Европейският
козел отпущения
Помните ги още: унгарски граничари в зелените си униформи изрязват с тежки ножици дупки в бодливата тел на австрийската граница; берлинчани от запад и изток разбиват осеяната с графити берлинска стена и с радостни сълзи се прегръщат; демонстранти в Прага дрънкат връзки ключове пред нозете на чешкия светец-закрилник Вацлав; гражданите на Букурещ освиркват брачната двойка Чаушеску, занемяла от паника на балкона на палата си. Желязната завеса, разделяла Европа близо половина век, бе повалена на земята. Благодатно време за публицисти с визионерски поглед!

Преосмисляне на идеята Европа
Дискурсът за "европейската идентичност", тиражиран вече няколко десетилетия под името "идеята Европа", изневиделица придобива нова динамика и нови измерения. Посланието гласеше: Попаднала под ботуша на един азиатски деспотизъм, след Втората световна война Източна Европа бе отчуждена от себе си. Само Западна Европа съхранява живи автентичните европейски ценности. Страните от Източна Европа, отърсили се от болшевишката диктатура, сега са на път към същата демокрация, установила се и в Западна Европа. По този начин Европа най-после ще се обедини, както впрочем и Германия.
Възникна обаче един проблем в концепцията. Европейската идея, идеологически легитимирала разните политически и икономически европейски институции, още през 50-те години с учредяването на Общия пазар и НАТО се бе превърнала в западноевропейски проект. Идеята Европа се развива, без да държи сметка за Източна Европа и дори в дух на враждебност спрямо нея. Ето защо след 1989 г. се наложи концепцията за европейска идентичност да бъде радикално преосмислена. Щом и други страни оттатък Желязната завеса принадлежат към Европа, тази Европа трябва или иначе да бъде дефинирана, или европейската идентичност ще трябва да бъде приписана и на въпросните страни. Но как? И принадлежат ли всъщност към Европа всички тези страни оттатък Желязната завеса? Къде всъщност свършва Европа? Отговорът на този въпрос не беше просто академична главоблъсканица или журналистическа залъгалка. Признаването на "европейска идентичност" определя кои народи и държави са "от нашите" и кои остават вън. "Вътре" и "вън" конкретизира в крайна сметка не разположението в някаква абстрактна Европа, а в Европейския съюз. А Европейският съюз се ръководи от икономически интереси. По въпроса, докъде на Изток ще се разпростре европейската идентичност, последна дума имат не разните мислители на европейската идея, а политици и еврократи; и преди всичко мениджъри, акционери и банкери. Студената война бе още топличка, когато тези хора вече бяха изчислили приходите и разходите от разрастването на Европейския съюз. И стана така, че с европейска идентичност се оказаха тези източноевропейски страни, които икономически бяха интересни за Западна Европа. Които мислеха иначе, си останаха мечтатели.

Как бе конструирана европейската културна идентичност?
Методът почти не се различава от начина, по който през XIX век бе конструирана, а и днес в някои по-отдалечени периферии се конструира националната идентичност. В границите на Европейския съюз се работи върху нещо като европейска нация. Въз основа на наличния исторически, езиков, религиозен, художествен и друг материал конструкторите на новата европейска нация пишат един къде повече, къде по-малко кохерентен, идиличен или первертиран разказ за собствена порода и история, при което pour les besoins de la cause или в името на делото конструкторите едно ще сметат под чергата, друго ще си изфантазират. Културната идентичност без друго си е преди всичко въпрос на вяра, а не на наука. Щом вярваш в съществуването на тази или онази културна идентичност, навсякъде ще я съзреш, докато неверникът никъде не я вижда. Това прави говоренето за една или друга културна идентичност толкова проблематично, колкото и спора дали има или няма Бог. Самата вяра в културната идентичност обаче, както и истинската вяра в Него, представлява реален фактор, който е в състояние да отприщи огромни социални и политически енергии. Може би наистина съществува някаква система от морални, религиозни, социални, естетически и други ценности, свойствени на всички обитатели на Европа и отличаващи ги от неевропейците. Това обаче, което политиците и евроидеолозите ни поднасят като културна идентичност, е една интелектуална конструкция, нямаща нищо общо с някаква научно установена социологична реалност.
Предназначението на тази конструкция в най-добрия случай е да гали собствената самовлюбеност, а в по-лошия - да приобщава или да изключва против волята им определени групи.
Националните идентичности обикновено се конструират въз основа на етно-културни белези, като език, религия, култура, историческо минало. За европейската идентичност такива белези трудно се намират, защото много езици се говорят в Европа, много варианти на християнството се изповядват, растящ брой европейци нищо не изповядват, съществуват сериозни културни различия като между лапландци и корсиканци и т.н. Това огромно разнообразие на конкретните компоненти на идентичността е причината европейската идентичност въпреки всички заклинания да си остане нещо доста абстрактно или - по-предпазливо казано - доста мъгляво.

