Музика нова... нова...нова...
Осмият международен фестивал "Музика нова", София/2000: представени бяха 80 творби. 62 от тях имаха тук своята с българска премиера, а 10 - своята световна. 18 се радват на повторно изпълнение. Никаква милост към критика, който трябва да пробяга през това изобилие в стил "телефонен указател" и по възможност да прогнозира и бъдещата класика на века. Защото тази година класиците отсъстваха от фестивала.
Международен фестивал "Музика нова" в спомените: Ура, най-сетне и у нас елитарно музикално събитие, макар и сред работния интериор на Първо студио на Националното радио. Класици на съвременната музика. Нови български творби. И чужди. Нашумели имена от нас и от странство. Прокофиев, Шостакович, Лунен Пиеро, Кръмб... Гости. Сега дългогодишните усилия и реализирани мечти на Георги Тутев, Симеон Пиронков и съмишленици май са на път да се размият в изобилни поредици от само "музика нова". Къде остава опората в световните ценности? С какво се сравнява новото - с утвърденото вече или със самото себе си?
Още в разгара на фестивала популярното предаване "Контрапункт" на програма "Христо Ботев" се опита да съзре подобие на скандал и във факта, че въпреки обилието от спомоществователи и доброжелатели на събитието тази година, не се намери възможност поне за един симфоничен концерт. Оперните спектакли са в областта на фантастиката. Някъде далеч в миналото, и то в други географски ширини главно остана темпераментният коректив на подхвърлените към подиума домати или яйца. Само че скандалните страсти днес са вече невъзможни дори в световен мащаб: публиката е по-толерантна просто защото е апатична.
И така, многото премиери - дали пък това не е инерцията на познатия стар модел "Нова българска музика", когато към подиума се тичаше с мокри още от мастилото листа. В края на миналия сезон Драгомир Йосифов изрази опасение по повод на проекта за фестивала - че преизобилието на нови млади имена ще го превърне в "млада световна музика". Дни преди старта му Руси Търмъков, председател на Дружеството за нова музика в България, заяви за "Метроном" на програма "Христо Ботев", че това не го тревожи, важното е да има хубава музика. Че имаше, имаше. Но как да се почувстваш като горда и неразделна частица от световния културен процес, когато редом липсват световните образци! (Два плахи опита за присъствие направи класиката на века: Антон Веберн беше обещан в програмата на ансамбъл "Вийнер колаж", но беше обяснено преди концерта, че е станала грешка. Същата грешка е сполетяла и Месеца на културата в Пловдив. Марин Големинов - Микроквартет - беше изсвирен, но, меко казано, изпълнението беше далеч от автентичността. Фестивалът беше рамкиран с концерти на ансамбъл "Музика нова", дирижиран от Драгомир Йосифов и Йордан Дафов. Това откри и затвърди високото като цяло изпълнителско ниво на тези 10 дни. На паметта на Симеон Пиронков беше посветен първият концерт. Вълнуващо и, сякаш пророчески, прозвуча написаният в 1988 година цикъл "Пет песни за смъртта" по стихове на Емили Дикинсън - в много прочувствено и интелигентно изпълнение на певицата Илиана Селимска. Тази година сред радващите постижения на фестивала се очертаха трите певици: Селимска, Людмила Герова, Росица Панайотова. Това е наистина успех - знаем до каква степен са кът у нас камерните певци, а се оказва, че неусетно "Музика нова" си е "отгледал" три великолепни изпълнителки на много трудна музика.
Фестивалът си имаше своите изпълнителски "гвоздеи". Красимир Щерев, от години вече прочут в чужбина българин, ни показа неподозираните възможности на акордеона. Концертът му беше едно от откритията на фестивала. Сред потока от динамични, темброви и всякакви други чудесии, които може да произведе този инструмент (а отдавна знаем, че творческото въображение може да организира всеки шум в музика) се открои интересната Соната "El expecto". И още една - "Анатомично сафари" от норвежеца Пер Ньоргард - своеобразна дисекция на инструмента. Този интерес към "вътрешния живот" на музикалния инструмент се прояви и в други творби - "Тайният живот на една цигулка". Владимир Джамбазов разкри и тайните на корната по време на наскоро отминалите Празници на българската музика; Румен Бальозов пък представи "Натюрморт с клапи". Очевидно и музикантът си има право на своя естетска игра с оръдието на труда.
Сред изпълнителските върхове на "Музика нова" беше концертът на австрийския ансамбъл "Вийнер колаж": Рене Стар - цигулка, Стефан Нойбауер - кларинети, Петер Рорсдорфер - саксофони, Йоханес Мариан - пиано. Трудно е да се даде кратка хладнокръвна оценка на такъв удивителен професионализъм: изключителна инструментална и музикална култура, артистизъм, чувство за ансамбъл - като музициране на съвършен механизъм. И в добавка - рядко срещната музикантска солидарност: в 9-те творби (две от които български - на Румен Бальозов и Владимир Панчев) беше вложено всичко, за да достигнат до публиката в най-добрия им вид. Слушах с интерес един "улегнал" вече опус на Румен Бальозов - Координации (1977). Невероятно сложна, темпераментна, интересна творба - изпълнението беше просто искрящо. Признавам си, че "ранният" Румен ми допада повече от "зрелия" - последният с годините е обладан от разностранните си творчески занимания и като че ли чисто музикантското се е поразпиляло. Има обаче много изтънченост и в чисто художествена дисекция като "Натюрморт в клапи". Подобна "изследователска" страна съдържа и Сонатата за акордеон на Губайдулина. Бих добавила с доза женско самочувствие: изследователският интерес тук е подплатен емоционално, личи перото на големия творец, експериментът е готов художествен резултат.
