Преходът като краен етап на класовата борба
против интелектуалците
Марксистката обяснителна схема на обществените процеси като че ли загуби своята актуалност много преди десетте "преходни" години, а своята популярност - малко след знаменитата дата на "демократичните" промени. Дотогава все още беше прието да се обявяваш за марксист и дори бившият президент Желю Желев го направи на два-три пъти (прочее, той не се е отказвал никога от тази своя теоретическа насоченост). Сега обаче марксист е почти срамна дума, а Маркс - едва ли не провален мислител. Днес обаче нека се престрашим и се обърнем към тоя "провален" мислител и към неговата "провалена" теория в опит да разберем какво всъщност се случи в последните десетина години, претенциозно наричани "демократизация", за да ги видим в тяхната същинска същина: като краен (може би последен), но във всички случаи зъл етап на класовата борба, водена от партийно-бюрократично-държавната номенклатура против интелектуалците.

Теория на класовата борба
(кратък курс)

За Маркс общественото развитие е резултат от антагонизма между класите. Класите, по дефиницията на Ленин, са "големи групи от хора, различаващи се по своето място в исторически определената система на обществено производство, по своето отношение (в повечето случаи закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по тяхната роля в обществената организация на труда, а следователно и по начина на получаване и размера на този дял от общественото богатство, с който те разполагат." Фундамент е начинът на производство; той определя какви ще бъдат класите. Безкласово общество според Маркс е само първобитно-общинното (Гадамер казва за тази негова идея, че е "своеобразен остатък от естественото право и като че ли ограничава валидността на неговата икономическа теория за класовата борба"), всички други са класово конструирани. Робовладелското е разделено на робовладелци и роби, феодалното - на феодали и крепостни, капиталистическото - на капиталисти и пролетарии.
Класите са в непрестанна война помежду си. Една от причините е, че първоначално господстващата класа е носител на "обществения прогрес", постепенно обаче развитието на производителните сили влиза в противоречие в производствените отношения и тогава тя се превръща в задържаща напредъка реакционност и ретроградност. Когато производителните сили достигнат степен на развитие, при която наличните обществени отношения вече не ги удовлетворяват, се създава т. нар. революционна ситуация. Класическото й определение дава пак Ленин: "Не е достатъчно "низините да не искат", изисква се още и "върховете" да не могат да живеят повече по старому". Стигне ли се до това положение, подчинените класи се вдигат на бунт. Забележителното обаче е, че носител на прогреса, на новите политико-икономико-социални отношения никога не е основната потисната класа; тя изчезва или поне влиза в миманса на историята ведно със своите господари. Робите вдигат въстания, но тия, дето слагат край на робовладелския начин на производство, са нахлулите от азиатските степи свободни варварски племена. Крепостните селяни също не стоят мирни и тихи, но тия, които пращат феодалите на бунището на историята, са гражданите, буржоата. Маркс обаче като че ли не забелязва това несъответствие и издига постановката, че с капитализма ще се справи основната потискана от него класа - пролетариатът. В тази борба работниците нямали друго какво да губят освен оковите си, пише той в своя прочут Манифест на комунистическата партия. Точно от този Манифест обаче тръгва съветологът-емигрант Михаил Восленски, за да докаже, че съвсем не пролетариатът, а една друга, новосформирана потисническа класа го е употребила - него и неговия социален потенциал, насочен към промяна - за да заграби властта и да установи ново господство не само над самия пролетариат, но и над цялото общество.

