За българщината и американщината
Преди около седмица съседско дете дойде да вика нашите да ритат топка на двора. Първите му думи бяха:
- Аз съм за "Манчестър Юнайтед". Адски е тъпо да си българин.
- Кое му е тъпото? - попитах го аз.
Въпросът го изненада.
- Как, огледайте се наоколо и ще видите.
- Ами аз се оглеждам наоколо и виждам тебе.
Това го смути. Той не беше очаквал, че присъства в картината. Разговорът ми се стори симптоматичен за едно чувство, което витае в България или поне в София, където аз живея. То се позовава на индивидуализма и звучи, общо взето, така: "Погнусен(а) съм от кражбите, лъжите, корупцията, грубостта и простащината на хората наоколо. Ние, българите, сме скапан народ. Разбира се, аз съм нещо по-различно и няма да им се дам. Така че ако продавачът на пазара ме удря в грамажа, аз пък, от висотата на бюрото си, ще го върна три пъти за грешно попълване на графата "име, презиме, фамилия".
Изглежда, че никой не смята себе си за част от проблема. Или както в тролея една извънгабаритна личност, вперила критичен поглед в мене, се изрази: "Ей, днеска всичко живо се е юрнало да пътува с петицата.". Разбира се, подобна завишена взискателност към другия има толкова общо с индивидуализма, колкото извънгабаритната личност със седалката си. Откакто се помня, в публичното ни пространство са се водели безконечни дискусии за българщината, националните икони и предатели. Всъщност цялата ни история се състои от българщина, национални икони и предатели. Там, където тези три елемента не са ярко изразени, историята прави балетен скок с подточка, наречена "Тежкото положение на българския народ под турско робство". За да се върне към българщината под друга форма. Накрая никой не научава как са живели хората по нашите земи, какви дрехи са носели, с какво са се хранели, кои празници са ценели най-много и защо. Просто разбираме, че им е било много тежко.
Никой обаче не успя да ми обясни какво точно означава българщината. Чудовището от Лох Нес, макар и още нефотографирано, има по-ясни контури. Забелязала съм, че тази дума набира скорост по националните празници, кръглите годишнини на писатели (Предпочитам да не се спирам на безвкусния конфликт, който тече напоследък около Вазов, но нямаше нищо общо с личността му. Писателите у нас, кой знае защо, все се оказват хора на политиката, не хора на литературата.) и призивите отгоре надолу за обединяването около обща кауза, разбирай, подкрепа на властта и/или политическото статукво. В крайна сметка се оказва, че става голямо дърпане за възрожденските фигури, без на някого реално да му трябват.
Съществуват две основни линии на асоциативна самоидентификация. Първата е: "аз съм комунист от времето на Тодор Живков - русофил - против НАТО - сега, общо взето, се опитвам да изглеждам безпартиен интелектуалец с независим дух". Тези хора периодично надигат глас в защита на "националните икони" с подвиквания от рода на "отцеругателство!" и "отцехулителство!". Всичко е много "отце-", много патриархално. Бившата власт размахва пръст по посока на блудния син и го призовава да се завърне, плашейки го между другото, че светът е прекалено голям за семплата му глава.
Вторият тип е синовната реакция срещу първия. Той е приблизително такъв: "ние сме младите - искаме своя дял в световната консумация - мразим национализма, защото сме индивидуалисти - искаме си националните фигури, защото по-добре знаем какво ще правим с тях". (У нас, в България, комплектите от социални, политически и патриотични възгледи са толкова монолитни, че преди няколко години на опашка за хляб една възрастна жена каза: "Няма вече деца, градинките са пълни с кучета и кучешки изпражнения." На което млад мъж й отговори: "А вие, като гласувате за комунистите, какви деца чакате да има?" След този овчарски скок в логиката се оказа, че е попаднал "право в десетката".) Тези два типа подход към политическото рециклиране на възрожденски фигури нямат за цел да отговорят на въпроса кои сме ние, а кой има необходимата легитимност да води бащина дружина. Битката за емблеми не е и не може да бъде път към едно гражданско общество.
