Всички бяхме жертви на диктатурата

Мислите, които Еми Барух споделя в статията си "Митът за спасяване на българските евреи" ("Култура", бр. 29/28 юли 2000), не ме изненадаха. Преди години ги бе вече развивала. Тя си е поставила за цел да разсее една "заблуда" или поне да я подложи на съмнение: за солидарността, която - при изключителните обстоятелства - мнозинството от българите прояви към подложените на расов терор свои съграждани.
В това мнозинство срещаме най-изтъкнати личности на нацията, но и представители на различни социални среди и идейни пристрастия. Внимателно съм проучвал дневниците на XXV Народно събрание и съм се изпълвал с преклонение пред такива мъжествени хуманисти и демократи, като Никола Мушанов и проф. Петко Стайнов - и с отвращение пред фашистващото мнозинство. Колкото и сега да е непопулярно, бих се опетнил, ако пропусна и огромния принос на комунистите.
Еми Барух разсъждава главно по полемиката между българите (тя вече била разрешена сред евреите - поне така вярва): прави ли са тези, които смятат цар Борис за спасител, или онези, които не отбягват отговорността му. Тя не изказва открито мнение дали е било редно името на царя (и на жена му) да се поставя редом с жертвите на Холокоста (подразбира се, че не е съгласна). И жертвите, и палачите представя под общото име "българи" ("България"). Вината става обща, а приносът за спасяването на евреите от довоенните предели - митология. Не споменава позицията на царя, на правителството на Филов, на мнозинството в парламента. Не зная дали сама не се е стреснала, когато член на "демократичното мнозинство" от трибуната на сегашния парламент провъзгласи, че "депортацията на враждебното население не е престъпление"...
Споделям твърдението на Еми Барух за отговорността на българската администрация в Македония и Беломорието за трагичната участ на тамошните евреи и мнението й, че тази отговорност не бива да се премълчава или омаловажава. Но признавайки отговорността на прогерманската диктатура за трагичната участ на беломорските евреи, не смятам за мит спасяването на евреите от "старите предели".
Можем ли да говорим за гибелта на беломорските евреи, без даже да споменем, че по същото време на терор бяха подложени хиляди българи - противници на диктатурата, които днешното Народно събрание представя едва ли не за мародери. Сред тези "мародери" се намираха много евреи.
Наистина не съществуваше масов отпор от страна на българите. Но пък нима самите евреи го оказаха? Най-крупната им проява бе демонстрацията на 24 май 1943 г., която трябваше да измоли от царя да не бъдат изселвани в провинцията. Полицията посрещна демонстрантите и жестоко ги разпръсна на площад "Възраждане" - това стана пред очите ми, бях дванайсетгодишно дете. Но тя не би била по-милосърдна, ако бяха българи. Властта бе еднакво жестока към противниците си, независимо от раса, вяра и народност.
Изобщо, когато се разкрива Холокоста, не бива да се премълчава създаденото тогава положение в България: след ЗЗН, засягащ евреите главно, се предприеха най-груби посегателства над правата и свободите на целия български народ. Диктатурата ликвидира последните остатъци от свободно обществено мнение. За тази епоха някои говорят днес едва ли не с умиление.
Еми Барух не отбелязва борбата на малобройната демократична опозиция в Народното събрание срещу ЗЗН и депортацията. Отминава се и акцията на Димитър Пешев (каквото и да е вдъхновението за нея - важното е, че целта се постигна). А бихме ли могли да определим кои изразяваха чувствата и интересите на народа? Между власт и народ пропастта се разширяваше, колкото по-очевидно ставаше, че страната отново е тикана към катастрофа, а коренно различни бяха разбиранията по какъв начин да се предотврати тя.
По време на войната, само 6-7 месеца след изселването на софийските евреи в провинцията, столицата бе подложена на варварски бомбардировки от англо-американската авиация. Няколко хиляди загинали и ранени, 12 хиляди сгради разрушени, покъщината унищожена; стотици хиляди в януарския студ бягаха от своя град с бохчичка багаж в ръце. И тяхната съдба бе следствие от войната и политиката на управляващите през войната. За страданията им рядко се сещаме, но заслужени ли бяха, кой носи отговорността за тях? Изобщо през зимата на 1943-1944 година софиянци изстрадаха не по-малко от еврейските изселници през пролетта на 1943 година. И едните, и другите теглеха от последиците на политиката, вмъкнала ги против волята им в гигантския световен двубой.
Приключи войната. Отхвърли се прохитлеристката политика. Ликвидира се расисткото законодателство. Но именно страданието на евреите през нея доведоха до създаването на държавата Израел. Българските евреи получиха правото да се изселят там, улеснени всячески от новите български власти. Може би без зловещите спомени от войната повечето биха предпочели да останат в страната, обитавана от тях векове. Но за да не се повтори трагедията, потърсиха упование в народното сцепление и държавното обособяване. Споменът за България, обаче, не помръкна. Пък и признателността е присъща не на митологията; тя е свидетелство за благородство, не за унижение.
Еми Барух е права, че не достига мъжество да се признае ролята на държавата за гибелта на беломорските евреи. Тази роля не може да се оправдае със спасението на останалите. Но трагедията им в Треблинка не е основание да се подлага на деформация големият - не бих избегнал и определението "уникален" - факт за спасението на евреите от вътрешността на страната. Солидарността на българите е достойна за национална гордост. Тя не бе в състояние да предотврати злото - спасението дойде от обрата във войната, от военните успехи на съюзниците, при които и царят бе длъжен да преосмисли политиката си.
Авторката прави неуместна аналогия с "голямата екскурзия". Насилието върху етническото и религиозното самосъзнание на българските турци остави незаличими следи. Но не по-малко вярно е, че мнозина от тях гледаха на Турция като на истинско отечество. Пред преобладаващото желание за преселване се издигаха пречки и от двете страни. През лятото на 1989 г. се създаде изключителна възможност за реализация на въжделеното: от двете страни границата бе отворена. Никой не гонеше задръстилите пътищата към Капитан Андреево - действаше страхът, че пак политическите причини ще пуснат граничните бариери. Както и стана. Проблемът за междунационалните отношения ще остане основен и през наближаващото XXI столетие - такива са поне предвижданията. Кратката история на Израел е доказателство през какви перипетии трябва да мине съжителството на евреи и араби в една държава, и то при огромно арабско числено превъзходство. И евреите имат право на държавност, и арабите - на земята, обитавана от хилядолетия. В повечето европейски страни този въпрос е решаван било чрез насилствено преселение, било чрез асимилация. Българският пример е поучителен еднакво и с толерантността си, и с неоткрития път към вътрешно единение.

Илчо Димитров


Бел. ред. Публикуваме (с известно съкращение) текста на известния български историк, водени от постоянното ни желание да даваме място на различни гледни точки. Въпреки много наши несъгласия с него. Най-драстичното от които е твърдението му, че "голямата екскурзия" на българските турци през 1989 г. е била само плод на тяхната любов към "истинското отечество Турция". Разговорът за новата и най-новата история на България може и трябва да продължи, стига историческата коректност да не се подменя от идеологически партиприта.