Номенклатурата и нейният гробокопач
В своята знаменита книга "Номенклатурата. Господстващата класа в СССР" Восленски критикува издигнатата от Сталин формулировка за съществуване при социализма на три неантагонистични класи - работници, селяни, интелигенция. За да обори тази най-важна догма на "научния комунизъм", той доказва, че добавената от Сталин "неясна прослойка "интелигенция" замазва истинския антагонизъм и изкривява схемата на Маркс. Той припомня началото на Манифеста, което "всеки, завършил съветско училище, помни наизуст". А то е: "Историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Свободен и роб, патриций и плебей, феодал и крепостен селянин, цехов майстор и калфа, накратко - потиснати и потисници са се намирали в постоянен антагонизъм един към друг, водили са непрекъсната ту скрита, ту открита борба, борба, която винаги е завършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи."
Тъкмо в обобщителното "потиснати и потисници" се вторачва Восленски; тая дихотомия, според него, се опитва да потули Йосиф Висарионович: "Границите между социалните групи в схемата на Сталин имат само една вътрешна логика: те са прокарани така, че да не съвпаднат с истинския водораздел. А този водораздел минава по линията, ясно назована в Комунистическия манифест: поробеният и господстващият, управляваният и управляващият, експлоатираният и експлоататорът - накратко, потиснатият и потисникът." Оказва се, че съвсем не пролетариатът, а "новата класа" (по знаменитата формулировка на Джилас, когото Восленски също вика на помощ, за да докаже тезата си) - номенклатурата, се е възползвала от енергията на народните маси, от крепкия съюз на "работници и трудови селяни", за да заграби властта. Великата Октомврийска Социалистическа Революция пъха управлението на Русия не в ръцете на пролетариата, а в ръцете на номенклатурата, чийто зародиш е онази шайка "професионални революционери", гордо самоназоваващи се "Ленинова гвардия".
Известно е какво се случи през 30-те години с "Лениновата гвардия". Но борбата вътре във ВКП(б) е не смъртна схватка между носителите на "правилното учение" и неговите "изкористители", а за това кой все пак ще бъде "в списъка", кой ще бъде зачисленият в номенклатурата. "Другарят "Картотеков" (така са наричали Сталин старите му съратници в партията) извоювал "вся власть" по същия начин, както преди са воювали за нея, разбира се, в друго време и значи с малко по-различни методи Тотила, Одоакър, Теодорих и Хлодвиг; Кромуел, Лилбърн, Уинстенли и Мънк; Мирабо, Дантон, Робеспиер и Наполеон... Което ще рече, че ежбите вътре в болшевишката клика съвсем не са междукласови, а са вътрекласови и, следователно, ако искаме да търсим основния класов противник на номенклатурата, не бихме могли да го намерим вътре в партията. Нейният гробокопач не е в нейния списък. Троцки и Сталин, Бухарин и Берия, Радек и Маленков са все от едно котило.
Постулат на марксизма е, че класите са определени от формата на собственост. Парадоксалното при номенклатурата е, че господството й се основава върху притежанието, върху "особственоствяването" на властта. Времената на социализма наричаха туй особственоствяване "обобществяване на средствата за производство", по същността си то обаче беше чисто и просто одържавяване на собствеността. Властта се превръща в собственост, собствеността става държавна и така всеки, който има власт, има собственост и право да се разпорежда с нея. Но в същото време изпадането от властта означава изпадане от собствеността, тоест условието да си собственик е да си държавен чиновник, бюрократ. Социалистическата държава затова е тоталитарна, защото (в идеалния случай) цялата собственост е в ръцете на държавната власт. Всеки друг вид собственост и друг вид власт се явява смъртен враг, гробокопач на социалистическия начин на производство, респективно на номенклатурата.
"Сталинската гвардия" и нейните следовници не бяха оставили кой знае колко опозиционни ниши. Единствените, които имаха потенциал за това, бяха, от една страна, тъй наречената "лична собственост", от друга - моралните, интелектуални, научни и естетически авторитети, назовавани с ласкавото и задължаващо "властитель дум". Тоест "огнища на съпротива" бяха собствеността на предмети за бита и властта над собствените мисли; на единия полюс на анти-номенклатурността бе частното пространство, това, което нашият бивш пръв държавен и партиен ръководител сполучливо наричаше "малка правда"; другият е полюсът на идеологическото, намерил свой пряк израз в догмата за "партийност" на всеки интелектуален продукт, какъвто и да е той. Оттук начините за справяне с тия потенциални врагове: хроничният дефицит и идеологическата монохромност. Ако отново се наметнем с "магарешката кожа" на марксистката терминология, то сферата на личната собственост, на частното пространство е "база" на ерозиращата номенклатурата антагонистичност, а плахите опити за "абстрактен хуманизъм" и "безидейност в изкуството, науката и философията" - нейна "надстройка". И понеже без лично ъгълче никой не може, то в един момент, живеейки частно, ние всички се превърнахме в пасивни борци срещу тоталитаризма: възходът на "малката правда" над "голямата" корумпираше строя, вадеше го от равновесие и го разлагаше все повече и повече. Андрей Райчев дори изработи собствено понятие за този специфичен социо-феномен на социализма - "втора мрежа". Тя, така да се каже, излъчи, из-ирадиира убеждението, че правилата (всички правила без никакво изключение) съществуват, за да бъдат нарушавани. "Опозиционната надстройка" претендираше иначе: за промяна на правилата. За това всъщност агитираха тъй наречените "дисиденти", активните борци против тоталитаризма; списъчничеството на номенклатурата (списък и номенклатура по същество значат едно и също) те искаха да трансформират във всеобщност на свободата. Индивидуалните права се провъзгласяваха за висше достойнство, равенството пред закона и еднаквият старт - за най-справедлива справедливост. И тук е огромната разлика между "интелектуалец" и "интелигент", обусловила атаката на номенклатурата срещу първите и сравнително кроткото й отношение към вторите: интелигентът е борец за социално равенство, той чертае колективистично-утопични проекти; интелектуалецът е борец за индивидуална различност, проектите му са естетично-хуманистични. Първият е революционер, вторият - еволюционер; съответно социалист и индивидуалист. Първият върви из народа, той е сиромахомил; вторият страни от народа, той е библиофил. Сред дисидентите имаше и от едните, и от другите, но по-опасни за номенклатурата бяха интелектуалците. Защото те оформяха онези социални послания, които правеха невъзможно за(въз)раждането на "нова номенклатура". Идеологията на индивидуализма хич не се съвместява с идеологията на колективизма; масовостта на истмата потръпваше от нихилизма на егоцентричността. И ако говорим за гробокопач на номенклатурата, то тъкмо интелектуалеца тя провиждаше като такъв.