Въпросът кои сме ние намира своите неочаквани решения в чужбина, например в Америка. Там никой не се интересува от вътрешните ни колебания и те се приемат по-скоро със съмнение. "Добре, нали вече сте демократична държава, какво още ви пречи?" България, каквото и да ни се струва оттук, не е сред най-прославените страни и затова се търси някакъв бърз, ясен образ, с който може да бъде свързана, нещо като шотландските полички на шотландците. "О, България, страната на хубавото вино!", каза собственик на южняшки ресторант. "България е известна в света с киселото си мляко", каза една японка. "Ти защо не казваш, че си от страната на Христо Стоичков?", попита ме студент по антропология от Чикагския университет.
- Че в моята страна живеят и други хора - възразих му аз.
- Да, но само Стоичков играе в "Огньовете"!
Въпросите често започват с "Вие, в България, какво мислите за... " или "Вие, на Балканите,... ". Очаква се, че един човек от България спокойно може да се изкаже от името на всички, живеещи на територията на страната. И индивидът изплува едва след като са уточнени националните му параметри. Те или съпътстват емигранта цял живот, или се замъгляват чрез промяна на името. Така в чужбина всеки се оказва по-голям представител на родната си страна, отколкото е предполагал.
В Америка очаквах да видя сънародници, прегърнали новата си идентичност заедно с новите възможности за успех. Нищо подобно. Те настояваха, повече или по-малко, на българските си корени, с готовност разясняваха как се прави едно или друго "у нас", канеха гости на баница и шопска салата. В Америка българите се гордееха със старото си присъствие на света. Там разликите между балканските страни, които мнозина смятат едва ли не за основа на националния си идентитет ("турците са поробители", "сърбите са изконен враг", "гърците са коварни", "Македония е наша"), се превръщаха в прилики. Или както един гръцки професор, стар емигрант, с горчив смях каза: "О, ние с вас, българите, имаме много повече допирни точки от мусаката. Малко ли пъти сме се яли един друг." Бях щастлива в Чикаго да присъствам на български Великден с печено агне. Предполагам, лесно е да ми се обърне внимание, че който има печено агне на Великден, спокойно може да бъде и пръв патриот. Но липсващото агне на Великден е стар всенароден проблем. Въпросът, който в случая ме интересува повече, е защо българите, които в собствената си страна се мразят от все сърце, завиждат си и се мачкат един друг, в Америка се заобичват, стават солидарни и си помагат? Защо в България търсиш чуждестранна фирма, за да не те излъжат, докато в Америка предпочиташ да купиш кола на старо от сервиза на българин?
Някъде огледалото се преобръща. И тази повратна точка според мен е в отговорността, която пада върху всеки отделен човек в Америка. Там отношенията между хората не са родови и общинни, а предимно финансови. Всеки следи за собствения си интерес и гледа да си свърши добре работата, защото тя е основна част от интереса му. Българите в Америка отлично знаят, че са сами, че няма кой да им помогне, освен някой местен човек, впечатлен от достойнствата им, или сънародник. И работят като Дженерал Мотърс.
Всъщност така живеят и американците. Първият навик, с който се разделих там, беше изразът "Ела да пием по едно кафе", когато исках да поприказвам с някого. Да поканиш в Чикаго човек от друг квартал на кафе е все едно да се уговориш с приятел от Благоевград да пийнете по едно по средата на пътя. Но дори пиенето на кафе с хора от квартала беше проблематично. Да обядваш заедно - да, всеки обядва набързо през почивката, но да отделиш специално време за кафе - това си беше живо разточителство. Запознах се с една италианка, Клаудия, и първите й думи към мене бяха: "Не знам какво обичате вие в България, но аз много бих искала да изпием по едно кафе". "О, точно това правим ние в България!", зарадвах се аз и двете се насочихме към първата сладкарница, за която се сетихме. Там освен кифличките се продаваше и корейска, японска и всякаква друга манджа за обяд, защото бе малко вероятно на клиента да му трябва просто една напитка. По пътя в ентусиазма си завлякохме с нас и Ричард, колега на Клаудия. Кафето в Америка не прилича на нищо, което познаваме - то е в чаши от по 250 мл, полупрозрачно и по желание - без кофеин. Въпреки това, димящите чаши пред нас с Клаудия отпушиха поток от впечатления, които се надпреварвахме да разменяме. Ричард участваше, но все по-често гледаше часовника си.
- Ричард, отпусни се, излезли сме на кафе - каза му Клаудия.
