Митът за спасението
на българските евреи
Историята за начина, по който България се отнесе към еврейската общност в своите граници по време на Втората световна война, не е просто поредната история за ужаса и деградацията или, в този случай, за славата и човечността. Това е история, която разкрива взаимовръзката между големите и малките нации в модерния свят. Тя разкрива начина, по който обществените сили и силата на идеологията моделират съдбата на отделния човек и разделят народите, независимо колко различни или отдалечени могат да изглеждат те от основоположниците на тези движения и идеологии. Историята на прилагането на нацистката "еврейска политика" в България ни дава възможност да видим тази взаимовръзка между идеология и действие, между великите сили и малките, както и взаимодействието на конфронтациите в обществото.
Фредерик Чари, Българските евреи и окончателното решение. 1940-1944 (Frederic B. Chary, The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944, University of Pittsburgh Press, 1972.)


С тези няколко изречения би могъл да започне и да завърши коментарът на един срамен за днешния ден на България дебат, който успя да опръска с лепкави петна наистина вълнуващи страници от най-новата история на страната, върху които са записани и радост, и горест, и доблест, и низост; и които приключват, по силата на редица стечения на обстоятелствата, щастливо за едни, фатално за други.

1. Не е трудно да се отговори на въпроса как се отнесе България към еврейската общност в своите граници по време на Втората световна война. На тази тема едва ли има неизвестни до днес документи. Както повечето съвестни историци, така и малцината интересуващи се от въпроса отдавна знаят детайлите. Трудно е да се отговори на въпроса какво точно трябва да имаме предвид, когато казваме България. Царят? Правителството? Парламента? Интелектуалците? Българския народ?

2. Спасението на българските евреи, което години наред беше и продължава да бъде най-експлоатираното клише в опитите да се гради външнополитически имидж на страната, до този момент не е получило достатъчно гласност в международните среди и никога не постигна желания от управляващите ефект поради една проста причина: липсваше мъжество да бъде съобщена цялата истина за драматичните събития през 1943 г., не достигна величавост на характера, за да се осмисли драмата на участвалите в тях. Дефицит на историческа почтеност и на политическа самостоятелност доведоха до предлагането на версии, които обслужваха не истината, а режима, който ги поръчваше. Версии, които, едностранчиво тиражирани, превръщаха акта на спасението в мит. Положен в плоскостта на пропагандата, лишен от всички онези измерения, в които се случва истинският живот - там, където се преплитат и величието, и мерзостта - този мит успява да постигне преди всичко ефекта на лозунга.
Скандалът около махането на четирите паметни плочи в гората "България" край Ерусалим чрез най-гласовитите представители на българското общество показва още веднъж липсата на зрелост сред днешния елит, който за пореден път доказа, че е трайно заразен от злокачествения дефект да чете историята не от мъдрата дистанция на цялостното й осмисляне, а от партийни, конюнктурни и кариеристични интереси. Нещо повече, кухненската кавга в дома на спасителите, които се сдърпаха за наследството, показва, че наследниците дори не могат да бъдат на висотата на своите предшественици.
Защо станахме свидетели на толкова невъздържани квалификации, инсинуации и внушения по едно решение, което се отнася до спор вътре в еврейската общност?
Първият възможен отговор е следният: защото в историята на България няма друг епизод, който да бъде източник на толкова еднозначна национална гордост и себеуважение. Всяко докосване до клишето "България е единствената страна, която спаси своите евреи" се възприема като сериозен риск на България да бъде отнет единственият четлив, преводим и конвертируем етикет, с който всеки по-сръчен български представител лесно може да борави. Неспособността да бъдат обединени в едно както позитивната, така и трагичната част от българската история, които съпътстват всички нейни епизоди, включително историята за спасението на евреите, води до предлагането на някакви импресии за България, които следват модното за сезона оцветяване. И тъй като модите се менят, предлаганите импресии се множат, от аленочервено до монархическо синьо. Свръхзадачата на новите политици, които искат да сложат своя знак върху опитите да бъде консолидирано българското национално съзнание, да се въобрази една общност, която продължава да не се случва, е да предложат онази митологема, която им върши в момента най-добра работа. Как да употребят клишето "България спаси своите евреи", ако не разчленят тази България на съставните й части, за да впишат единствено потребния им компонент в днешните политически платформи!
Вторият отговор естествено се отнася до същото това клише за спасените български евреи. Ако митологията бъде запазена недокосната, България би имала основание да се гордее, че в един особено сложен период от европейската история тя е успяла да проведе самостоятелна, независима национална политика, постигнала е това, която нито една друга държава, да не говорим за съюзниците на хитлеристка Германия, не са успели да направят - една също така примамлива митологема за днешния размит и отсъстващ български дух. Само че няма такива изключения! Гравитирайки в орбитата на различни велики сили, били те Германия, Съветския съюз или Съединените американски щати, България винаги се е държала като усърден васал, който прави повече поклони, отколкото изисква наложеният протокол. Това е съществен елемент от характеристиките на българската външна политика, поведение, което често пъти поставя българските управници в категорията на най-наведените сред дългата редица от сервилни политици. Естествено, колкото по-силно е било приближението, толкова по-яростно впоследствие е било и отричането на чуждото влияние. Ред следи, свидетели и документи говорят за всичко това. Ето един от тях:

3. На конференцията, състояла се в Берлин на 20 януари 1942 г., известна като конференцията от "Ванзее" (по името на улицата, където е изработено "окончателното разрешаване на еврейския въпрос"), са участвали 15 души, между които и д-р Мартин Лутер от Германското външно министерство. През юни 1942 г. Лутер иска от българското правителство да предостави на Германия правото да се отнесе към неколкостотинте български евреи, които пребивават в този момент в Райха и в протекторатите (Бохемия и Моравия), по начина, по който ще бъдат третирани немските евреи. София се съгласява с готовност и обещава да съдейства, като предостави подробен списък на българските евреи, пребиваващи в зоните, контролирани от Германия.
"По този начин през пролетта и лятото на 1942 г. от всички германски съюзници и сателити българите се проявяват като най-готови да сътрудничат по еврейските въпроси. Италия, Румъния, Унгария, дори Франция на Виши правят повече възражения. Германското външно министерство издига България като модел пред марионетните държави на Райха Словакия и Хърватска." 1
Ето още един акт на българското усърдие по еврейския въпрос в годините на Втората световна война:
Според нацистките закони в Германия евреите, които са чужди поданици, и лицата, на които само единият (или дядото или бабата) от прародителите е евреин, се считат за Mischlinge и към тях не се прилагат известните нам разпоредби. С декрет на българското правителство от 26 август 1942 г., с който се създава Комисарството по еврейските въпроси, се променя дефиницията "евреин", фиксирана в Закона за защита на нацията, като за критерий се взима не вероизповеданието, а произхода по кръвна линия, независимо че единият от прародителите може и да не е роден евреин.
"Декретът отива една стъпка пред Германското законодателство, като изключва категорията Mischlinge. (...) По този начин след обнародването на разпоредбата Комисарството по еврейските въпроси можеше да се разправи практически с всички еврейски субекти."2

4. Тези два документа са само част от доказателствата за противоречивите ходове, които България (какво означава България?!...) извършва в момента. Можела ли е да постъпи другояче, е въпрос, недопустим от науката история.
Тъй като обаче в помията на целия състоял се дебат на тема "Кой спаси българските евреи?" един партиен всекидневник тиражира мнението на някаква учителка, според която "Законът за защита на нацията" бил човеколюбив акт, който давал сигурност на "нашите евреи", се изкушавам в опита за невъзможните сравнения да приведа още един пример:
Евреите в окупираната от Италия част на Македония не са били принудени да носят жълти значки, техните магазини и домове не са били белязани с надпис "Еврейски магазин" или "Еврейски дом". Не е имало вечерен час или ограничения за придвижването. Известно е, че италианските власти в окупираната зона никога не са предприемали каквито и да било масови антиеврейски мерки или погроми за физическо унищожаване на евреите, както е било направено от германците и българите в другата част на Македония.

5. Коя е истината, която българската общественост не познава и която обяснява както спора между еврейските общности в Израел, така и решението на арбитражната комисия на Израелския национален фонд за историческо наследство "Керен Кайемет"?
Това, че в паметта на малцината оцелели евреи от Тракия, Македония и Пирот са врязани зловещи спомени за българското усърдие при депортирането на техните роднини. Това, че е имало българи, които са убивали, изнасилвали, ограбвали и унижавали техните майки, сестри и братя. (Депортирането на 11 343 души е организирано, проведено и приключено изключително от българи.) Това, че разказът за преживяното от хиляди нещастници в последните дни на техния живот видимо не интересува онази част от днешна България, в която вероятно живеят родственици на същите тези българи.
"... И тогава ние усетихме диващината на българския и германския фашизъм... Лагерът беше строго охраняван с картечници. Полицаи с шмайзери образуваха втори кордон. Трети кордон беше конната полиция, а отвъд оградата беше армията. (...) Най-ужасяващото нещо, което ни се случи, беше командващият лейтенант полицай, който беше отвратителен садист. Той пребиваше безжалостно млади, възрастни жени и деца. (...) Наричахме (го) "кървавия Татарин". (...) Той беше постоянно съпровождан от командващия Панов. Панов беше най-страшният изнудвач на евреите, който винаги казваше, че би ги освободил срещу огромна сума пари. Взимаше парите, но държеше хората в лагера."
Това е едно от десетките свидетелства, събрани в книгата на Александър Матковски "Историята на евреите от Македония". Действието се развива във временния лагер в Скопие, който съществува от 11 до 29 март 1943 г.3
По-голямата част от това 200-странично изследване съдържа свидетелски показания и документи, част от които описват начина, по който българската полиция и войска се е отнасяла към евреите в последните дни на техния живот. В нея се споменават и разходите, които българската държава е направила за транспортите на евреите от "новоосвободените територии" до Виена. Германските доклади предоставят най-прецизна статистика от приемателно-предавателните протоколи, които без изключение са оформени по следния начин: "Получени от българите ...
Умрели по пътя ....
Предадени в Треблинка ..."