Единство в разнообразието
Конструкторите на европейската идентичност обаче му намериха цаката с една централна концепция, която поне като мъглявина остава ненадмината. Като типична особеност на европейската културна идентичност те ни поднесоха "единството в разнообразието". Това "единство в разнообразието" строителите на европейската държава пуснаха в обръщение доста преди еврото като универсална монета, и изповядващите европейската вяра радушно я приеха. Никой не се и размисли по-дълбоко върху съдържанието на тази причудлива фраза, ала и това не е за чудене, защото всъщност няма нищо за размисляне в нея. В Леополдсвайк, евроквартала на Брюксел, такива поетизми минават за адекватна езикова находка, ала този в случая нищо не казва, защото за всичко може да се отнася. Театралната публика, симфоничният оркестър, азбуката, гювечът, библиотеката ми, съдържанието на кофата ми за смет - всички това е в известен смисъл все "единство в разнообразието". След като всеки континент поотделно и всички заедно също са "единство в разнообразието", защо и Европа да не е? Освен това с проста аритметика може да се докаже, че например в Африка на територия, равна на европейската, има много повече различни езици, религии, нрави и обичаи. В културно отношение Европа вероятно е най-хомогенният континент.

Елементите на новата конструкция
Какво общо имат тогава европейските народи според конструкторите на европейската идентичност? Какво чак толкова прави тези народи единна цялост? Кои са тези "наши общи европейски ценности", около които толкова шум се вдига?
Европейците са бели. Кафявите протагонисти на Европа - кафявите отвътре - особено обичат да изтъкват това европейско качество. На белия европеец с минимум political correctness му е малко неудобно да се пъчи с тази особеност. Да оставим, че действителна ценност белотата е само в перилния бранш.
Европейците са християни. И тук не е по-лесно. Който изхожда от строгия критерий, че истински християнин е само непоколебимо убеденият в буквалната истина на верските начала, формулирани в католическото Credo или православното Верую, ще намери в Европа само шепа християни. Днешните християни вярват в каквото им изнася или каквото им изглежда по-убедително, а това едва ли ще да е била Неговата воля. Кои християни принадлежат към Европа? Само католиците и протестантите ли, или и православните? Ако да, тогава и за Русия трябва да има място в Европейския съюз. Ако не, тогава за Гърция няма място. Освен това една доста солидна част от европейското гражданство съвсем недвусмислено се декларира за неверующо. Колко християнска е в такъв случай Европа? Или може би пък неверующите да са лоши европейци? Милиони граждани на Европейския съюз са мюсюлмани. Те не принадлежат ли към Европа? Не! - викат кафявите отвътре европейци, но европейците от други цветове мислят по-нюансирано по въпроса. Няма ли ислямът също значителни заслуги за историческия процес на европейската културна идентичност?
Европа е не християнска, а светска - смятат по-озарените от Просвещението конструктори от бюрото. Християнството заема важно място в Европа, ала единствено в рамките на светското държавно устройство или секуларизма. Именно секуларната държава според тях е особено автентично европейско явление. Действително, човек би очаквал, че Европейският съюз, както повечето от своите членове, е секуларна организация, която не се идентифицира с определена религия и зачита религиозните убеждения на гражданите си без никакви различия и дискриминации. Това наистина си е така, ала до известни граници. Една доста показателна разправийка например надига всеки път глава, стане ли дума за Турция като кандидат за Европейския съюз. Турция е ислямска страна и мястото й не е в Европа (гласи едно от неизменните възражения). Спор няма, че въз основа на "европейските ценности" десетки възражения могат да се формулират против членството на Турция в Европейския съюз, ала с цялата си непоследователност този религиозен аргумент е и особено красноречив. Ако Европейският съюз действително беше секуларната организация, за която се представя, подобно възражение не би трябвало изобщо да се появи. То поставя в съвсем друга светлина претендираната секуларност на Европейския съюз и го превръща в подобна крипто-католическа или крипто-протестантска организация, каквато фактически представляват и повечето от страните-членки.
Като идея секуларната държава е рожба на Просвещението. Просвещението и рационализмът са, както ни уверяват конструкторите, темелите на европейската идентичност. Хубаво щеше да е, ако беше вярно. Вярата в съзнанието и разсъдъка, в изначалното добро на човека и в неминуемото развитие към по-добър и по-хубав свят благодарение на разума, отличаващ човека от останалия животински свят - тази вяра несъмнено съществува. Друг въпрос е доколко разумът определя действията и дали след Просвещението светът или поне Европа действително са се развили към нещо по-хубаво и по-добро. Постмодерните философи във всеки случай установиха поквареност в доста напреднала форма, сравнявайки историческите реалности с идеалите на Просвещението. Колониализъм, робовладелство, две световни войни, комунистически терор, холокоста и какво ли още не. Човек трябва да си е изгубил разума, за да съзре нещо разумно в тези кошмари на европейска земя и да защитава вярата, че европейската рационална и морална мисъл са допринесли за някакъв по-добър свят. Освен, разбира се, да сметне всяко от тези падения за инцидент, за трудова злополука на разума в резултат на зло стечение на обстоятелствата. Но защо тогава да не са инциденти и ужасиите извън Европа? Защо геноцидите в Руанда или в Босна да са израз на типичен африкански или балкански трибализъм и варварщина, а холокостът да е само злополука в европейския маршрут към хубавото и доброто?
Европа е демократична. Още от народното събрание в Атина през V век преди Христа. В това народно събрание обаче, както знаем, са заседавали само свободните мъже. За робите, жените и допуснатите в Атина чужденци (тогавашните гастарбайтери) народното събрание е било забранена зона. Възхитителна за времето си институция, атинското събрание не просъществува дълго. От залеза на атинската демокрация в края на IV век минават две хиляди години, докато тук-таме в Европа отново видят бял свят демократични институции. Знаем, разбира се, за народните събрания на германските племена и за разните старейшински съвети по градовете, ала подобни форми на локално самоуправление се срещат навсякъде и няма защо човек само в Европа да ги търси. В действителност европейската история е преди всичко поредица от монархически тирании и всевъзможни просветени и безпросветни диктатури, дори след като в някои страни благородничеството, а по-късно и заможната буржоазия да са извоювали известно участие във властта. Демокрациите с право на глас за двата пола и за бедни и богати имат в Европа традиция, измерваща се в десетилетия. Цялата шумотевица, която в Белгия и особено във Фландрия се вдига около изборните права на имигрантите, само доказва, че правото на участие в политическата власт за всички членове на обществото все още не се смята за нещо естествено. Да извличаш от цялото това географски ограничено, исторически краткотрайно и до голяма степен формално съществуване на демократични институции заключението, че демокрацията била същностен белег на европейската идентичност, ми се вижда най-малкото прибързано.
Европа е толерантна. Философите на Просвещението и преди тях хуманистите пламенно пледираха за толерантност. С възникването на демократични институции се появи донякъде и религиозен плурализъм. Разни религии се научиха да си съжителстват, а верующи и неверующи също се научиха да се понасят. С мюсюлманите някои си имат повече проблеми, ала кръстоносните походи и Реконкистата все пак принадлежат на миналото. Въпреки това обаче тази религиозна толерантност е сравнително ново явление. Религиозният фанатизъм, верските войни, преследванията, погромите и дискриминацията са се случвали много по-често и затова са по-характерни за европейската история от пледоариите за толерантност на Еразмус и Монтен. По време на Трийсетгодишната война кланета между католици и протестанти, екзекуции и епидемии отнемат живота на една трета от европейското население.
Трийсетгодишната война е далечно минало, ала много от жертвите на холокоста, който по своята свирепост поне засега остава ненадминат, можеха и днес да са живи. В наши дни ксенофобски партии в редица страни от Европейския съюз привличат значителна част от електората. Около мюсюлманските имигранти се разви един дискурс, който с някои римувани лозунги като "ислямити - паразити" ни подсеща какво ще да им е било на евреите в Германия в началото на 30-те години. Да не говорим за имплицитния расизъм, залегнал в имигрантската и азилантска политика на много европейски държави. Не е ли по-добре да почакаме още няколко века, преди да се кичим с толерантността като същностна характеристика на европейската идентичност?