Номенклатурата и "малката правда"
Оттук множеството анти-интелектуални нейни акции. Разстрелян е Гумильов; Есенин и Маяковски се самоубиват от безнадеждност; Осип Манделщам е осъден на "десет леть без право переписи", Булгаков умира в мизерия, Платонов като портиер; от Чехословакия е прокуден Кундера, от Полша - Чеслав Милош; Жданов организира щурм срещу Зошченко и Ахматова, Хрушчов - срещу Ернст Неизвестний и "абстрактната живопис"; Дьорд Лукач и Ернст Блох емигрират. В България Тодор Павлов громи Далчев и "Тютюн", Крум Кюлявков е парашутиран за шеф на Художествената академия, изземват се книги... "Люти чушки", "Лице", "Фашизмът"... Цялата репресивна машина на номенклатурата беше съсредоточена за безжалостни удари срещу своя главен класов враг - интелектуалеца.
В тази си увлеченост обаче "новата класа" забрави по-тихия си и подмолен, но поради това не по-малко опасен противник - "малката правда". Постепенно тя ерозира и корумпира самите нейни редици - идеологическата чистота отстъпи на желанието за комфорт на частното пространство. Така самата номенклатура се самовзриви отвътре: именно личната собственост стана причина за все още оставащата загадка имплозия на социализма. Тя вече не можеше да се вмести в тесните рамки на дома и семейството и изби навън - в социума. Започна процес на превръщането й в частна - същност на туй, което наричаме преход или по-завоалирано - "демократизация".
Проблемът е, че в този процес водещото място отново бе запазено за номенклатурата. "Дворцовите преврати" просто отпушиха нейния мерак да преобърне своята "малка правда" в легален начин на обществено поведение. Под клокочещата социална енергия се осъществиха актове на скрито присвояване и преразпределяне на общественото богатство. Убеждението, че правилата и законите съществуват, за да бъдат нарушавани, се превърна в норма. Това даде възможност на повърхността да се появат криминални и полу-криминални елементи, които се втурнаха агресивно също да отхапят от държавната баница. Самата държава, изхождайки от погрешното (или удобно за номенклатурата) мнение, че раздържавяване значи разтоварване от отговорности, вдигна ръце включително от сфери, които без нейната намеса са обречени на разпад и агония. В същото време намесата й в области, които много по-добре функционират без нейната досадна опека, не само остана, но и дори се усили.
Така номенклатурата под благовидната форма на бюрократичен държавен апарат запази ключовата си роля и съответно способността си да влияе върху насоката на общественото движение. Запази и ресурсите си за доразсипване на своя основен класов враг - интелектуалците. На моменти дори издигна това в ранг на държавна политика. Те бяха изтласкани в периферията на обществото, бяха маргинализирани. Докато номенклатурата богатееше, интелектуалците изнемогваха и изнемогват. "Малката правда" раздроби социализма на мънички социализъмчета, Партията - на мънички партийки, но запази номенклатурата, давайки й всички шансове да се справи с интелектуалците, нейния най-страшен и непримирим класов враг. Те, така да се каже, й паднаха в ръчичките: от заграбеното обществено богатство за тях разроилата се бюрокрация не отделя почти нищо, трохи. Продължилата десетилетия класова война против интелектуалците намери своя най-висш и последен стадий в прехода (него кой знае защо наричаме "демократизация", докато най-подходящото му име е "деинтелектуализация"). И докато чиновникът/политикът е всичко, а интелектуалецът - нищо, нито преходът ще е завършен, нито номенклатурата ще е разградена. Не-тоталитарният проект на постсоциализма минава задължително през де-бюрократизация, сиреч де-етатизация и де-партизация; минава и през интелектуализация, сиреч експертизация и професионализация на социалното развитие. В противен случай ще си кретаме във вечността на номенклатурния капитализъм, където единственото сигурно нещо е криминализацията, мафиотизацията и девиантизацията на обществения (не)порядък.

Митко Новков


Защо ти е главата? - да я удрят!
Шекспир