Карлови Вари'2000 -
световното кино в 11 дни
Големите кинофестивали по света си приличат поне по две неща: с всяко ново издание се опитват да надскочат себе си, а по този начин да се изравнят или изпреварят конкуренцията на другите "големи"; и на всеки от тези фестивали се събира за по десетина дни една и съща "пътуваща трупа" от кинокритици и журналисти, които съпоставят мнения, оценки, критерии, за да се оформи в крайна сметка "рейтингът" на всеки фестивал и на всяко негово издание.
Карлови Вари не прави изключение в това отношение и през новото си, вече десетгодишно посткомунистическо битие определено се бори за място сред най-престижните форуми в Кан, Берлин, Венеция. Това впрочем е благородно състезание, независимо от неизбежната доза суета и светски блясък, които нямат пряка връзка със собствено кинематографичното ниво на един фестивал, но са част от неписаните правила и са оправдани заради реалната полза, която допринасят в общия кинопроцес и атмосфера на творческо стимулиране. Защото парите за кино не идват и не могат да бъдат достатъчни само от неговото собствено пазарно битие, а винаги са преплетени с пари от други сектори на големия бизнес (петрол и газ, телекомуникации, компютърни технологии, цигари и алкохол, застрахователни услуги, мода и козметика и т.н.).
Практиката отдавна е доказала, че това е реалната възможност киното да се развива не само в масово-комерсиалното си направление, но и като същинско изкуство, което в голямата си свръхзадача е призвано да премества напред хоризонта на овладените възможности и да разширява ветрилото на градивното си, положително влияние върху света и хората. Ясно е, че всекидневието на киното не осмисля непрекъснато този факт, но фестивалите освен празник, суета, надпревара, са и повод тъкмо за подобно оглеждане на стратегията. Киното, като всяка друга човешка дейност, има преди всичко свои текущи задачи и неотменни делнични ангажименти, но никога не се е отказвало да улавя новите вълни на обществените процеси, а за да ги следва адекватно като опитен сърфист, се грижи за верния си рефлекс в динамичната спирала на социокултурното поведение. Или казано с други думи - киното има нужда от постоянно и ритмично сверяване на часовника си, защото в условията на глобалната информационна комуникация изоставането дори само с няколко секунди е вече отмерване на обратното време.
35-ото издание на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (5-15 юли 2000) потвърди амбициозното развитие на този форум през последните години и желанието му да бъде представителен екран на световното некомерсиално (арт) кино от всички континенти и всички посоки на търсенията. Не че големите хитове на киното от изминалата година, които вече успяха да спечелят и пари, и популярност, липсваха в Карлови Вари ("Магнолия" на Пол Томас Андерсен, "Широко затворени очи" на Стенли Кубрик, "Вятърът ще ни понесе" на Абас Киаростами, "Деветата врата" на Роман Полански, "Напразни усилия на любовта" на Кенет Брана, "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер и др.), но те все пак си остават като разкошна гарнитура към основните фестивални програми, които с много професионална точност и упорита целогодишна селекция покриват художествените търсения и находки от киногеографията на цялата планета. Официалният конкурс за игрални и документални филми, подборката "Хоризонти", "Форумът на независимите", селекцията на критиците от "Variety", новите чешки филми 1999-2000, програмата "На изток от Запада" пресичат всички меридиани на идеите и на киноезика днес. Истински шанс за професионалистите и пиршество за киноманите е фестивалният афиш с 283 заглавия, програмирани с 450 прожекции в 13 кинозали! Фестивалът в Карлови Вари винаги е бил зрителско събитие, но тази година подобри собствените си досегашни рекорди - 9000 акредитации (участници, гости, журналисти, зрители с абонаментни карти, от които 4700 студенти от цяла Чехия) и 140 хиляди продадени билети за 11 дни! Тъкмо студентите с мокри от постоянния дъжд ранички, натъркаляни по пътеките на препълнените кинозали, са най-оптимистичното доказателство, че световният кинопроцес съществува и се развива нормално по белия свят, заобикаляйки, уви, все още нашата родна територия със западнало филмопроизводство, объркани автори и режисьори, отчуждени зрители и униформирани в своята безвкусица тинейджъри. Подобни думи звучат горчиво и навярно не на място в един фестивален обзор, но за съжаление са многократно потвърждаван факт през последните години, повод за светла завист към другите и надежда, че все пак ситуацията може да се промени и един ден вълната на социокултурното оживление да допълзи и до нас. Дано да е по-скоро!
А иначе богатата програма на Карлови Вари'2000 очертава широта в диапазона на идеите и същевременно пъстрота на екранния изказ, зад която се откроява съвременно художествено мислене, четливи и комуникативни послания, жанрови и стилистични средства, подчинени на главната цел - спечелване на зрителя! В основата на всички значителни и наградени филми стои на първо място умело построеният разказ с добре очертани персонажи, разбираеми взаимоотношения и конфликти между тях, ясни и вълнуващи психологически преживявания. За зрителите е любопитно да общуват например с едно странно и дори екзотично бразилско семейство, сглобено от млада жена, ленив съпруг, неговият пъргав брат и две деца - всички завъртяни в сложна всекидневна въртележка във филма "Аз, ти, те". И всичко е разказано много живо, с достоверна смес на битово напрежение, ирония, хумор и подсказани, но ненатрапчиви асоциации и обобщения. Младият режисьор Андруча Уедингтън не е учил кино, идва от асистентската практика, но това не му пречи да е уверен на екрана, защото се ръководи само от две прости неща - вярата в таланта си и желанието да бъде разбран от зрителите. Във филма няма и следа от латиномелодрамите, които заливат света. Колкото и да е парадоксално, но една съвършено различна, драматично оцветена исландска психодрама "Ангели на вселената" (реж. Фридрик Тор Фридриксон) успява със същата степен на съпреживяване да спечели зрителите, защото и тя е построена по законите на четливата екранна достоверност и има какво да съобщи на публиката. Ето една диаметрална двойка - и като тип кино, и като социокултурна характеристика, и като география на рефлекса в художествената комуникация, която потвърждава старата истина, че за доброто кино няма прегради между тъмната зала и светлия екран, ако от него проблясва същностно човешко послание и зряло киномислене. Подобна илюстрация може да се открие в много други алтернативни като художествена характеристика заглавия, но сближени именно в осъществяването на диалога автор-зрител.
