Аз виждам само изреченията
Граф Петер Естерхази е роден на 14 април 1950 г.в Будапеща. Дипломиран математик, от 1978 г. Естерхази е писател на свободна практика. През 1993 г. вече е член на Академията за литература и изкуство "Сечени". Той е носител на доста награди - "Асу", "Атила Йожеф", "Виленица", "Сорос" (за цялостно творчество), "Свободна преса", наградата на Фондация "За унгарско изкуство", наградите "Кошут" и "Ерньо Сеп"... Тази година Естерхази получи Държавната награда на Австрия за европейска литература, присъдена му като на най-значим съвременен унгарски писател и автентичен представител на постмодернизма в Източна и Централна Европа. Други носители на същата награда са Йожен Йонеско, Фридрих Дюренмат, Маргьорит Дюра, Салман Рушди, Антонио Табуки...
Текстът "Естерхази" се колебае между комикс и свод от анекдоти, между автоматичното писмо и стилистическия симулакрум, между авангардния жест и носталгията по големия разказ. Най-новата му книга "Хармония Целесте" представлява историята на прочутата фамилия Естерхази, но Петер Естерхази не понася да се обръщат към него с "Графе"...


- Казват, че съвременната унгарска литература се дели на две - до 1986 г. и след нея. Казват също, че основната причина за това са вашите прозаични книги, обединени в проекта "Увод в литературата"? Какъв точно е вашият "Увод"?
- Как да го кажа... Да кажем, що се отнася до мен, "Увод в литературата" беше поредица от книги, в които систематично и енциклопедично обходих определени литературни методи, като същевременно аз самият съвсем не съм систематична душа - по-точно, не съм строг към себе си. Когато върша добре работа си, за точен съм точен. Но всъщност трябва да почна от другаде. Литературата на диктатурата е винаги политическа. Не може да не бъде политическа, автоматически става такава. Това означава, че и да иска, и да не иска, една от главните й характеристики стават скритите послания. Източноевропейската гротеска възникна от това напрежение - че не е позволено да говори и все пак говори. Мисля си за изкуството на Гротовски, на Мрожек, за Йоркен в Унгария. След известно време тази литература се насити.
- Какво значи да се насити една литература?
- Въпросът е основателен. Не остана никаква свобода в нея. Тази литература вече не можеше да говори за нищо друго освен за този политически контекст, само за тази морална задача. И тогава съвсем естествено се появи едно поколение, което каза: "Литературата е само литература, текстът е текст и между редовете има само междуредие". Това започна с Отлик, Конрад, Миклош Месьой и въплъщение на този литературен рефлекс е "Увод в литературата". Като същевременно възникна гротескова ситуация, понеже и тази литература се роди по време на диктатурата, почти между другото, и тези книги изпълняваха морална задача, онази морална задача, за която бяхме казали, че трябва да се откажем от нея. Но нямам нищо против, че това стана така. Казах го малко по-сложно, отколкото трябваше.
- Мит ли е литературната Средна Европа? Какво усетихте, че ние не знаем за нея?
- За мен също е под въпрос ние какво знаем за Средна Европа. Онази Средна Европа, за която говореха през 80-те години, за която говореше Конрад и за която говореше Кундера, не виждам да съществува или за мен не съществува. Съществува нещо, което ни различава от западната литература и, казано леко повърхностно, това е отношението към историята - някак си хората от средноевропейското пространство имат по-жива връзка с историята. Но мисля, че може би и тук е така.
- Най-интересните текстове, които се появиха през последните 7-8 години, са по-скоро исторически свидетелства, които вярват, че литературата може да промени все още обществените отношения или че индикира какво се случва в обществото, неговите промени, историческите травми. Българските литератори като да вярват, че литературата продължава да бъде водеща медиа и затова гледат скептично към новите медии, към интернет, към вестниците.
- У нас все пак един здравомислещ човек, един здравомислещ писател не мисли така. По-точно трябва да кажа, че унгарските интелектуалци са разделени по отношение на това, защото след 90-та за секунди изчезна важността на литературата, понеже онези читатели, които търсеха споменатото преди малко политическо послание, не четяха оттук нататък романи, а вестници. Тази важност на литературата изчезна, защото за политическата свобода трябва да се борят не романите, а парламентът, умишлено използвам думата "политическа свобода", понеже все пак литературата винаги по някакъв начин говори за свободата.
- А голяма или малка литература е унгарската литература - унгарският и българският език са малко разпространени езици, малки езикови землища.
- Това е въпрос на дефиниция. И по дефиниция, разбира се, че са малки литератури. Макар да има невероятни унгарски представи, визии, че ние сме били една литературна държава и че нашата литература въобще не е по-лоша от английската или от френската. Та трябва по-точно да се дефинира малкото и голямото, защото, сигурен съм, че по-велик писател от Шандор Вьорьош няма в света и той е - да речем - почти съвременник. Когато казвам, че унгарската литература не е голяма литература, тогава нямам чувство за малоценност, защото има много големи автори и може би това ни различава от истинската голяма литература - животът на нашата литература не е органическа цялост. От време на време по някое голямо постижение, но няма систематично съществуване - макар че това, което сега казвам, е малко случайно.