Новият евроцентризъм
Иначе казано, "европейската идентичност", конструирана на базата на "европейските ценности", не е нищо повече от лъскав автопортрет, самодоволна проекция на образа ни, какъвто ни се ще да бъде. Мислим се за това, което си въобразяваме да сме, и в никакъв случай за онова, което си въобразяваме, че са другите. Терминът "европейски ценности" при това внушава, че въпросните ценности са едва ли не цвете, виреещо само на европейска земя и отглеждано само в Европа. Неевропейските ценности не са никакви ценности или най-малкото са ценности второ качество. Резултатът от всичко това е нов евроцентризъм, ново чувство за превъзходство спрямо народи и общества, които някак си не желаят за възприемат "европейските ценности" като техни. Ако Европа действително е наследила демокрацията от елините, то с нея вероятно е наследила и неистовата им потребност да делят световното население на "ние" - превъзхождани според думите на Кавафис само от боговете - и "те", "варварите".
Тази европейска мания особено болезнено се манифестира в отношението към Източна Европа. След 1989 година в Източна Европа бяха премахнати съществуващите политически, икономически и културни институции и под натиска на западните кредитори - заменени с копия на западноевропейски модели. В хода на този процес Западът строго следи да няма отклонения от "европейските ценности", без особено да се съобразява с ценностите, които повечето граждани в тези страни дотогава смятаха за свои: право на труд, право на безплатно образование, право на безплатна здравна помощ. Сюблимните "европейски ценности" на първо време се оказаха икономическата свобода, свободното предприемачество и свободният пазар, при това прокламирани перверзно за морални ценности. Приватизацията на източноевропейските икономически отрасли обаче бе необходима не за демонтажа на осъдителната в морално отношение комунистическа диктатура, а за да се разчисти теренът за западните фирми.
В морално отношение има достатъчно аргументи за предимствата на колективната собственост върху средствата за производство пред частната собственост. Европейският съюз обаче не се ръководи от морални принципи. Европейският съюз си е продукт на европейския капитализъм. На другите пък, на мислителите на "европейската идея", и през ум няма да им мине да поставят на морален кантар капиталистическия и социалистическия начин на производство. Поради дефицит на морални аргументи капитализмът печели съвестите с благоденствието на консуматорското общество и потреблението. В Източна Европа обаче благоденствието все още се бави, поради което "моралното превъзходство" на капитализма в мнозина почва да буди съмнения. "Източноевропейците много прибързано взеха да искат и социалната Европа" - разказва ми представителят на голяма белгийска банка, запретнал се да въвежда в Източна Европа неолибералната Западна Европа. Когато избирателите в някоя източноевропейска страна гласуват за партии, готови да отворят националния пазар за западните бизнесмени, те проявяват похвална воля за европейска интеграция. Изберат ли партии, поставящи социалните придобивки в страната над външните инвестиции, те остават в плен на своето комунистическо минало и рискуват да останат извън Европа.