6. Разнообразието на потресаващите сцени няма да изненада никой, който е гледал документални кадри от лагерите на смъртта. Малка, но съществена разлика е, че сцените, описани от свидетелите и съхранени в архивите на еврейския музей на Холокоста, се случват не в концлагерите, изградени за систематичното изтребление на милиони, и не от есесовци, а във временните лагери, откъдето потеглят ешелоните. Във Вардарска Македония, в Беломорска Тракия и в Пирот това извършва българската полиция и българската войска.
Този и подобни други разкази са част от зловещата картина, която трудно хармонизира с клишетата "Българите са спасителите на евреите", "България е единствената страна в Европа, която ..." и т.н. Всички опити да се предлага една зловеща аритметика на оцелелите спрямо избитите, за да се извличат ненужни поводи за национална гордост, говорят само за някакъв смущаващ морален дефицит на хората, които го правят. България (това нищо не значещо в случая събирателно) има с какво да се гордее и без примитивизма на подобни математически неравенства. И, слава Богу!, списъкът на българите, пред които еврейският народ дълбоко се покланя, е дълъг.
Но ако и днес не сме в състояние да усетим, да преболедуваме, да осмислим и да почувстваме трагедията, няма да успеем да разберем и величието на стореното. Ще продължаваме да пребиваваме между различните си образи, без да срещнем в тях себе си.

Послепис:
Българският дебат за българската заслуга за спасението на българските евреи не само че не ни приближи до истината, но постави под съмнение моралната състоятелност на участващите в него. В подтекста на непочтителността, с която биваха изричани недостойни реплики, могат да бъдат разчетени отблъскващи импулси на високомерие към "неблагодарните" евреи, които - "ако не бяхме ние, къде ли щяха да бъдат сега"...
Привилегия на спасителите е да не парадират с акта на спасението. В противен случай техните действия, които се предполага, че са били ръководени от хуманни и човеколюбиви цели, губят благородството си, превръщат се в нещо като изчислена инвестиция за бъдещето, калкулирана застраховка срещу обратите на историята.
Опитвам се да направя един непозволен паралел между месеците, в които педантично бе организирана и извършена депортацията на евреите от Тракия и Македония, и месеците, в които хаотично и старателно бе режисирана т.нар. голяма екскурзия - прогонването на българските турци от родните им земи. Общото е, че действащи лица и изпълнители са българските войници, българската армия. Общото е, че те са изпълнявали заповеди. Общото е, че по силата на тяхната йерархична подчиненост впоследствие никой не търси персонална отговорност от войниците за стореното. Ако продължим условно с твърденията, че т.нар. народ не е знаел, нито е можел да се противопостави, как да стигнем до извода, че същият този народ е толерантен?
Когато българските емисари организираха масовото изселване на българските турци, те се подчиняваха на властта в София. Когато българската армия организира депортацията на евреите от окупираните територии, тя се подчиняваше на властта в София. Беше ли София център на собствена, независима, национална политика? Май по този въпрос всички са единодушни - не, не беше. Нито през 1943 г., нито през 1989 г. На какъв кантар, следователно, е възможно да се сложи заслугата на един или друг управник? И какво значи български народ? Решението на арбитражната комисия в Ерусалим е морален, а не исторически прочит на миналото. На 16 юли 2000 г. то бе оповестено и връчено на представителите на спорещите еврейски групи, които изразиха пълното си съгласие с решенията и благодариха на комисията за положения 4-месечен труд.
Вътрешноеврейският спор приключи. Вътрешнобългарският продължава. Всички мерки и теглилки, които днешните политици използват, за да си присвоят за лична употреба част от националното наследство, лишават самия акт на спасението от неговото величие. И е срам за България, че това стана част от вътрешнополитическия дебат на днешния ден.

Еми Барух

1 Luther to Beckerle, June 19, 1942, Цит. По Фредерик Чари: 51.
2 Frederic B. Chary, Ibid: 54
3 A History of the Jews in Macedonia, Macedonian Review Editions, Skopje, 1982, pp 141-142.