Изпратихме

Тихомир Тихов

малко след като бе навършил своята осемдесетгодишнина. Събрахме се негови колеги от несъществуващото вече издателство "Български писател", писатели, журналисти, близки, млади хора - приятели на сина му, беловласи мъже със строги изражения (но за тях, по-късно).
Ревностните читатели на излизалите в огромни тиражи стотици томове с българска литературна класика са запомнили добре неговото име, за част от тях то се е превърнало в издателска институция. Той е редактор, съставител, автор на предговори и послеслови, на коментари и текстологически проучвания. Това е литераторът, историкът, текстологът, който разчете, възкреси "Видрица" на поп Минчо Кънчев, събра спомените за българското освобождение (1878), за Априлското въстание и за толкова много други български мегасъбития, осъществи (в екип) последното пълно издание на Алеко Константинов... Ако продължа с изброяването, ще затвърдя представата, която биха могли да имат познаващите само името му - като за уседнал кабинетен книжен плъх.
А Тихомир Тихов беше луда глава, абсолютно нестандартна, артистична личност, весел, тъжен, гневен, заядлив и всеопрощаващ сътрапезник, прегалантен кавалер, убийствено точен в определенията си опозиционер на всички възможни власти. Стотици са разговорите ни до преди 1989 година, които се разгръщаха по една и съща схема: ругаех комунистите, Тихомир яростно ми опонираше - но в минало време, за днешните всъщност се съгласяваше; в някакъв момент се скарвахме сякаш завинаги, около утопиите; на другия ден се извинявахме взаимно. От безбройните ни беседи научавах откъслечно за бонсовата младост на произлизащия от почитано дряновско интелигентско-възрожденско семейство младеж, заплетени истории за някакви бойни групи (Тихомир е имал охрана, бил е полулегален, но не е стрелял), намеци за предателства и колаборации. Връщахме се към първите следдеветосептемврийски дни на Дряново, когато поетът Атанас Смирнов и Тихомир Тихов спасяват от "своите" подготвените за заколение по-първи хора на градеца. Вече отстрани научавах, че почти в първите години след комунистическия преврат той е провидял нещата и е отказал всякакви длъжности, ставал е все по-неудобен за новите властници, сам се е оттеглил в издаването на класиката. (Не можахме да чуем биографическата версия на дошлите да го изпратят непознати нам беловласи мъже със строги изражения - Тихомир бе пожелал да няма каквито и да е речи.)
По-късно комунистическата власт го бе дарила с почти всичките си възможни отличия. Но не го бе смекчила в категоричността на моралната преценка (всъщност: присъда). От него се бояха новите началници в литературата, не беше ясно кога какъв биографически факт ще им припомни. Назначаваха го за главен редактор и отново го разжалваха, почетно го "изпращаха". Макар и в такава своеобразна опозиция, Тихомир Тихов успяваше да служи за "политически гръб" на много проблематични според властващата идеология издания; без неговото застъпничество десетки книги просто никога нямаше да излязат.
Този безкрайно любопитен, алчен за света, за социалното и политическото, този безспирно четящ човек, преживя в последните години голяма драма - не можеше повече да вижда буквите. Те светеха в душата му.

Михаил Неделчев


Винаги е така - в паметта, след като времето си свърши отмиването, остават проявените. Рядко тези, без които те не биха постигнали много.
С Тихомир Тихов едва ли ще е така. Твърде много са хората, които го познават като човек, който от редакторската си засенченост бе един рядък двигател на новото, на почтеността, на честността. Много са литераторите, които е подкрепил в решителен момент.
Без знанието за такива хора предишната епоха би изглеждала срамна, безчестна и безмозъчна.
Такива хора обаче съществуваха.
Некрологът на семейството бе залепен на вратата на кооперацията над надписа: "Културният човек затваря вратата".
Цял живот културния човек го учат как трябва да затваря вратата след себе си...
Сбогом!


Христо Буцев