Абсурдно-парадоксалният постсоциалистически разказ на поляка Йежи Стур в "Голямото животно" няма нищо общо с корейския психоаналитичен разрез на героя в "Ментови бонбони" (реж. Ли Чанг-Донг), освен че и двата филма казват по убедителен и талантлив начин едно и също нещо - човекът днес е формиран като продукт на социополитическия процес и умението му да опази себе си виси на косъм всеки ден. Подобни параболи на мисленето могат да кристализират в зрителското съзнание от неочаквани асоциативни връзки между съвършено различни късове на богатата фестивална мозайка. Един документален филм от Швеция например - "Майка ми имаше 14 деца" съобщава със своята изключително пестелива и лаконична фотографска структура същите значителни идеи за изплъзващата се стойност на индивидуалното осъществяване както и тайванският игрален филм "Раз, два" (реж. Едуард Янг). Вярно е, че в пъстротата на съвременното кино има моди, които искат своя данък и взимат своите "жертви", но още по-вярно е, че няма маловажни или второстепенни теми, стига да са реализирани талантливо и умно, с уважение към зрителя, със сериозно, а не вманиачено или нарцистично авторско отношение. Ето, да речем, вечната тема за природата на таланта, за отговорността на интелектуалеца пред времето и обществото, но също така и за чувствителната, често лабилна психика на твореца, който по психологическата си формула е осъден на самота сред другите и на безпомощност пред бита. Няколко филма за писатели от различно време и в различна социално-политическа конюнктура, построени с различен жанрово-естетически код, достигат до еднакво по същество звучене, когато успеят да навлязат в съкровената, лична, дори интимна самота на персонажа. Защото истинският писател със своята изострена наблюдателност и деликатна чувствителност винаги и неизбежно "емигрира" в своята екзистенциална същност при драматични обрати на съдбата. Дали това ще е големият руски писател Иван Бунин в емиграция ("Дневникът на неговата жена", Русия, реж. Алексей Учител), или ирландеца Джеймс Джойс, също извън родината си - в Италия ("Нора", Ирландия, реж. Пал Мърфи), или официозната ГДР-писателка Хана Фландерс след падането на Стената - разликата е чисто сюжетна и главно в степента на художествения успех, разбира се. Но иначе разказът и посланието са еднотипни - за духовния неуют и самота на таланта, когато времето и обстоятелствата го изваждат от релси, а творческият му дух тъкмо тогава е най-напрегнат и неудовлетворен. Е, разбира се, дори в сродни по тема и даже по стил филми, авторските почерци внасят своята индивидуалност и така мозайката на екрана се изпъстря с различни бои. И един по съществото си "сериен филм", като, да речем, този с условното заглавие "Посткомунистическо отърсване", веднъж носи болезнената острота на документа в чешки вариант "Процесът в Прага"; друг път е мъдро-великодушен и опрощаващ в американо-чешкия портрет на един страдалец от фашистките, а после и от комунистическите лагери в "Борецът"; трети път е решен като иронична пародия на соцфалша в хърватската игрална буфонада "Духът на Маршал Тито". Примерите могат да се тиражират многократно и по различен белег, но обобщението ще е все същото: има нещо респектиращо в такава фестивална селекция, която позволява запознаване със световното кино не само като пъстра мозайка на заглавия и отделни находки, а очевидно е осъществена по критериите на доброто кино, което предлага зрели идеи, значими човешки проблеми и безспорен професионализъм. Тогава вече отделните филми неусетно се сглобяват в обща система и очертават релефа на съзнателно провежданата фестивална политика. А тя заслужава действително уважение плюс благодарност, че предлага само за 11 дни такава панорама на днешното световно кино!
Полурадостно е, че и нас ни има някак в този релеф - "полу", защото в официалния конкурс участвахме само с документалния филм на реж. Анна Петкова "Присъдата. Обвинението" за палачите и идеолозите на комунистическите лагери, отличен със "Специално отбелязване". Още 2 документални филма ни отсрамваха, но само за информация, защото са заснети на видео - "Като на кино" на Юлий Стоянов и "Живот в гето" на Елдора Трайкова. А като гледах и знам 28-те документални конкурсни заглавия, смятам, че ако нашите бяха на кинолента, имаха определени шансове в двете подгрупи - до и над 30 минути. В тях наградите получиха шведски филми, съответно "Част от света, която ти принадлежи" (реж. Карин Вегсьо) и то не заради особени качества, а защото имаше само 9 филма с такова времетраене; и цитираният вече "Майка ми имаше 14 деца" (реж. Ларс-Ленарт Фьорсберг) - филм с действително могъщо авторско внушение, въпреки аскетичното му изграждане само от стари фотографии от семейния албум на режисьора.
А иначе български имена се появиха в немския филм "Тувалу" (оператор Емил Христов), в унгарския "Възглавницата на Ядвига" (актьора Джоко Росич) и във великолепния, много стилен фестивален клип (оператор Асен Шопов). Уви, твърде малко като равносметка, но съвсем реално за дереджето на киното ни днес. Дали на следващия 36-ти фестивал в Карлови Вари ще имаме повече поводи за радост и самочувствие?

Божидар Манов