Няма да уйдисам
на акъла на парвенютата!
Кирил Симеонов заедно с Георги Баев - Джурлата е от доайените на бургаската група художници. Роден на 7 юни 1930, наскоро той реализира юбилейна изложба по случай своята 70-годишнина. Експонираните платна обаче въобще не биха могли да минат под рамката "ретроспектива", тъй като повечето от тях са изработени през последните 1-2 години. За себе си художникът казва, че е ученик на Илия Петров, но синьо-зелената маслена гама, в която прави своите картини, е чисто негов специфичен патент. Известен е с големия си талант на пейзажист и портретист, с това, че никога не рисува от натура, с бохемския си нрав, с опияняващата го свързаност с морето и с лудата си, непресъхваща вече половин век любов към съпругата и вдъхновението Дона. Избрал да живее и работи край морето, Кирил Симеонов заедно с приятеля си Георги Баев, със Стоян Цанев, Божидар Калъчев, Светлозар Бенчев, Красимир Зинин, Ненко Токмакчиев е от хората, заради които Бургас може да бъде наречен не само "град на поетите", но и "град на художниците".

- Морето е страхотно нещо. Който не е ходил нощно време по кейовете да види лодките какви са бели, тихи, как лекичко се люлеят сякаш се галят, няма да го разбере... Чукнат се едва-едва да се разцелуват, после пак се отделят да се погледнат - това е страшно нещо. А когато си навътре, много далеч? Навсякъде е хоризонт и хоризонтът е кръг, и ти си в центъра на този кръг и в една мъгла, морето е станало млечно, процежда се една дифузна светлина, слънцето през мъглата ги прави като разтопен калай - и морето, и небето. И в центъра си ти.
- Ти запълни ли своя кръг?
- Не, не можах да го запълня. Сили имам за още много. И даже съм паникьосан, защото много време изгубих с лодки и водки и сега някак си бързам. За 3-4 години направих три изложби. Не е малко. Но времето лети... Спомням си, при откриването на първата ми самостоятелна изложба в София - Светлин Русев я открива и казва: "Имам едно пожелание към Кирил. Явно творчеството му е сериозно и голямо, обаче има една маниакалност към едни лодки... Та му пожелавам да остави малко лодките!" И в това време се чува глас от публиката - на Любомир Тенев, Бог да го прости: "И водките, и водките!" Но, така или иначе, без лодки не мога. И без морето.
- И затова ги рисуваш...
- Не, аз лодки и море почти не съм рисувал...
- Но правиш пейзажи.
- Е, да. Но в началото правех пейзажи най-малко. В Академията и след нея рисувах преди всичко фигурални композиции. И от тях минах към портрета. Но пейзажът ме увлече, защото той има други проблеми, които са повече мои проблеми, на моето светоусещане. Ако портретуваш някой, се стремиш да е той, да изразиш неговото отношение със света. А когато правя пейзаж, съм си аз и моето светоусещане няма нищо общо с конкретното дърво, трева, къщичка, връхче, лодка. Когато рисувам, аз не изхождам от туй място, от тези дръвчета. Аз, ако искам, всичките ще ги изсека и ще оставя само едно. При мен търсенето в пейзажа е по-скоро хармонията на природата с душевното ми състояние, с моето усещане, с емоцията ми. Моят преподавател проф. Кирил Цонев казваше, че всеки пейзаж е портрет от природата, аз бих допълнил - и от художника, който го рисува.
- Бил си изключван от Академията?
- Временно, за няколко месеца само. Стана малко след като дойде Крум Кюлявков за ректор. Уволни преподаватели, забрани в библиотеката да гледаме друго освен передвижниците и съветска живопис, докато най-накрая се стигна дотам, че Иван Кирков, мен, Дария Василянска, Васил Вълчев ни изключиха. Едно от обвиненията към мен конкретно беше, че съм бил поклонник на западното изкуство и защо? - защото имах репродукция на Ван Гог - "Белият кон". Но Илия Петров ни спаси - един прекрасен преподавател.
