Зов за помощ,
глас в пустиня


Не зная дали Варненският балетен конкурс за млади изпълнители и Копривщенският народен събор за автентичен фолклор са почувствали финансов ефект от виковете си за помощ, излъчени по БНТ. Не зная също дали обръщането им към синия екран е продиктувано от нещо мъничко като средства, за да осигурят качество на своето провеждане, или пък е акт на отчаяние, за да "спастрят" как да е поредното свое издание. Но зная, че ситуация, при която националният ефир се провижда като крайна надежда за (доброто) случване на някое културно събитие със завидна традиция и непререкаем авторитет, е ненормална и говори зле за страната, допуснала подобно несъответствие. България обаче, по всичко личи, е страна на несъответствията и тупикът, в който е задънена нейната култура, е достатъчно доказателство за това.
БНТ донякъде, не може да се отрече, прави каквото е по силите й да подкрепи родната култура. Ала проблемът е, че тя, бидейки средство, каквото е всяка медиа, е повече посредник и отразител на културните случвания, не техен инициатор. Ретранслатор, не активатор. Като прибавим към това и аксиоматичната насоченост на телевизията към средностатистическия, а не към високообразования зрител, става ясно, че тя по никой начин не е в състояние да компенсира държавната немара в областта на културата. Телевизията не е културен субект, а културен медиатор и като такъв не може да замести необходимостта от по-друго структуриране, функциониране и най-вече организиране и спонсориране на културните факти. Тя, казано иначе, няма как да покаже нещо, което други институции не са подсигурили като "обективна реалност".
Всяко оттегляне на държавата от създаването на културна "обективна реалност" прави последната призрачна и ефимерна. За жалост, през всичките десет (а вече и повече) години на преход нямаше нито едно правителство, което промислено да инвестира в социума не само краткосрочно, но и дългосрочно, тоест да заложи на общественото развитие не само във фискално-счетоводен, но и в културно-исторически план. И обстоятелството, че две значими и с традиции културни събития, ако и със съвсем различен характер и съответно адресат, са оставени да се оправят както могат сами, говори за абсолютно безотговорното държавно поведение, вдигнало ръце както от тях, така и от културата в цялост. Зарязана да се спасява поединично и неминуемо хаотично, натикана в ъгъла, защото за нея "пари няма", тя, ще,не ще, протяга оттам ръка, та дано някой милостив чичко или лелка се сети да й пусне дребна паричка в оръфаната й и овъргаляна в калта шапка. Политическият манталитет обаче, ненамиращ място за нея в скалата на своите приоритети, е сторил така, че и самото общество я е изтласкало от своите най-важни за решаване задачи: управляващите нехаят, управляваните също, а зовът за помощ на културата отеква като глас в пустиня във все по-безпросветното и все по-изпростяващо публично и лично пространство на българина.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин



БНТ
като последна надежда за културни събития