Център - периферия. Паралелите с Римската империя
В древната история на Европа срещаме интересен прецедент на днешните процеси. Отношенията между Римската империя и регионите извън римския лимес, описани от датския археолог Клаус Рандсборг с категориите "център" и "периферия", наподобяват днешните отношения между Европейския съюз и Източна Европа. Подобието на първо място е географско: Източна Европа или Европа източно от Рейн и северно от Дунава никога или само за кратък период е била в състава на Римската империя. Но това е от второстепенно значение. По-интересно е следното:
В древността в цяла Европа е съществувала децентрализирана, ала обща култура, разпростираща се между Балтийското крайбрежие, Черно море и Атлантическото крайбрежие на базата на примитивна самозадоволяваща се икономика. В определен момент политическият "център" на това пространство - Римската империя - преживява внушително икономическо развитие. Вследствие растящото благосъстояние и бързото нарастване на населението местните икономически ресурси стават недостатъчни, поради което все повече се налага експлоатирането на региони извън центъра или в периферията. За да засили контрола си върху интересните в икономическо отношение региони от периферията, Римската империя започва да ги интегрира в състава си. Като втори етап Рим се насочва към региони, в които благодарение на търговските контакти с империята локалното производство достига приблизително същото качествено ниво и дори е в състояние да конкурира римските стоки. За да неутрализира тези региони като конкурент, Рим ги присъединява към империята. Другите региони, безинтересни за империята в икономическо отношение, остават оттатък лимеса. Това довежда до унищожаване на пазарите и на търговските пътища в периферията и до разстройване на икономическия и политическия баланс. Възникват драстични различия в нивото на развитие между процъфтяващия център и креещата периферия. На жителите на анексираните региони Рим в определен момент дава правата на римски граждани, докато останалите оттатък лимеса си остават за империята "варвари". Разрушаването на икономическите и политически системи в периферията в крайна сметка довежда до "варварските нашествия". "Нашествениците" напускат регионите, опустошени икономически от центъра, и прекосяват "лимеса", с което римските "лимеси" престават да съществуват. Нашествениците вършат това не само за да плячкосват богатствата на Римската империя, но и за да възстановят икономическия и политически баланс в старата периферия. Не варварите разрушават римската цивилизация, по-скоро тази цивилизация преди това разрушава житейския свят на варварите - гласи заключението на Рандсборг.
Сравнението с днешните процеси в Европа може в някои отношения да куца, ала издава и удивителни паралели. Бурното развитие на западноевропейската икономика след Втората световна война довежда до разрив в икономическото развитие на Европа. И в миналото е имало различия между Западна и Източна Европа, ала сравнително по-малки, а освен това преходът е бил по-плавен. Икономическото развитие на Западна Европа вкарва източноевропейските икономики в невъзможна конкурентна позиция, поради което нейните продукти намират пласмент само в самата Източна Европа или в бедните страни от Третия свят. В известен смисъл можем да кажем, че икономиката на "центъра", сиреч западноевропейската икономика, достига определен лимит, който прави необходимо насочването й към икономическите потенциали в Източна Европа. След рухването на комунистическите системи Западна Европа във всеки случай охотно се устремява към Източна Европа и, както навремето Рим, прибира в очертанията на лимеса по-интересните в икономическо отношение страни. Този процес наричаме "източно разрастване на Европейския съюз". При това еврократите не се юрват презглава, не поемат рискове и подхождат предпазливо към цялата операция, ала и римляните не анексират за два дни Панония, Трансилвания и Балканите. Източноевропейските страни сами желаят да се приобщят към Европейския съюз, ала и в древността някои варварски елити драговолно приемат върховенството на римската власт.
Днешната разруха на източноевропейските икономики не е само последица от нейните вътрешни пороци, а и от икономическата политика на Европейския съюз. Съществуваха локални пазари за източноевропейските продукти, а някои от тези продукти при известна закрила имаха реален шанс и на западноевропейския пазар. Това можеше донякъде да смекчи стремглавия социален упадък или поне можеха да бъдат избягнати днешните му драматични измерения. Ала не. Европейският съюз наложи такива качествени критерии за източноевропейските продукти, каквито повечето от тези страни и при най-добро желание не можеха да задоволят. На източноевропейските кандидати за Европейския съюз е забранено да закрилят локалните си пазари. Под формата на приватизация източноевропейските страни се принуждават да продават на западни фирми печелившите си предприятия, защото в страната за тях няма платежоспособен купувач. Западноевропейски фирми закупуват по-опасните си източноевропейски конкуренти в бранша, за да ги ликвидират. И докато старателно се поддържа митът за ниското качество на източноевропейските продукти, някои от тях се появяват на пазарите на европейския клуб с етикетче made in EU. Резултатът, както по време на Римската империя, е тоталната разруха на икономическия и политическия баланс в отделните страни, както и в източноевропейската периферия като цяло. Последицата отново е нашествието на варварите от Източна Европа, макар че измеренията на това нашествие още не оправдават термина "велико преселение на народите". За онова историческо преселение на народите също можем да кажем, че въпросните народи напускат първоначалните си поселения и прекосяват лимеса, защото икономиките им са съсипани от центъра. И ето че в наши дни центърът отново укрепва своя лимес - например посредством срамното Шенгенско споразумение - и съчинява теории за "цивилизация" и "варварство", за да го легитимира.
С това отново се връщаме при европейската идентичност. Разрастването на Европейския съюз в източна посока е операция, която идеологически бива легитимирана посредством присъждането на европейска идентичност на по-интересните в икономическо отношение страни. Впоследствие тези страни ще бъдат прибрани в очертанията на лимеса и жителите им ще станат "граждани" на Европейския съюз с всички произтичащи от това привилегии, докато икономически безинтересните страни, "варварите", остават оттатък лимеса. Първите нови страни-членки ще бъдат Естония, Полша, Чехия, Унгария и Словения - централноевропейски страни, които веднага бяха признати за "европейски". Случайно тези страни се оказаха и най-благосъстоятелните от бившия Източен блок, както може би и най-опасните потенциални конкуренти. Никой еврократ няма да отрече, че причините за фаворизирането на тези страни са икономически, ала защо този продиктуван от икономиката избор да не бъде окрилен и от един вдъхновен дискурс за европейската им културна идентичност?

