Звъни десет пъти, за да ти отворят книгата

От 15 години сме приятели с Бойко и докато се ползвах от привилегията да философстваме заедно за какво ли не, включително и за архитектура, най-много за нея, все, вероятно с доза ревност, се питах: откъде у един архитект такава воля за реч, а и за какво му е на архитекта нетрайната, лепкава, саморазкайваща се материя на речта? Още в първата книга, която Бойко Кадинов написа, май намерих отговора: с реч той принуждава архитектурата да напусне блажения си покой, да се раздвижи, да започне да странства, да стане странстваща архитектура. Представям си я в ключа на поизхабени постмодерни визии - с изискан вечерен тоалет и на летни кънки.
Архитектурата в края на ХХ век като че ли е в нашето положение: все я избива на емиграция. Връзва кънките и преминава границите на собствените си територии, отказва се от естетическата си биография, търси нова културна самоличност. Онова, което й се случва, може да се опише, подобно на съдбата на всеки емигрант, с думи като: експеримент, игра, емоция, мечта, чудо... По такива думи стъпва и Бойко Кадинов, за да се измъкне колкото се може по-бързо от готовите форми на архитектурната теория. Защото тя рано или късно стига до клишето "Сграда, надживяла времето", докато при Бойко е обратното - "Сграда, в която времето живее" и на звънеца й пише: "Звъни десет пъти". Чак тогава, на десетата заповед - "Архитектурата е изкуство" - времето се показва от сградата - разрошено, измъчено от спомени и предчувствия, недоспало. Впрочем, вид типичен за всеки току-що събуден собственик.
Точно там е и авторската намеса на арх. Кадинов - в нотариалния акт на съвременната архитектура е сменен собственикът й, вместо на името на пространството, той е издаден на името на времето. Инерцията, резултат от сляпото доверие на очите, които виждат пространствено - в обем и материал - обаче е безмилостна, затова смяната може да бъде извършена само насилствено, със заповеди. Равни по брой с тези в Библията и подобно на тях отстояващи правото на невидимото над видимото. Изкуството започва там, където свършва гледката. Пространствената форма е само знак, на който културното време непрестанно сменя значенията; и Бойко Кадинов заповядва на архитекта да владее този процес, да не го поверява на случайността, консумацията и умората, да продължи да участва в сътворяването и след като то завърши.
Окъпаните в илюстрации-примери-отклонения заповеди подтикват едновременно към произвол и методичност, градят десететажен неоромантичен възглед за архитектура:
- на първия етаж е философията,
- на втория - духът на мястото,
- на третия - утопията,
- на четвъртия - другата същност,
- на петия - средата,
- на шестия - въображението,
- на седмия - играта,
- на осмия - органичността,
- на деветия - емоциите,
- на десетия - изкуството.
Бойко, дори когато пише, си остава архитект и успява да направи от книгата къща. Само стълба не е предвидил - тя е въжена и всеки си я носи сам.
Всъщност, домакините в тази книга-къща се двама - освен автора, и Чавдар. Той се появява на всеки етаж и изслушва въпросите на посетителите в мълчание, за да ги остави да продължат да питат - още и още, доколкото им позволява времето, преминало през архитектурата на ателие "Братя Кадинови".
Дано не прозвучи обидно за архитектите, но ми се струва, че книгата е по-добра къща за човека от всяка къща, та дори и от тялото.
Добре дошли в хартиената къща, която Бойко Кадинов е построил за нас - своите читатели.

Георги Лозанов


(Слово, произнесено на премиерата на книгата Десет архитектурни заповеди от Бойко Кадинов)