Аурата на града
Разрешете ми да започна с въпрос: какви мисли внушава словосъчетанието "градът-мит"? То внушава идеята за особеното отношение между града и неговите обитатели. Градът се възприема не в неговото прагматично, а в друго, в духовно измерение. Зачатъците на града-мит се появяват през епохата на романтизма, но - и този факт е многопоказателен - митът се разгръща изцяло едва през нашия век, когато се преоценява картезианско-нютоновската представа за света, за пространството, времето и материята и се изгражда напълно нов модел, основаващ се върху отношението между времепространството и материята, разглеждана като енергия и информация. Към този нов модел се прибавя и новото схващане за човешката личност и човешкото съзнание, което - подобно монадата на Лайбниц - сякаш отразява целия Космос. Ако обаче съзнанието посвоему обхваща целия Космос, негова съставка несъмнено е непосредственото местопребиваване на човека, каквото в нашата епоха най-често е градът.
Градът се възприема от човешкото съзнание не само като дадена материална цялост, но и като съществуващо "съзнание". Възприемането на града като съществуващо "съзнание" е присъщо на мистиците. Какво са градовете във виденията на Иоан Богослов: Вавилон, обречен на гибел, и Новият Йерусалим - Божият град, ако не две противоположни "съзнания"? По подобен начин в "Лабиринт на света и рай на сърцето" Коменски гледа на града като на мандала, през която странникът преминава, за да стигне до своята същност. Същевременно градът, възприеман и съзнателно, и подсъзнателно, не е eдин-единствен град, градът днес, а съвкупност от проникващи един в друг видими и невидими градове, градове от миналото, от съвремието и бъдещето. Този - нека го наречем възприеман по айнщайновски град - има свой материален противовес в очертанията и архитектурата на града, където различни исторически епохи понякога съжителстват дори в една и съща сграда (например барокова надстройка върху готически партер и романски избени помещения); в подсъзнанието те се възприемат като град-мит и така проникват в съзнанието.
Дотук говорих за човешкото съзнание и подсъзнание, където градът присъства като материална реалност и определено състояние. Сега ще изкажа една може би провокираща хипотеза: градът-мит е не само въпрос на осъзнатото и неосъзнатото от човека, но и въпрос за "съзнанието" на града, защото градът-мит възниква от специфичното взаимодействие между съзнанието и подсъзнанието на човека и "съзнанието" на града. Ако през последните години се заговори за съзнание на Космоса, какво ни пречи да се замислим и за специфичното съзнание на града, подчинено на космическото? Ще се опитам да развия тази мисъл.
Представям си съзнанието на града като духовно поле или аура, обхващаща града и проникваща в него до последното му кътче и последния човек. В тази аура, оформяла се продължително от допира със сградите (главно храмовете) и аурите на градските жители, присъстват всички мисли, тежнения и митове на града. Всичко случило се някога в него, макар само като индивидуален сън, е вписано в тази аура. Всъщност тя е нещо като универсална памет, с която човешкото съзнание, или в този случай по-скоро подсъзнание, е свързано с най-фини нишки. Градът-мит се ражда от крехковеществените връзки между града и постоянните му жители или дори временни посетители. Бихме могли да говорим за духовните му характеристики. Те се формират от местоположението му и от характеристиките на всички сгради, както и от всичките му жители, от житейските им съдби, въжделения, помисли, включително от колективните местни легенди. Местоположението на града съществено определят аурата му. На първо място в нея се проявяват "ускорители", предпоставени от телурично-езотеричните характеристики. Християнските храмове, както и езическите светилища, не са изграждани случайно, а в точки, разположени по определен начин спрямо Слънцето и Луната, с доказано благоприятни - духовно благоприятни - геоложки дадености, върху силови линии на Земята, отличаващи се с повишено излъчване, където са наблюдавани чудодейни явления (едното е свързано с другото); така и градовете често са основавани на такива необикновени места. Казаното изцяло важи за Прага, отличаваща се с рядко срещани телурични предпоставки. Построяването на храмове над извори, в свещени гори и при определени геометрично-мистични констелации, още повече засилва тези характеристики. С езотеричната си символика храмовете сякаш са чакри в "тялото" на града, чиито съединителни линии образуват канали - нади, по които протича енергия. Известно е, че на младини във Франция Карл IV, посветен в тайните на езотеризма, се е стремил да изгради Прага според космологичните представи, с намерение астрологичните явления да имат свой противовес в урбанистичното устройство. Показателно е, че комунистическият режим чувстваше тези духовни предпоставки като неприятелски и се стремеше всячески да ги потисне с грубата си намеса в градоустройството. Опитваше се да профанира храмовете, строеше в близост до тях високи сгради и многоетажни магазини. Но напразно! - както всякъде другаде в Космоса, така и в града, съгласно закона за запазване на енергията - следователно и на информацията - нищо не се губи завинаги, само променя мястото и формата си. Колко по-мъдро са постъпвали християните, като са строили църквите си върху бивши езически светилища и оброчища и така са черпили вековната им енергия!