- А кои етически и естетически граници пробвате във вашето писане и докъде може да стигне експериментът в прозата?
- Може би мога да отговоря възпитано и както си е редно на този въпрос, но той ми е толкова чужд, че е по-почтено, ако не му отговоря. Въпросът донякъде предполага, че би имало някаква цел, според която работя, би имало граници, които вземам на прицел и се упътвам натам. Но не е така. Пряко не мисля за етика, пряко не мисля за естетика, ако бих искал да кажа нещо много самовъзхвалително, бих казал, че въобще не мисля. Което действително е преувеличено. Но мисленето ми не може да бъде преведено в понятия - ако мислех понятийно, тогава бих бил философ; аз не съм мислител, който излива в литературна форма тези мисли. Нямам за цел да експериментирам, макар да се случва от време на време. Действително в смисъла, че изпробвам различни неща, аз наистина експериментирам, но винаги пробвам езикови неща, като същевременно това не ме интересува много. В крайна сметка ме интересува онази страст, която е зад тях, защото аз искам да известя тази страст в романите; не искам да известявам колко ловко мога да скрия в романите си цитати от Ботев. И с течение на времето все по-малко ме интересува формалното експериментиране, макар рефлексите ми да са предразположени за това, защото винаги много силно чувствам текстовия характер на един текст. На мен винаги ми се струва смешно, когато колеги романисти говорят за герои от романи, за героите от собствените си романи, като за живи същества, макар да има само изречения.
- Затова ли поставяте в "конструктивна ирония" другите писатели?
- (смее се) Но и добри писатели говорят по този начин. Чувал съм и Отлик да говори така, от това не следва нищо по отношение на качеството. Защото и от моите изречения се пораждат хора и аз искам читателят да вижда тези хора. Но аз виждам само изреченията. Аз виждам винаги само изреченията.
- Наричали са ви "ужасното дете", "идол на най-младите европейски интелектуалци"... Приемате ли тези мнения? Смятате ли се за постмодерен писател? Тези назовавания съответстват ли на един постмодерен писател? И такъв ли сте?
- Аз никога не съм се чувствал нито като ужасно дете, нито като идол. Няма какво да правя с тези определения. И с обозначението "постмодерен писател" няма какво да правя. Това е понятие, което се използва много свободно или неточно. От това, което говорят за постмодерния автор, много неща са верни за рефлексите ми. Да кажем, човек се отнася не към една традиция, а към цял един ред от традиции и не пробира между традициите, по-точно не прави от тях йерархия, а играе с тези традиции. Това е постмодерно. И то е характерно и за мен. Или пък онова светоусещане, че светът няма център. То също е постмодерно и аз също някак си така го мисля. Но аз обикновено отговарям на този въпрос, че с удоволствие съм и социалистически писател реалист. Например с удоволствие бих написал биография на Живков. Макар това да би било по-скоро постмодерно, отколкото социалистически реализъм.
- На български за една седмица се появиха три ваши книги. С коя книга искате да се запознае първо българският читател? Или да прекосява и трите книги едновременно...
- Да, разбира се, всички, всичките три. И да обсаждат издателствата за превод на другите книги. Очевидно има някаква оптимална последователност. Бих казал следното: младите жени да почнат да четат "Една жена", по-възрастните мъже - "Спомагателните глаголи на сърцето", а "Погледът на графиня Хан-Хан" - бившите членове на партията на средна възраст. И така навярно бих могъл да подпомогна и рецепцията.
- Искате ли да бъде преведен на български "Производствен роман", където взимате на подбив ценностите на социалистическата култура доста преди срутването на Стената?
- Сега все повече искам да го преведат на различни езици, защото досега е преведен само на френски. Наскоро стана дума да го преведат на немски. Мисля, че този социалистически период е вече доста далеч и романът може да покаже един исторически поглед към нещата.
- А кои са спомагателните глаголи на литературата?
- Какво разбираме под това, кои са спомагателните глаголи на литературата?
- Какво остава неизразимо в нея?
- Това е един противоречащ си въпрос. Очевидно неназовимото не може да се назове. Но всъщност какво очаквате от този въпрос. По принцип не вярвам, че литературата би имала граници, честно казано, човек не може да каже дори какво е литературата. А пък и самото неназовимо постоянно се променя. Защото същите неща назоваваме отново и отново, значи - какво означава да обичаме една жена, по-точно една жена или един мъж - според мен винаги за това става въпрос в литературата, отново и отново все за това. Това почти е вярно. Във всеки случай в литературата винаги съществува възможност за невъзможността. Нещо нелогично. И това е легитимацията й. Затова човечеството гледа, храни литературата.
- Мисля, че това е един добър край.
- Твърде красив, но добър.
(Иззвъняване на телефон.)
W - Това пък е още по-добър завършек.

18 май 2000, София

Разговора проведе Марин Бодаков
Със съдействието на преводача от унгарски Николай П. Бойков



Разговор с Петер Естерхази


Петер Естерхази. Спомагателни глаголи на сърцето. Превод от унгарски Юлия Димитрова. Издателство Отечество - София. С. 2000 г.

Петер Естерхази. Погледът на графиня Хан-Хан (надолу по Дунава). Превод от унгарски Николай Бойков. Издателство Сонм. С. 2000 г.

Петер Естерхази. Една жена. Превод от унгарски Светла Кьосева. Издателство Стигмати. С. 2000 г.