Какво е средноевропейска идентичност?
Приоритетното приемане на тези страни бе впрочем донякъде подработено още в началото на 80-те години, когато група интелектуалци от тогавашния Източен блок лансира дискурса за Централна Европа, посрещнат с горещи акламации в западноевропейските страни. Адам Михник, Милан Кундера, Дьорд Конрад и други интелектуалци развиха тезата, че Централна Европа в културно и историческо отношение всъщност принадлежи към Западна Европа, а не към Източна Европа и Русия, където е била напъхана по силата на Ялтенското споразумение. Да се спрем за малко на тази конструкция.
Според нейния най-изтъкнат идеолог Милан Кундера и статията му "Трагедията на Централна Европа" средноевропейската идентичност се доказва от следното: средноевропейските народи имат римско-християнски корени, отличават се с голямо културно разнообразие върху сравнително малка площ, средноевропейският гражданин е толерантен и силно привързан към въпросното културно разнообразие, защитавайки го като особена "ценност", средноевропеецът освен това се отличава с особена надареност в областта на културата; за разлика от други по-големи нации средноевропейските народи са особено уязвими и застрашени в идентичността си. С последното Кундера иска да каже, че средноевропейските народи са толкова малки и уязвими, та бруталните им съседи един ден могат и да ги изличат от картата. Който днес прочете този текст, ще се пита как бе възможно през 1984 г. да бъде взет толкова на сериозно.
Полша и Унгария в продължение на векове са били могъщи многонационални империи. Като национални държави абсолютно не ги е тревожила някаква етнокултурна или религиозна толерантност. Между двете световни войни Полша и Чехия безогледно потискат малцинствата си. Чехия и Словакия след студената война веднага решават да се разведат и всеки да си поеме пътя в своя си държава, като словаците веднага започват да притесняват унгарското си малцинство. Каква толерантност, каква привързаност към европейското културно разнообразие! От цялата Кундерова средноевропейска идентичност остава като нещо вярно само културната надареност, за която впрочем можем да се питаме дали във Виена, Будапеща и Прага тя действително е по-голяма, отколкото в Берлин, Лондон и Париж.
Същевременно Кундеровата конструкция на средноевропейската идентичност е като колосана с предразсъдъци от едва ли не расистки характер по отношение на Русия и на страните с православно вероизповедание. Русия не принадлежала към Европа, защото в нея не съществувал никакъв респект спрямо културното разнообразие. Кундера си конструира една Средна Европа, която плътно си пасва с европейските ценности, рекламирани в момента от Брюксел; конструира си и една Русия като перфектен негатив на Средна и Западна Европа. Едва се бе обявил за европеец и вече си намери варвари за обругаване. Памфлетът на Кундера обаче бе възторжено приветстван на Запад, а терминът "Централна Европа" се превърна в хит на 80-те и 90-те години.
В началото на 90-те години в дискурса за Централна Европа се прокраднаха и нови нотки. Толерантността, културното разнообразие и тем подобни си останаха естествено основните акорди, ала сега европейският характер на Централна Европа бе лансиран като аргумент за незабавното приемане на тези страни в Европейския съюз. Така и Брюксел разбра целия дискурс. Страните от Централна Европа хлопат на вратата на дома, който открай време си е и техен дом - как няма да ги пуснеш! Полша - по-католическа и от полския папа. Чехия - с хуманистична традиция от Ян Хус през Масарик, та до Вацлав Хавел, сам въплъщение на "гражданското общество". Унгария - първият мъченик на съветската тирания, а след това - най-либералната барака в лагера с допуснато дори тук-таме дребно частно предприемачество. Ето как дискурсът "Централна Европа" от 80-те години влезе в употреба като идеологическа смазка за вратата на Европейския съюз през 90-те.