- Смяташ го за свой учител?
- Тоя човек ме научи на живопис. Никога няма да забравя една негова дума: "Вижте какво, момчета и момичета - казва ни, - живопис без черно не става. Винаги ще търсите черното. Една точка, но да има нещо черно!" Много ме впечатляваха и още ме впечатляват неговите портрети, които са изключително емоционални и въздействат страхотно. Въобще Академията беше едно учебно заведение, една духовна територия, където действително се занимавахме с творчество много плодотворно. Помня Ненко Балкански, който се държеше със студентите изключително приятелски, ходихме на лекции на Бешков. Докато не дойде Крум "Клявков", както му викахме...
- За съжаление. Илия Петров, чувал съм, е бил доста оригинален човек, истински чешит?
- Той беше човек, когото всички мислеха за борсук, вечно смръщен, все говори през зъбите... Но много духовит. Имаше в Академията един модел, маниакален сексуален тип, мускулест такъв, много се харесваше, все гол се разхождаше и все мечове, копия и щитове разнасяше. Правим му етюд. Най-напред Илия Петров отива при Маргарита Денева - и тя си отиде, горката! Гледа й етюда, гледа и я пита: "Бре, Маргарита, ти какво си направила? Че ти целият си го завършила, а в средата само един облак си му оставила?!" Маргарита срамежлива, свежда глава настрани, подсмихва се смутено: "Другарю Петров, и него ще направя." Пък той "Какво него, кога него, та това е най-важната му част, то целият му акъл е там, цялата му психология е там!" Минава после при Дария Василянска, пък на Дария целият й модел в облак, докато в средата го изпипала с най-големи подробности и детайли. "Хм, хм - вика Илия Петров, - виж я, бе, виж Дария, бе, Маргарита. Великолепно нещо е направила. Сега, ако го съчетаете двете, прекрасен етюд ще се получи".
- От него ли ти дойде тая любов към портрета?
- И от него, но що е това портрет, разбрах повече от Кирил Цонев. Той беше един човек с особени възгледи, значително модерен, дето се казва авангардист в българската живопис. И по тая причина го уволниха от Академията. При него получих първия нагледен урок, като в килийните училища, как се рисува. Наричахме го Папата, така го обичахме, че му викахме Папата. Той направо ни хвърли да рисуваме глава и то само с въглен и креда, моливна техника не признаваше. Той учеше така: "Материята е толкова силна по своята същина, че ти само материя да рисуваш и си вече художник. Пък ако я подчиниш на нещо допълнително, е - тогава още по-хубаво."
Аз цял живот съм рисувал портрети. При мен е характерно, не знам някой друг в този жанр да го върши, че правя всичките си портрети по памет. Много дълго време наблюдавам, проучвам. Аз портрет на човек, когото не познавам, не правя. Дълго го наблюдавам, важно е за мен да запечатам особените изрази, черти, мимика, жестове. И затова съм се ориентирал преди всичко към женския портрет. Щото какво ще си помисли някой мъж, като започна да го оглеждам така? Имаше един мъж - Христо Фотев, много ревнуваше жена си от мен и от моите портрети. "Как ще рисуваш по памет - вика ми, - това не е възможно!" И се принудих по памет да го нарисувам, изложих го и го питам на откриването: "Видя ли, че е възможно? Вярваш ли ми сега?" Убедих го.
Портретът е борба не толкова с хората, колкото с техните характери. Трябва да покажеш тия неща, които човекът потенциално носи вътре в себе си. И затова винаги рисувам портретите си малко след, малко после.