Когато говоря за съзнанието на града, означава ли това, че за мен градът е жив организъм? И да, и не! С факта, че градът абсорбира мисловната човешка енергия, той несъмнено придобива някои човешки характеристики, както ги възприемат предметите и жилището, следователно до известна степен той "оживява". Не случайно в литературата от края на миналия век срещаме често персонификация на града. Прага е представяна като любовница, уличница, кралица, дори като двойник. Художествената измислица е изпреварила "одухотворяването" при възприемането на града. Може би и с него нещата са както с материята. Както материята - според съвременната физика - така и градът, не е обикновено струпване на частици, а поле, енергия, информация, вибрации и турболенции, т.е. силово поле, което човек - при определени състояния (например в моменти на така нареченото холотропно съзнание или при художествено вдъхновение) долавя по специфичен начин, поле, с което влиза в контакт и в чието формиране се включва съвсем осезателно. Разликата между живото и неживото престава да бъде значителна, ако приемем тезата, че мъртвата материя всъщност е жива, а животът съществува в нея в латентно състояние, т.е. без все още да бъде ясно изразен.
Наличието на аура на града дава възможност за възникването и обяснява появата на еднакви или сходни, свързани с него визии, у различни, независими един от друг индивиди. Тези визии и митове съществуват или по-точно турбулират във въздуха. На чувствителния индивид явно е достатъчно да се докосне до аурата, за да се свърже с универсалната памет на града. Обикновено той го прави несъзнателно (без да знае, той е в непрекъснат контакт с аурата на града). За странната връзка между човешкото съзнание и съзнанието на града свидетелстват явления, които Юнг включва в понятието "синхронност": чисто субективните състояния понякога по невероятен начин съответстват на събитията в града (например човек изживява криза и в същия момент под прозорците му се сблъскват автомобили). Индивидът отразява в себе си града, но същевременно чрез душевната си нагласа влияе върху неговата нагласа, върху аурата му, която обратно въздейства върху него. Така както без да си даваме сметка при среща с друг човек възприемаме въжделенията и мислите му, така възприемаме и "въжделенията" на града, изтъкани от съкровените желания на всичките му обитатели - живи и отдавна мъртви.
Приемливо е да предположим, че някои топоси повече от други са "врати", през които при определени обстоятелства (в определено време и при дадена нагласа) успяваме да проникнем в аурата на града, в онази, другата, невидимата Прага. Такъв скрит вход е бил навярно храмът "Свети Вит", но тъй като е осквернен от тълпи туристи, "чакрата" му се е затворила и енергията е блокирана.
Също както в новия научен модел Космосът се разглежда като безкрайна плетеница от събития, протичащи в човешкото съзнанието, а дистанцията между възприемащия и възприеманото е премахната, така и градът в човешкото съзнание е подобна плетеница от събития и аналогично границата между него и обитателите му е разрушена. Градът и населяващите го са единен организъм. Той е нещо като черупката на охлюв, човек я съгражда "от себе си" (сградите), но същевременно е и като нишката на паяка, а индивидът непрекъснато я изприда "от себе си" (взаимоотношения, чувства, мисли, намерения). Принципът на черупката е добре видим в структурата на средновековните градове, оградени с крепостни стени. Натрапва се въпросът дали за тях стана по-добре, след като бяха лишени от стените си и непрекъснато се разпростират и разливат, дали тази "отвореност" не крие в себе си опасност от ентропия и заплаха за гибел? (Вавилонската кула осъществяваше тази отвореност по височина.) Едва ли случайно утопичните градове, както и Божият град, са затворени здраво в правилни геометрични - кръгови или четвъртити очертания.