Балканите - новите варвари
А какво междувременно се случи с икономически по-безинтересните региони на Източна Европа като например Балканите? Вече се досещате: те бяха възприети като по-малко европейски. Ето и един цитат по въпроса от неслучаен човек: "Страни като балтийските републики и Чехия, Словакия, Унгария, Словения и - надяваме се - Хърватия се стремят към интеграция със Западна Европа, докато страни, в които влиянието на Византия е било голямо (Русия, Беларус, Украина, Румъния, България и Сърбия), комунизмът е пуснал по-дълбоко корени в източното им мировъзрение, тъй като комунизмът по-плътно, нека дори кажем - по-естествено пасва на латентния манталитет в тези региони". Византия, комунизмът, източното, сиреч неевропейското мировъзрение (варварите са все на изток), както и нежеланието или неспособността за интеграция със Западна Европа - всичко това на бърза ръка се приписва на страни, чийто общ знаменател преди всичко е икономическата им изостаналост и бедност. Защо иначе ги има колебанията относно католическа Хърватия? Защо не се споменава и Гърция, наследничката на Византия? По-горе цитирах изявление на бившия генерален секретар на НАТО господина Вили Клаас, направено през лятото на 1993 г. малко преди същият този агитатор на "европейските етични норми" с извънредно рафинирана византийщина да положи отчаяни и безуспешни опити за спасяване на политическата си кожа от една много деликатна ситуация, в която се въртяха някакви твърде "източни" рушвети и бакшиши.
Балканите, жертва на икономическа разруха и социални напрежения, като икономически безинтересни или рисковани за Западна Европа бяха обявени за "по-малко европейски" и поради това оставени оттатък лимеса. Първоначално дори и дума не можеше да става за допускането на Балканите в Европейския съюз. Аргумент за това бяха последните балкански войни. Такъв варварски регион трябва по-напред поне да бъде умиротворен и нормализиран, преди да става дума за членството му в Европейския съюз. На пръв поглед понятен аргумент, който обаче изхожда от една най-малкото деформирана перцепция на действителността. След десетдневната псевдовойна в Словения последваха граждански войни в Хърватия и Босна, а миналата година се стигна до сериозен военен конфликт в Косово. Цялата територия на тази поредица от войни съставлява около една десета от територията на Балканите. На останалите девет десети от Балканите няма войни, няма дори сериозни размирици, като оставим политическия хаос в Албания през 1997 г., който нямаше нищо общо с югославските конфликти и дори не се смята за война. Албания, Румъния, България и Македония се държаха на дистанция от събитията в бивша Югославия, прилежно съгласуваха с европейските норми законодателството си относно малцинствата, положиха всички усилия за взаимно разбирателство и за интеграция в различните европейски институции, но въпреки това - обърнете внимание на езика на медиите - Балканите като цяло си остават един голям проблем. И така, след военната интервенция в Югославия бе лансиран Пактът за стабилност, предназначен да донесе стабилност на Балканите. Какво извън Косово и евентуално Босна е чак толкова нестабилно на Балканите? Нямам отговор на този въпрос.