- В какъв смисъл?
- С няколко години напред, в такъв смисъл. Никога не съм рисувал в настоящето. По тоя повод се сетих за Пикасо, направил той портрет на един, пък оня му вика: "Ама чакай, аз въобще не съм такъв!" А Пикасо му отговорил: "Не се безпокой, след 15 години ще бъдеш."
- Но как при това кредо и с такива авторитети се справяше с постулатите на "социалистическия реализъм"?
- Ами как - къде със смях, къде със сълзи, къде с труд. Имам една картина - тематична, сега е в Градската галерия. Тя е почти квадрат - партизанин, диагонално разположен върху платното. И партийните функционери - хоп! - партизанин, наш човек - взеха я. След един месец пристига обаче един фактор и ми вика: "А бе, Киро, тая картина, дето е от теб, много дълго я гледам и колкото повече я гледам, толкова повече разбирам, че това не е никакъв партизанин." "Какъв партизанин, бе?! - отговарям му. - Не виждаш ли, че е вързан интелигент?!" Съвсем, значи, друга работа. Много ги будалкахме с изкуството понякога, много ги подигравахме. На друга обща изложба - нямах пари тогава - трябва да се направи нещо! Седнах и изпрасках един портрет на Дзержински, и още докато го окача - купиха го.
- В днешното време вече е по-лесно, а?
- Не, не е по-лесно, в никакъв случай! Даже сега е още по-трудно. Защото тогава с теб се гавреше един строй, който беше обхванал толкова много държави, че някак си го приемахме и дори бяхме стигнали до убеждението, че друго просто не може да бъде. Но сега да слугуваме на навъдилите се парвенюта с много мангизи - това е обидно! Някакво нищо с пари, което ще ме пита дали моите картини ще отиват на неговото перде и съобразно това ще ги харесва или не. Едни с голи вратове искат разни пейзажчета да им се връзват с интериора и завеските.
- Богаташите не си падат по твоите картини!?
- Тъй е, не ми харесват работите, скучен съм им. Синьо-зеленото много мъчно се прави, аз съм мъчен художник, защото правя едни доста сантиментални и нежни работи. Моите картини са в много ниска гама, а окото обича контраста. Друго е да сложиш оранж, червено, жълто - папагалска работа. Ама тия с парите обичат по-шареничко, дето не го разбират, понеже тъй и тъй не разбират, поне да имат оправдание. Нищо общо нямам аз с тях и никога няма да им уйдисам на акъла каквото искат те, днешните парвенюта!
- Съюзът на художниците не помага ли?
- Напротив, той самият не може да се адаптира. Съюзът на художниците беше едно време за всички художници в България, сега се е превърнал в съюз на софийските художници. Получи се в момента ефекта на лактите, кой да изкара повече пари. Имаше наистина в началото на промените такава възможност, но вече и тя отпадна. Нас, художниците, ни смятат днес за нещо, което е длъжно да слугува на тия в джиповете, в лъскавите автомобили. Направо няма отношение! Едно време имаше, макар в повечето случаи негативно. Но поне знаеш врага. И му го връщаш много деликатно. И той се осъзнава чак след пет години, че си му изиграл системата.
- Но тук, в Бургас, художниците сте единни.
- Факт е наистина, че нашата група е единствената в страната, която не се раздели. В Пловдив например има 11 групи. Точно както партиите - 3 милиона народ, 300 партии. Ние сме единствената група, която си живеем хубаво заедно, никога не се цепим. Спорим, караме се, но не се делим.
- Смяташ ли се за стар художник?
- Какво значи стар художник? По принцип, сега това ще прозвучи малко рязко, навсякъде в България тъй нареченият авангардизъм на младото поколение - 50 процента го слагам аз, ако не и повече, е немощ. Просто не могат и затова стават големи авангардисти. Каквото видял по чуждите списания и го прави от кофти още по-кофти. Той, видиш ли, бил авангардист! Ама чакай малко, бе, че това е мъчна дума, много мъчна! Всичко, разбира се, може, всякакви неща. Но аз имам един принцип, помня го от Илия Петров. Той казваше: "Човек като го може, го може. Може и с лайна да рисува и пак да стане живопис. Не може обаче един некадърник нещо да направи - нито ново, нито старо."
Вярно, понякога нищо не излиза. В такъв случай вземаш парцала и всичко изтриваш. Търкаш наред. Но така става по-интересно - някакво петно някъде нещо ще ти подскаже и оттам, като се юрнеш... Обвиняват ме понякога "Ти си мързеливец! Цяло лято скиториш и нищо не правиш." Как така?! Че аз през това време работя! Наблюдавам, гледам и несъзнателно нещата се наслояват у мен. Ако човек стои само пред статива, трябва да си изсмуква от пръстите. Скиташ и това е период, в който ти работиш с едно друго усещане - трупаш. И после като започнеш една работа, тя ти подсказва друга, тя пък друга и така започваш 2-3 работи едновременно. Бил съм мързелив художник! Каква е обаче разликата да направиш 2000 картини и 200 - никаква! Има хора много продуктивни, но като видиш две техни картини, и ти стигат - всичките еднакви. А всяко нещо трябва да звучи различно, индивидуално. Аз това правя - помагам на хората да виждат различно, да виждат другояче нещата. Той го гледа, цял живот може да го гледа и да не го види. И точно хората са много благодатен материал за това проникване оттатък повърхността, дълбоко в нещата. Проникване с малко, с два пръста само, но става съвсем различно. Просто се затваряш в ателието и правиш своя свят. После само казвам: "Я се виж сега, пък по-нататък ще говорим!". Но човек това или го може, или не го може...

- Благодаря ти!

Митко Новков


Разговор с Кирил Симеонов