Чества се Вазов

Спомням си как ние, гимназистчетата отпреди 60-70 години, се деляхме "литературно": едни бяха за Вазов, други за Пенчо Славейков и Яворов. Нещо като детинска версия на първия голям разрив в новата ни литература... Но при цялата си елементарност тя припомня, че всеки прочит-възприемане е и оценка, а оценката е избор, изборът - дележ: едно излиза напред, друго потъва в сянка. Най-вече при класиката, защото тя живее най-дълго. Времето - историческо и литературно - я проблематизира непрекъснато, извиквайки я на живот; безвъпросността я балсамира. А дойде ли и институционализацията, официалната интронизация, класикът се превръща в "свещена и неприкосновена" цялост, в която всички части се държат здраво една за друга, еднакво недосегаеми и еднакво заменими: "Епопея на забравените" изтегля до себе си патриотарската лирика от войните, а "Край Босфора" приглася на "Покойници"... Стигна се дотам - телевизията да чества поета с кадри от позорната 1943 година и да ръси гроба му с пръст от окупирана земя, а историци да славят по този случай катастрофалните "обединения" на царска България. Очевидно безвъпросността позволява и това.
Така в уеднаквената свещеност на монолита се обезличава Вазовската човещина, неговият хуманизъм и свободолюбие, вярата му в разума и човека. Те идат у Вазов от Просвещението и демократичната традиция на ХIХ век и в тях той възпита поколения.
Избледнява и най-актуалното у Вазов днес: достойнството. При цялата му вродена златосрединност, при неизбежните компромиси, които е правил, едно няма у него: раболепие. Пред свои и пред чужди. Той е кротък и горд. Служи, но не обслужва. Има черта, която не прекрачва, твърдина, която не дава и не продава. Земята му не е територия и народът му не е население. Пази им честта, защото го боли, а го боли, защото обича. Вазов не е равнодушен поет.

Искра Панова







150 думи за Вазов