се набива на очи. Многократно по-сериозни корекции изисква обаче преводът. Немалко понятия и имена са не просто неточни, но се и срещат в повече варианти. Непознаването на проблематиката води понякога до фантастични куриози. Ето един пример: на стр. 426 се обсъжда "литературната измислица за Дионисий, че е ученик на ап. Павел и иначе съвършено неизвестен хиеротеос...". Даже от обща култура е ясно, че това би трябвало да значи: "ученик на апостол Павел и на един иначе съвършено неизвестен Иеротей", защото Псевдо-Ареопагитът именува своите наставници тъкмо така. Меко казано, непрофесионалното превеждане поставя, за кой ли път, въпроса относно нивото и типа на научния превод у нас и педагогическите ефекти от него. Утешително е, че в този случай той не може да бъде непреодолима пречка пред специалиста при неговото доближаване към тезите на Хунгер.
Искам да отбележа още нещо. Инициативата за публикуването на текста, осигуряването на публикацията, както и голяма част от работата по научно-техническото оформление на тома е дело на проф. Васил Гюзелев. За разлика от повечето български учени, които не помнят да са имали учители, а по-скоро живеят със самочувствието, че са първородени от главата или друг някой орган на Епистеме, Васил Гюзелев високо се обявява за ученик на Херберт Хунгер и благодарно се покланя пред своя учител с това издание. Предговорът на проф. Гюзелев е поучително четиво с лечебни свойства против научна маниащина. Бих искал да поздравя нашия именит историк за този му жест, който за мен е знак, че нормална българска наука все пак има и че ще я бъде.

Георги Каприев






Херберт Хунгер. Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура. ЛИК. София. 2000. 565 с. 12, 90 лв.