- Вижте какво - каза Ричард, обръщайки се към двете ни - при вас, в Европа, човек ако пропадне, ще се притече я брат, я братовчед, ще го подхванат семейството, роднините и ще го изправят на крака. Аз ако се проваля, ще падам до самото дъно. До края на седмицата трябва да прочета още триста страници и да пиша курсова работа.
Сбогува се с нежелание и си тръгна.
В България все се съмняваме дали сме в Европа - ту търсим път към нея, ту се маскираме като Швейцария на Балканите. Ричард нямаше никакви съмнения по този въпрос и с един замах раздели хората на две: европейци, които имат време за кафе и приказки, и американци, които нямат.
Малко е да се каже, че американците работеха много. Всички около нас работеха до ръба на възможностите си. Там обикновено се плаща на час и много точно можеш да си сметнеш колко си изкарал за деня. На 29 май имаше национален празник, "Мемориъл дей" - американският ден на незнайния воин. По този повод един приятел ни предупреди: "По-добре, ако нещо ви трябва, си го купете от предния ден, защото на празника не се знае кой магазин ще е отворен." Когато дойде въпросният понеделник, ние съвсем бяхме забравили за "Мемориъл дей" и в девет часа вечерта отидохме да пазаруваме хранителни продукти в местния супермаркет. На входа ни спря полицай с думите:
- Днес затваряме в 9 вместо в 11, защото е национален празник. Заповядайте утре след 8.
Видът му беше щастлив като на човек, който ще се прибере от работа два часа по-рано. В кварталния магазин това им беше празнуването.
Що се отнася до прочутия американски индивидуализъм, нека никой не се лъже, че той се проявява в службата. Там се цени повече от всичко умението да се работи в екип. Училището гъмжи от спортове, пиеси, мероприятия и доброволни дейности, които хем са доброволни, хем по-нататък институциите гледат с лошо око онези, които са се спасявали от тях. Част от задълженията на родителите е да возят децата си ту на тренировка, ту на репетиция. Индивидуализмът им се проявява в това, че всеки сам си прави сметките, без да изпада в крайни близости с околните, отговаря за постъпките си и живее с убеждението, че Америка е това, което американците направят от нея.
Наш приятел от Чикаго, Чарли, ни беше взел с колата си, за да отидем на ресторант. По пътя станахме свидетели на малък инцидент. Завиваща кола закачи задната гума на велосипедист и го събори на земята. Изглежда, че шофьорът, млад колкото и велосипедистът, в миг на паника бе решил да избяга. Чарли натисна газта и го догони, за да му запише номера. Когато забеляза, че някой го следва, оня отби и се направи, че всъщност е бил загрижен за велосипедиста, но не е знаел къде да спре. Забелязах, че не само Чарли беше тръгнал след него. Друг велосипедист стоеше задъхан зад колата и също записваше номера й. Междувременно на мястото на произшествието беше спрял полицай и разпитваше пострадалия. Чарли ни се извини, че ще почакаме малко и отиде да си даде името в случай, че ще е необходим свидетел за съда. Когато се върна, каза, че други хора вече са се записали за свидетели, така че си продължихме по пътя. "Но Чарли," попитах го аз, "ходи ли ти се в съда?"
- В съда? Как ще ми се ходи в съда?
- Ами тогава защо искаше да ставаш свидетел?
- Защото видях всичко - каза той. - Защото ако няма свидетели, тоя ще се измъкне. Тези неща отнемат време, но демокрацията по принцип отнема време. Иначе един ден се събуждаш и виждаш, че нищо не е наред. И тогава къде отива тази страна?
Това бяха точните думи на Чарли, който се чувстваше пряко отговорен за състоянието на Америка.
Когато се върнах в България, забелязах, че целият булевард "Витоша" беше пълен с хора, които посред бял ден пиеха бира и кафе. Естествено, обзе ме патриотична радост. От друга страна, пространните разговори над тези напитки ме увериха, че никой не е доволен от живота в страната, въпреки че не се чувства отговорен за него. Има някакви очаквания Европа да ни освободи от социално робство. Или Русия да ни защити от социално неравенство. Или държавата да организира гражданско общество. Или пък Вазов да слезе от портрета и да каже: "Аз съм българче, обичам".
Ако обичаш нещо, направи го сам.

Кристин Димитрова