Култура, пазар, глобализация
Мотото на конференцията, състояла се във Варшава в края на юни, звучи замайващо красиво - най-вече заради европейските чиновници, които не предоставят много пространство за развихряне на фантазията. В повечето случаи документите, изготвени в европейските институции, са до такава степен лишени от конфликти, че не позволяват около тях да се задават никакви въпроси. Но публиката във Варшава беше калена и подготвена за спорове. Получи се интересна дискусия. Не бих казал, че ще има някаква практическа полза от тази среща, но самият факт, че се видяхме и изслушахме, че можахме да разберем от първа ръка каква е ситуацията в областта на културата в много европейски страни, вече е знак плюс за симпозиума.
Основната нотка, звучаща в този полифоничен концерт, беше общото разбиране, че европейската култура трябва да бъде не само глобализирана (т.е. подчинена на някакви общи закони), но и многоцветна, с различни национални нюанси. Тази теза не е нито нова, нито революционна. И се приема без съпротива навсякъде. Но... Ето, това "но" вече десетилетие връща нещата към началото...
За какво става дума? След като представителят на ЮНЕСКО г-н Пусен каза, че културата "не е същият продукт като всички други" и ние всички се съгласихме с него, изведнъж проф. Кирил Разлогов от Москва обяви, че трябва да говорим не за култура в светлината на глобализацията, а за култура "в сянката на глобализацията", защото именно така е поставена тя. В световната култура отдавна има установени понятия. Например "италианска кухня", "китайска кухня" или "източни бойни изкуства" значат точно определени неща - и това ги продава. Сигурно съответните култури имат много други съдържателни елементи, които не се продават и никой не знае за тях. Защо? Въпрос засега без отговор. Защо например ламбадата е единственото парче на бразилската култура, което така лесно се продава по цял свят. Също без отговор - но това са факти, които ни карат да мислим, че всяка култура трябва да търси своето пазарно лице. Културата, която с гордост наричаме "наша" и "национална", ако е непродаваема в чужбина, никога няма да стане част от световната.
Разбира се, когато говорим за тези неща, не бива да забравяме, че само преди десет-петнайсет години за страните от Централна и Източна Европа понятието "глобализация на културата" беше равнозначно едва ли не на държавна измяна. Но не трябва да се учудваме, тъй като по това време, както каза проф. Клочовски, за студентите от Сорбоната Източен Берлин не е бил в Западна Европа. През XIX в. в Европа е имало четири империи и много националности със свои специфични традиции и култура. И тогава това е било съвсем нормално. Днес нещата са променени, но все още се знае, че "не може да се разбере Украйна без Византия и Полша". С други думи, има общи корени, които и днес налагат своя отпечатък върху националните културни идентификации.
От друга страна, в света ще останат тези култури, които успеят да се "преведат" на световен език. Другите ще отидат в музея. Защото, както вече отбелязахме, обикновено културите не се продават на цяло, а само по фрагменти. И тъй като в културната история само малка част от всички опити успява да се реализира, обикновено се получава така, че за големите страни това е нормално, а за малките страни - фатално. Но както отбеляза проф. Кшищофек, проблемът с тайфуна не е да го избегнем или да го спрем, а да минимализираме загубата. Глобализацията изпрати тайфуни от типа на "макдоналдс" или "кока-кола", които заличават всички местни вкусове, колкото и богати да са те, оставяйки след себе си пълноводна река с неясен вкус. Това е най-голямата опасност в този процес.
За съжаление, много политици и супер-бизнесмени, които влияят със своята продукция на целия свят, си представят, че простото смесване на образци от различните култури ще даде една нова, велика култура. Тук бих предложил следния пример: какво ще стане, ако в голяма чаша се смесят най-доброто от френския коняк, шотландското уиски, руската водка, полската водка, италианското и българското вино. Ясно е, че няма да се получи изумителна напитка, а безвкусен боклук, от който на другия ден боли глава.