Незнание или небрежност?
И двете, естествено, ала и нещо повече. Още от началото на XX век Балканите стават обект на поредица от предразсъдъци. От края на 80-те години тези предразсъдъци наново се развяват, за да легитимират европейската незаинтересованост и да послужат като оправдание за провала на европейската политика спрямо проблематичния югославски регион. Балканите обаче преди всичко започват да играят една куриозна роля при конструкцията на европейската идентичност.
Нека напомня отново как се сътворяват национални идентичности. Конструкцията на един колективен автопортрет е сложен процес, който обикновено протича по пътя на отрицанието. В книгата си "Черно море" Нийл Ашерсън например описва как древните гърци се самодефинирали като систематически различни от "варварите": ние, гърците, сме всичко това, което варварите не са. Колкото по-жестоки, по-безчестни и по-необуздани могат да бъдат представени варварите, толкова по-хуманни, справедливи и въздържани изглеждат в своите очи гърците. Чрез същия механизъм Европа също си сътвори автопортрет или си потвърди изработения вече автопортрет, поставяйки го в систематическа опозиция на образа, който вече си бе оформила за Балканите. Неведението за Балканите впрочем твърде често изглежда съзнателно поддържано, защото познанието лесно може да обърка целия механизъм на образотворението.
Неутралният топоним "Балкани" възниква в началото на XIX век от перото на един австрийски географ. Думата означава просто "планина". Превръща се обаче в синоним за "варварство" и "изостаналост". Това значение Балканите с нищо не са заслужили. В западноевропейските езици възникнаха и думи като "балканизация", ще рече "разпадане на държави в малки, нежизнеспособни и враждуващи помежду си държавици". Тази негативна конотация на топонима "Балкани" възниква по време на Балканската война от 1912-1913 година. Толкова ли варварска бе тази война в сравнение с други; и наистина ли доведе до възникването на малки, нежизнеспособни и враждуващи държавици? Ни едното е вярно, ни другото.
Естествено, че и в Балканската война са вършени големи жестокости. Но не са ли те присъщи на всяка война? Една международна комисия проучи жестокостите, извършени от всички участващи страни в двете балкански войни, и през 1914 г. публикува резултатите от проучването си в известния доклад на фондацията "Карнеги". С тази публикация жестокостите на Балканските войни станаха известни в цял свят. През 1993 г. Карнегиевата фондация преиздаде този доклад под заглавието "Другите балкански войни", внушаващо, че войната в Босна е в традицията на балканските войни от 1912-1913 година. Нещо повече, традицията на една "ярко неевропейска цивилизация" - пише в предговора си към новото издание Джордж Кенън. Това внушение изцяло пасва към популярния образ на Балканите като арена на вековни етнически омрази и конфликти - образ, почиващ на карикатурни генерализации на случилото се по време на Балканските войни от 1912-1913 година.
Защото какво излиза? Историята на Балканите обхваща един период от около 400 години, от XV до XIX век, отличаващ се с отсъствието на войни между различните балкански народи. Някои историци дори употребяват термина "пакс отоманика". Имало е въстания, понякога с масов характер, които жестоко се потушават, ала това са били въстания срещу феодалната система, срещу корупцията, срещу тежките данъци, въстания на потиснати срещу потисници, на християни срещу мюсюлмани, но и на мюсюлмани срещу мюсюлмани. Всички тези конфликти нямат никакъв етнически характер.
През 1830 година две такива въстания довеждат до независимостта на Гърция и Сърбия. Освен недоволството от някои безобразия, за първи път като мотор на тези въстания се явява идеологията на национализма. За първи път се стига и до етническо прочистване на територии. В хода на следващите десетилетия се провеждат няколко по-малки войни срещу Османската империя, които целят териториалното разрастване на новите национални държави и също са съпроводени от етнически чистки. Установяването на етно-национални държави, довело до тежки катастрофи на Балканите, следователно не бе никакво продължение на "вековни етнически конфликти". Освен за съпротивата срещу османската феодална система тук става вече дума и за проникналите на Балканите идеи на Западна Европа, една от които е национализмът. От Хердер до Уилсън западните мислители превъзнасят прелестите на етно-хомогенната държава. Още тогава западноевропейските държавни модели се възприемат като образец на Балканите.
Войната от 1877-78 година, донесла независимост на България, Черна гора, Сърбия и Румъния, е на първо място руско-османска война с незначително участие на балканските народи в нея. Първият въоръжен конфликт между два балкански народа е Сръбско-българската война от 1886 г., продължила няколко седмици. Като оставим войните в Югославия от 1991 г. до наши дни, единственият пример за истинска, автентична, мащабна и домашно произведена война между балканските народи е войната от 1912-1913 година. Първата световна война избухна по повод убийството на австрийския престолонаследник в Сараево, ала това убийство естествено не бе причина за войната. Австро-Унгария нападна Сърбия, ала останалите балкански страни едва по-късно и под силен натиск на западните сили бяха въвлечени в конфликта. Същото стана през Втората световна война. Вярно е, че по време на Втората световна война в Югославия и другаде на Балканите е имало масови кланета, но те са ставали и на много други места в Европа. Двете световни войни не могат да служат като доказателство за жестокостта на балканските народи, защото те демонстрират и жестокостта на западноевропейските. Както и да разглеждаме нещата, няма никакво основание на балканските народи да се приписва някакъв специфичен насилнически характер. Отправим ли поглед в останалата Европа през същия период на XIX и XX век, ще видим още по-обилни потоци от кръв:
Австрийско-Италианската война от 1848-49 г., Кримската война от 1853-56 г., Австрийско-Италианската война от 1859-та, войната на Прусия и Австрия срещу Дания от 1864-та, Пруско-Австрийската война от 1866-та, Пруско-Френската война от 1871-ва и така нататък, да не изброявам многобройните жестоко потушавани въстания и колониалните войни. Първата световна война отне живота на 20 милиона души; само в битките при Вердюн загинаха един милион войници. Къде ще се сравняват Балканите с тези касапници!

Що е то балканизация?
Терминът "балканизация" издава същото недомислие. Това, което стана в резултат на Балканските войни, когато бе изнамерен този термин, бе точно обратното: малки и почти нежизнеспособни държавици значително разшириха територията си за сметка на Османската империя, което ги направи по-жизнеспособни. Отличаваха ли се воюващите страни с изключителна взаимна ненавист? След Първата световна война България действително бе дипломатически изолирана и санкционирана, както впрочем Германия, Унгария и другите страни, изгубили войната. Останалите балкански народи обаче поддържат чудесни отношения. Какво значи тогава "балканизация"? Е да, "балканизация" днес наистина можем да наречем разфасоването на Югославия в резултатът на войните от 1991 г. насам - какъв шанс за изнамерилите този термин, та най-после след 80 години да съзрат осъществяването му като реалност!
Две сравнително нови публикации убедително анализират и критикуват този тенденциозен образ на Балканите: книгата на Мария Тодорова "Imagining the Balkans" и студията на Весна Голдсуърти "Да измислиш Руретания. Империализмът на въображението". Деформираната от предразсъдъци и чувство за превъзходство западна перцепция на Балканите Мария Тодорова сполучливо нарича "балканизъм". Авторката проследява как рафинирано този "балканизъм" бива инструментализиран в големия дискурс за европейската идентичност и европейските ценности.

