Lapsus odiosus

Изненадващо откритие направи по-миналия понеделник предаването "Заедно" на БНТ (едно по замисъл много полезно и добре промислено начинание, особено при разглеждането на ромските въпроси): понеже с арменците сме православни, затова сме си най-близки. Филмът, в който прозвуча тази странна, но направена с доволно количество емоция констатация, се опитваше да проследи различните малцинства в българското общество и то отделени не само по етнически-религиозен, но и по физически-сексуален признак на фона на проведен от британски експерти семинар, предназначен за журналисти. Идея важна и необходима в своето прогласяване, защото, ясно е, малцинство не значи само етнос, нито вяра, но и сексуални предпочитания, начин на живот и дори физическо развитие. Напомнянето на тая истина заслужава единствено адмирации, стига да не беше досадната грешка (lapsus odiosus), изиграла ролята на лъжичката с катран в кацата с меда.
Припомням: православни (ортодоксални) са църквите, които приемат решенията на Четвъртия Халкедонски събор, осъдил монофизитството като ерес. Арменската църква заедно с Коптската, Египетската и Сирийската не приема тия решения: според нея те са отстъпление към ереса на Нестор и, следователно, са неканонични. И ако и Малицки да твърди, че тя се отделила от Православието по недоразумение, фактът е неопровержим: Арменската църква клони повече към монофизитството, отколкото към ортодоксията, което е намерило израз включително в някои нейни литургически обреди. И макар че това не е кой знае колко известно, непростимо е за един журналист, заел се с въпросите на малцинствата, да допуска такава съществена грешка. Ако евентуално не знае, поне може да попита.
На някои, разбира се, това може да се стори заяждане на дребно, но подобни пропуски са показателни за една типично тукашна тенденция: журналистиката в своя български вариант все повече се превръща в невежествено занятие, където господар е не толкова общата култура и точността на поднесената информация, колкото агресията на изказа и неговата емоционална обагреност. Българските вестници например така и не разбраха, че името на Спасителя не е Исус, а Иисус: едно удвояване на гласната, за да се покаже Божието присъствие. А какво да кажем за оная телевизионна репортерка, която в прочувствения си разказ при откриването на паметника на двамата Славейковци ги обяви за братя? Няма обаче емоция, способна да потули, още по-малко да оправдае незнанието: журналистите като че ли са спрели да четат и това, видно е, фатално се отразява на качеството на тяхната работа.
Но журналистиката е сериозна, отговорна професия: след като медиата е съобщението, а медиаторът греши, значи самото съобщение ще бъде грешно. Писането и говоренето, особено журналистическите, не са безобидно занятие: колкото повече са изкривени в своето поднасяне, толкова повече изкривявания ще се случат в обществото. Тоталният разпад на ценностите се състоя не без активното участие и на медиите: след като може да се говори и пише безотговорно, следователно може и да се постъпва така. За ценностната криза заедно с политиците вина имат и журналистите. И ако първите вече окончателно ни отчаяха със своята некадърност, то вторите все още са в състояние да обърнат нещата, тоест да намалят малко градуса на емоциите и да увеличат равнището си на знание. Никога не е късно от предаденост на чувственото журналистване да преминеш към съобразяване с културното такова.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин




Грешки
в Заедно
по БНТ