За нас са интересни пророците, вещаещи гибел на градовете - Иоан Богослов е техен прототип. Те всъщност са свръхчувствителни хора, свързани по-тясно от другите с аурата на града, където - в духа на теорията за спиралите на времето - всичко е вписано, включително бъдещето. Пророчествата им, както другите мисли и представи, се превръщат в съставка на аурата (или може би вече са се съдържали, били са включени, свити в нея, а пророците само са ги разгърнали като свитъци). В пражката аура присъства княгиня Либуше, но според чешката легенда тя вещае слава на града. Обикновено част от злощастните предсказания е появата на различни чудовища и апокалиптични зверове. Точно тези създания и животни от града-мит са доказателство, че съществува нещо като съзнание на града. Под негово влияние посветеният Майринк не възприема Голем като глинена фигура, по чудо оживяла с намесата на равина Льов, а като същество, което се завръща или става видимо на всеки 33 години. Призраците, населяващи града, са по айнщайновски безсмъртни, материализират се през редовни интервали от време като Ахасфер. Голем се явява симптоматично, в зависимост от обстановката в Прага, когато градът е на ръба на гибелта. Това състояние - "на ръба на гибелта" - е особено важно. Всъщност изглежда, че в подобни моменти съзнанието на града напомня за себе си по-отчетливо от обикновено (подобно както т.нар. астрално тяло на човека напомня за себе си предимно в болестни състояния или in articulo mortis). Голем е знамение, симптом, визуализация на болестта на града и обитателите му, също както за Иоан Богослов апокалиптичният звяр е знамение за заболяването на Вавилон. Болният град напомня за себе си чрез призраци, превръща се в сборище от чудовища и страшилища и сякаш предупреждава човека: "Ако не се промениш, ще загинеш!"
Периодично в Прага се появява още едно същество-фантом - Ридаещата от книгата на Силви Жермен "Ридаещата от пражките улици" (1992). Жермен е живяла дълги години в Прага и като изключително чувствителна личност се е докосвала до аурата й. Ридаещата - чудовище с гигантски размери, по странен начин съчетава в себе си чертите на персонифицираната печал и на митичната пророчица Либуше - този път обаче вещаеща гибел на града. "Невидимата" понякога изплува във видимото пространство, напуска аурата на града и се появява по места, обикновено свързани с драматични моменти от историята му. В заключение ето няколко цитата: "Тази жена нямаше собствено лице, тя дори не беше единна личност, единен индивид, тя беше "мнозина". В тялото й се сливаше дъхът на безброй създания, плачът и шепотът на други тела... Плачеше и ридаеше не тя, не само тя, о, не! Плачеше и ридаеше целият град, градът и предградията му, и околностите, далеч отвъд него. Плачеше и ридаеше цялата страна, живите и мъртвите.. . Ридаещата вечно куцука на границата между двата свята, видимия и невидимия, света на настоящето и света на миналото." Нима тези думи не са блестящо доказателство как Силви Жермен възприема аурата на града?
Аурата на града, както си я представям, не е пашкул, затворил града херметически, а нещо, което непрекъснато се променя и преобразява, засилва и отслабва, понякога се разкъсва. Т.е. не е обвивка, а е по-скоро процес. При специфични обстоятелства човек може да долови тази аура като полъх ("аура" на гръцки означава полъх). Градът полъхва в нас и край нас...

Даниела Ходрова
Превела Маргарита Кюркчиева


За нишките на паметта между живота и смъртта, за писането като гарант на човешкото въображение, за бездната от символи - очаквайте интервю с голямата чешка писателка Даниела Ходрова специално за в. "Култура".
М.Б.