От друга страна, бързината и лекотата, с която днес се развиват човешките отношения, налага подобно темпо и в областта на културата. Интернет-пространството предизвиква Америка, най-изявена в тази област, да изисква от другите страни премахване на всякакви ограничения за излъчване на културни факти по Интернет. Тоест всеки притежател на компютър ще може вече да получава културна информация без никакви посредници. Но, разбира се, само информацията, предлагана по Интернет. А дали всички страни са готови да работят на тази основа; и дали биха искали?!
По този въпрос Сабах Абада от ЮНЕСКО подсказа, че "образованието трябва да учи на възприемане на европейската култура като общо понятие, или поне на ключовите моменти от тази култура. Пазарът на културата трябва да се отвори, да няма никакви протекции, всичко да е достъпно".
"Ако погледнем каква беше ситуацията преди години, ще видим, че сме извървели дълъг път", отбеляза Юлиуш Браун, председател на полския НСРТ. Нека само да си припомним, че преди двайсет години разрешението за купуване на вестникарска хартия не освобождаваше от разрешение за издаване на вестник - погледнете сега какво множество вестници има. За поставяне на първите сателитни чинии се искаше специално разрешение, в което се упоменаваше, че чинията може да се ползва само от този, който е получил разрешението. Днес гледаме и четем всичко. Но за сметка на това, отварянето например на медийния пазар позволи на американските филми да нахлуят и да пометат от екрана нашите филми. Добро или лошо е това?
Един от участниците разказа, че по пътя към Варшава е разговарял в самолета с известен индийски актьор. Той споделил, че дълго време не разбирал защо индийските филми, които по количество са повече от американските, не могат да излязат извън Индия. Едва сега проумял, че тези филми са затворени и силно ограничени от националните разбирания и вкусове. Има голяма опасност, защитавайки националната култура, да се окажем в позицията на хора, които бранят нещо, което никой не иска да види, да прочете или да чуе. Опасността е наистина голяма. По този повод Александър Томски от Чехия каза, че чехите имат няколко световни писатели - Кундера, Клима, Хавел, Шкворецки и те се продават в тиражи от 20 000 екземпляра - доказателство, че добрата литература може да бъде и пазарна. Той зададе въпроса "трябва ли да субсидираме книги, които не само се издават в тираж от 1000 екземпляра, а и никой не иска да ги купи?
Представителката на Полския парламент Ивона Слежинска-Катажинска отбеляза, че в областта на аудиовизията обществената телевизия е тази, която трябва да търси баланса между "скансена" и "супермаркета" - т.е. между високата култура и масовото забавление. Но не изясни как точно да стане това. Между другото се отчете, че полската телевизия като цяло е намалила участието си във филмопроизводството. В същото време режисьорът Януш Кийовски, директор на дебютна студия, наблегна на факта, че динамичното време изисква бърза смяна на поколенията - само инвестицията в младите има смисъл в областта на киното и телевизията. Задачата на кинообразованието е да изясни дали дебютът трябва да е последната стъпка в обучението или първата стъпка в професията. Докладът, изнесен от името на България, беше озаглавен "Актуални проблеми на малките телевизии". Той беше съсредоточен върху същественото значение на обществената телевизия в днешния ден за изграждане на толерантна медийна атмосфера в страните от Централна и Източна Европа. В окончателния отчет на срещата тази теза беше специално отбелязана, но дали това ще означава нещо?!
Най-впечатляващото изказване бе на Кшищов Зануси, който заяви, че не вярва в хоризонталната структура на културата, а само във вертикалната. Има елитарно и масово изкуство. Зануси припомни, че "в историята имаме подобен случай - Гаргантюа има списък от двайсет вида забавления, в който не влиза единствено четенето на книги. Нормално е да сме свидетели на своеобразен обществен "гаргантюализъм". Когато масите имитират елита, изкуството се развива. Когато елитът имитира масите, изкуството умира. И тъй като това е постоянен процес, няма страшно, че в момента като цяло сме в период на упадък. Традиционният елит от XIX в. - лекар, адвокат, свещеник - вече не притежава ролята, която е играл в началото на века. Днес той е активен ползвател на масовата култура. А откъде ще дойде новият интелектуален елит и как ще се оформи той - това е въпрос, чийто отговор чакаме."