Още две много интересни композиторски присъствия на дами на този форум: Александра Карастоянова-Херментин: Септет - изтънчена игра с формата и тембрите (блестящо изпълнение на ансамбъл "Музика нова" с диригент Йордан Дафов), която напомня като атмосфера някои страници на Шнитке. Юлия Ценова - "Зелена тишина" за квартет "Еолина" - "код, зад който се крие откровението на един баир, деликатно смълчан и божествено мъдър" (Ценова). Авторката добавя още, че опитът да се осмисли в звуци едно такова впечатление е само докосване до същината. "Зелената тишина" беше сред най-красивите и елегантните от поредицата творби, витаещи около една своеобразна опора в предметния свят на природата или в някоя друга мечта по примамливи неща, битуващи в преживян или измислен екзотичен свят. "Сезонът на ледохода" от Матю Бътнър (диригент Драгомир Йосифов) представя усещанията на автора, нарисувани в звуци, "вслушване" в мелодическите и хармонични излъчвания на топящия се лед в Северна Аляска - родината на композитора. А това е и празник за местните ескимоси. Куентин Грант също "рисува" - картини от трептящи звуци - ефирни или тревожно-напрегнати ("Изгорено небе", 1998) - звуков пейзаж на палеща жега в Южна Австралия. В атмосферата на ескимоската обредност витае и ефирната творба за маримба и лента "Обреди на плодовитостта" от Христос Хатцис (изпълнител беше Станимир Балеев). Авторът обяснява подробно идеята си, извлечена от звуковите впечатления при слушане на гърленото пеене на ескимоското племе инуити. В тази серия на търсене на далечни творчески вдъхновения е и "Дуо медитативо" от Ивана Лоудова, по текстове на древноиндийски мантри - ефектно с драматичната заклинателност на гласа, който "омайва" контрапунктично виолончелото (изпълнителки бяха Людмила Герова и Магдалена Далчева).
Потапянето на композитора в дълбоката древност, търсенето на нечии корени, па макар и не свои, беше сред примамливите възможности за публиката също да направи своите полети във времето и пространството.
На лов за автентичен материал, назад към първичното - идеята върви на приливи и отливи в историята на музиката, а днес, във времето на лесни комуникации и музикална конкуренция е особено привлекателна. Тук си припомням думи, казани от големия български композитор Панчо Владигеров за народната музика, която може "да захрани милиони композитори". И за съвременния български композитор, който има привилегията да "стои" върху многовековни пластове древност. Впрочем, всеки си има собствената представа за древност и желанието да преоткрива себе си или света чрез нея. В това отношение възможностите на звука са необятни - да запраща въображението в различни времена и селения. Даи Фуджикура в "Хибики на въздуха" за две флейти (изпълнение на Явор Желев и Георги Спасов) се обръща към древната японска традиция Ма, преоткрива собствения си двор чрез музиката на тишината и паузите, изчислявани и с помощта на компютър. ("Една от първите пиеси, които ме накараха да осъзная, че всъщност съм японец" - авторът).
В тази линия на преживявания на праспомена е интересната композиция на Георги Арнаудов (изпълнител Анатоли Кръстев). И още една "Любовна песен" от Руси Търмъков (Росица Панайотова, сопран, и Росен Идеалов - двама отлични артисти).
Сред събитията на фестивала беше изпълнението в една вечер на "Макрокосмос" I и II от Джордж Кръмб. Цикълът беше представен великолепно от Марио Ангелов и остана сред изпълнителските върхове на фестивала. Това беше свят на фантазията, загадката, безвремието - два цикъла по 12 пиеси, всяка със своя зодиакален знак и код на определена личност в него.
Композиторите, включени в изобилния списък на Музика нова 2000, в общи линии доста добре са разказали идеите, които съдържат опусите им, стимулите, техниките, с които работят. Новата музика безспорно е необходимо да се обяснява и така самите композитори, които пишат по страниците на програмите, спестяват доста измислени глупости на тема "какво е искал да каже авторът". Разбира се, изписани са и поредици думи (и звуци), зад които обикновено нищо не се крие: "Фундаменталната идея на пиесите е тази на изписаната линия, на продължителното течение на собствен почерк, което в процеса на самодефиниране припомня пътищата към структуриране, които..." (Бернхард Ланг за пиесата си "Шрифт " за акордеон). Има и други куриози или двусмислици в изписаното на иначе много полезната и спретната книжка с програми на фестивала: така например в автобиографичните си откровения композиторът Сойяр-Воглар обяснява, че музикалната му кариера е започнала на двегодишна възраст, когато е станал член на детския радиохор в Любляна. (Тук последва строг въпрос - а какво е правил дотогава). Или пък разказът на Владимир Панчев за това как се е родила пиесата му "Почит към Денисов" (страхотно трудна и перфектно изпълнена от "Вийнер колаж"), затрудненията, които е срещнал при структурирането и последвалото известие за смъртта на Денисов: "След тази трагична новина писането тръгна много леко, може да се каже, че формата се построи сама". Сигурно е така, въпросите за творческото вдъхновение са Божа работа, но така поднесен, текстът удивително ми напомни началните страници на "12-те стола", когато всички многобройни собственици на погребални бюра преследват Воробянинов с въпроса "Как е тъща Ви? Слава Богу, зле". Разбира се, това са подробности...
И така, 80 произведения - интересни или скучни - изтекоха в рамките на 10 дни. Щяха да са малко повече и с още малко екзотичен повей, но очакваният Мексико сити квартет не дойде. Кое от произведенията ще стане Класика на ХХ век времето ще покаже. Дали следващия фестивал ще ни залее с нов поток от нова класика на века - пак времето ще покаже. А за старата класика - къде ти време!

Наталия Илиева