Европа и нейното зло алтер его
Образът на Балканите, както вече споменах, е конструиран като антипод на Европейския съюз, или обратното, Европейският съюз олицетворява съвършеното отрицание на всички пороци, приписвани на Балканите. На Балканите държавите се разпадат в държавици, докато в Западна Европа тъкмо обратното - държавите се обединяват в един прелестен Европейски съюз. На Балканите национализмът предизвиква катастрофи, докато в Западна Европа е на изчезване като превъзмогната идеология. На Балканите цари етническа ненавист, докато в Европейскя съюз се работи над хармонично мултикултурно общество. Етническите чистки и геноцид, точещи се като кървава пътека през цялата балканска история, в Европейския съюз са немислими перверзии.
Тези твърдения за Балканите в най добрия случай са донякъде оправдани за последните събития в част от Югославия. В останалата част от региона няма нищо подобно. Останалите балкански страни не се разпадат, отношенията между етническите общности постепенно се подобряват, етнически чистки и геноцид изобщо няма.
Ала колко вярно е твърдението за Европа? Няма ли в Европейския съюз държави, разкъсвани от сепаратизъм и изложени на опасност от разпадане? Ами Белгия? Испания? Италия? Великобритания? Няма ли и в границите на Европейския съюз национализъм, който и днес поставя националния интерес над интересите на други страни-членки или над интересите на съюза като цяло? В редица западноевропейски страни - Белгия, Австрия, Италия, Франция - националистически и ксенофобски партии събират процентно повече гласове, отколкото подобни партии в балканските държави. Толкова естествена европейска ценност ли е културният плурализъм, щом ксенофобски и етноцентристки партии в редица западни страни са в състояние да реализират такива плашещи изборни резултати? Геноцидът над евреите в Западна Европа в историческа перспектива - перспективата, дето така я обичат конструкторите на европейската идентичност - се случи едва вчера, малко преди немските малцинства в Полша, Чехия, Унгария и Югославия на свой ред през 1945 г. да станат жертва на най-голямата по размери етническа чистка в новата европейска история.
Така погледнато, ценностите, с които Европейският съюз обича да се гизди, са доста тъничък и олющен мейк-ъп. В повечето случаи европейските ценности са с твърде кратка и ограничена традиция. Събития от близкото минало доказват колко лесно Европа може да захвърли прехвалените си ценности, за да изпадне във варварщина. Толкова ли хуманна е наистина днешната действителност в Европейския съюз? Как се вместват в европейската ценностна система дискриминацията, национализмът, ксенофобията, безпощадната манипулация и експлоатация на Третия свят, епидемичните насилия, като футболен вандализъм и автомобилна агресия, и какви ли не още европейски продукти в европейската ценностна система? Твърде прибързано, боя се, Европа избърса от лъскавия си автопортрет всички варварства, които роди и продължава да ражда. Цялата самодоволна реторика на европейската идентичност обаче не може да прикрие страха. Възходът на етно-националистически и ксенофобски неофашистки партии не само помрачава европейския автопортрет, но дългосрочно застрашава и кохезията на самия Европейски съюз.
Балканите - така, както Европа ги вижда - тази варварска зона на безнадеждни племенни вражди и конфликти, е всъщност злото алтер его на Европа, нейното друго "аз", имагинерната зона, в която Европа заточи цялата варварщина, която знае и усеща в себе си. Балканите са в библейския смисъл на думата европейският "козел отпущения", козелът, върху който Европа разтоварва миналите си и днешни злочинства и натирва в пустинята, та да се разтовари и очисти по този начин от греховете си. Ето защо целият европейски дискурс за варварските Балкани звучи на моменти като отчаяно заклинание: Махнете се, зли демони, и не се връщайте!

---

Ще завърша със следната препоръка: Нека престанем с големите си приказки за европейска идентичност, докато няколко века мир, толерантно съжителство и истински плурализъм превалират над многото векове нетърпимост, потисничество и насилие. По-разумно е да осъзнаем, че нетърпимостта и потисничеството са много по-характерни за Европа от толерантността и демокрацията, че нашата илюзорна европейска идентичност никаква гаранция не дава срещу споменатите по-горе "инциденти". Европейските ценности не са никакви исторически завоевания, а принципи, въз основа на които мъчително и не винаги съвсем почтено се опитваме да изградим едно хуманно общество. Няма гаранции за бъдещето. Европа всичко тепърва трябва да докаже.

Раймонд Детре
Превел от нидерландски
Жерминал Чивиков


Раймонд Детре (1947) е белгийски публицист и историк, професор по източноевропейска история в Гент и Лувен. Сред по-важните му публикации са американският Исторически речник на България (1997), Комшийска кавга на Балканите(1992), Демонтажът на Югославия(1996) и Косово - една отложена война (1999).
Текстът е лекция на Раймонд Детре, изнесена
на 25 май т.г.
в Кралския фламандски театър в Брюксел в рамките на поредицата Лекции за Европа
с участието на видни политици и публицисти.


...да възложи Аарон двете си ръце върху главата на живия козел, да изповяда над него всички беззакония на синовете Израилеви, всичките им престъпления и всичките им грехове и да ги сложи върху главата на козела, па да го изпрати с нарочен човек в пустинята; и козелът ще понесе със себе си всичките им беззакония в непреходна земя; тъй да пусне козела в пустинята.

(Левит 16: 21, 22)