Интересен поглед към културата на бившия Съветски съюз и към днешната руска култура подсказа проф. Кирил Разлогов. Според него опитът им показва, че най-добрата атмосфера за развитие на киното е умереният деспотизъм. И даде за пример Казахстан и Узбекистан, които дотират сериозно своите национални кинематографии и това дава резултат. Разбира се, Разлогов веднага добави, че най-страшен е тоталитарният режим, тъй като липсата на свобода блокира всякакви творчески възможности. Известният скандален писател Виктор Ерофеев, добре познат на Запад с "Руската красавица" и с последната си книга "Енциклопедия на руската душа", каза: "В момента Русия е загубила своя Бог и за интелектуалците най-важното е да открият новото му лице. А докато го търсят, стават страшни неща. В Русия се живее много тежко, но затова пък сега там е рай за писателите, тъй като непрекъснато нещо става. Затова не разбирам тези руски писатели, които в момента напускат Русия. Както и не разбирам онези руски читатели, които все още стоят там."
Надявам се да стане ясно от тези кратки записки, че разбирането за културната различност, за националната културна идентичност и връзката им с пазарната икономика и процесите на глобализация има толкова много лица, колкото различни идеи има на този свят. Русия през миналия век е създала велика култура - и днес тя е интересна за целия свят не само като философия и естетика, но и като продукт за културния пазар. През XX век Русия създава много политически проблеми със своята революция. Днес последиците от тази революция във всичките им аспекти - от завещанието на Ленин и престъпленията на Сталин до последните дисиденти - отново са интересни за цял свят.
Ние би трябвало да търсим някаква наша истина в този многогласен хор. И да я отстояваме. За да станем значими и интересни, трябва да открием и експонираме своето място в европейската история. Бихме могли например на всеки международен диспут да изтъкваме и доказваме значението на българската култура за развитието на византийско-славянската култура. С какво още е интересна България! Единствената точка, в която се пресичат интересите на България и Европа, е войната от 1878 г. - не като свързана с нашето национално освобождение, а като дата, след която Турската империя се изтегля от Европа. Ние можем да заемем своето значимо място в европейската история. И ще го направим, като предложим собствено тълкувание на историческите процеси и на нашето участие в тях.
Разбира се, трябват и пари, за да развиваме своята култура. Но не по-малко важно е да имаме национална политика за развитие на културата, която ясно и категорично да посочва приоритетите. Защото на подобни срещи се говори за перспективи, за посоки, за бъдещи съюзи, за проекти - не за пари. Когато имаме заявена национална политика, ще знаем каква посока да поемем - а оттам и откъде ще дойдат парите за развитие на националната култура. Между другото - и как тя да стане по-продаваема, по-"пазарна". Защото чрез европеизацията ние вече сме влезли в процесите на глобализацията. И основната ни задача сега е да се движим напред с най-малко загуби във всяко отношение.
Когато се пренасяш в нова къща, си изправен пред две възможности. Едната е да пренесеш старите вехтории и дълго да се чудиш къде да ги денеш. Втората - всичко да изхвърлиш и да почнеш на чисто. Във втория случай обаче има опасност на боклука да отиде и фотографията, която сигурно ще те връща към мили спомени и ще ти носи радост, когато остарееш. И едното, и другото се случва. Рецепта няма. Може би единственото спасение се нарича вкус - не подлежи на описание, не се продава, непосветените не могат да го видят. За съжаление, друго не ми идва наум.

Любомир Халачев


От 29 юни до
2 юли 2000 във Варшава се проведе международна конференция на тема "Културните различия в светлината на глобализацията", организирана от полската секция на ЮНЕСКО. Единственият български участник във форума бе доц. д-р Любомир Халачев - като представител на Националния филмов център.