Църквата на жените

Последната книга на Мариан Фредериксон щастливо попада в талвега на една традиция, която създаде Паулу Коелю и Федерико Андааси и възвърна тиражния престиж на литературата, която не носи името Гришам или Стивън Кинг: добре написано популярно художество, което търси емоционални еквиваленти на древните митове у съвременния човек, разчита на квазиисторическата или легендарна екзотика и по някакъв начин съблазнява с играта на литературата като знание за света. Особеното при Фредериксон е, че представлява "женския" вариант на тази традиция - тя залага на един тип, пред-решена като "женска", чувствителност и разказва плавно, с натрупване, романтично, сантиментално, с ясна емоционална прицеленост...
За разлика от нескрития патриархален мачизъм на една книга като "Анатомът", "Според Мария Магдалена" умело се надстроява върху няколко основни концепции на феминистичната антропология и религиознание през последните 10-15 години. Нейното най-важно послание е силата на жените, която има емоционално-интуитивен характер и предхожда реда и законите, даже потребността от законност, в патриархалния свят. Наистина, едва ли може да се намери по-парадоксален контекст за тази идея от юдейското общество около началото на нашата ера. От една страна - почти пълното изгнаничество на жената от публичния живот на религиозната общност и в същото време - подривната идея, че точно страхът от изключителната сила на еврейската жена е пред-положил екстатиката на сегрегационното отношение. Ранното християнство и духът на Христовото учение изобщо са противопоставени на бързо последвалото институционализиране на религиозното преживяване. Същинският дебат на книгата е за потребността от Закон. Законът изглежда единственият начин да се изгради организирана общност. Но Законът убива любовта. Християнството на мъжете, християнството като наследник на юдейската психология на ритуалното преживяване носи неизлечимо противоречие вътре в себе си. То е религия на любовта, която всъщност убива. С Павел започва мизогинистичното настъпление в християнската екзегеза. С изграждането на църквата Петър полага крайъгълния камък на йерархизма в общностния живот. Духът на Исус остава в жените, в неделимото присъствие на тяхната душа-интелект-и-воля. Мария от селцето Магдала - типична еврейка по силата на характера, по волята да обича и в същото време - получужденка, образ на самото различие - става епитом на невъзможността християнството да бъде удържано в социални, етнически или расови граници. В нея и в другите последователки на Месията оживява паметта за едно друго, първично начало на любовта в природата на човека; те са онази нива, за която говори в притчи Христос. Недописаното, ненаписано - и всъщност ненаписуемо - Евангелие на Мария Магдалена е словото на способността да съпреживяваш другия без граници и закони; в този смисъл то не може да бъде Евангелие, т.е. послание в слово (паметта на жените е положена срещу еврейския Закон или Тората, Петокнижието на Мойсей).
Ако се взрем малко по-внимателно в концептуалната направа на книгата, ще съзрем и много от най-популярните психоаналитични идеи: детския копнеж по присъствието на всемогъщи родители; проблема за нарцистичното сливане на родителите с техните деца и оттам - цената на тази разкъсана връзка, чувството за вина и пътищата на неговото надмогване; сънищата като дискурс на "най-съкровената същност"... Текстът реабилитира в психологическо отношение даже Мария, майката на Исус - от безлична светица, сакрализиран съсъд на божията намеса, тя се превръща в личност с воля и способност да чувства интелигентно. Изобщо, това е книга за жените в юдейската провинция на римския свят, който, наистина, изглежда твърде опростен: евреите с техните "канони и правила", гърците - с "наивната си вяра в логиката и разума", римляните, които живеят "със сляпата си вяра в римския ред и дисциплина"... Текстът остава отворен към утопичната идея за алтернативна християнска църква: църква, в която крайъгълният камък на желанието за колективен живот ще бъдат съпричастието и любовта. Той звучи като носталгична приказка, която сънува отмяната на две жестоки хилядолетия и по този начин търси свой път към затрупаната душевна чувствителност у съвременния човек. В този смисъл неговият успех наистина не учудва.

Милена Кирова

















Думи
с/у думи





Мариан Фредериксон. Според Мария Магдалена. Превод от шведски Анюта Качева. Изд. Обсидиан. С. 2000