Медии и митове
В периода 1996-1998 година беше проведен семинар на тема "Медии и митове", организиран от Георги Лозанов и Орлин Спасов във Факултета по журналистика на СУ "Св. Климент Охридски". Семинарът имаше за цел да се противопостави критически на все по-мощното влияние на медиите и митовете у нас, да предложи академичен коректив, да разкрие интелектуалните зони в медийното поле и да осъществи комуникация между "високата" и "медийната" култура. В работата на семинара участваха Александър Кьосев, Димитър Денков, Ивайло Дичев, Александър Фол, Георги Каприев, Благовест Златанов, Димитър Зашев, Димитър Камбуров, Петър-Емил Митев, Лиляна Деянова, Деян Деянов, Иван Еленков, Владислав Тодоров, Орлин Спасов, Инна Пелева, Албена Хранова, Миглена Николчина, Владимир Жобов, Богдан Богданов, Георги Фотев, Андрей Райчев, Румен Димитров, Бойко Пенчев, Ивайло Знеполски и Георги Лозанов. С времето начинанието доби авторитет и публичност въпреки ширещата се незаинтересованост на обществото към такива прояви. През 2000 година беше публикуван томът "Медии и митове" - материалното доказателство за смисъла на семинара, неговата рожба и гордост.
Книгата е разделена на 4 "зони" - култура, политическа история, литература, журналистика. Поредността в случая не означава йерархия, затова и аз често ще правя съпоставки между концепциите от една "зона" и тези от друга, както и между един и друг автор, публикувани в един и същ раздел. Ще се спра на някои от изложените виждания.
Исторически погледнато, Александър Фол се занимава с най-древните времена, времената на тракийските богове и гръцката митология - период, в който митът е бил едновременно приказка и притча, но и философия. Отговаряйки на въпроса "Що е митология?", Фол разбулва "изконното недоразумение, че митологията е религия". Напротив, "богът на мита и богът на обреда са абсолютно различни". Говорейки за древния мит, би следвало да говорим и за неговото изговаряне и чуване. Защото още от времето на Платон митът е използван от философско-спекулативна гледна точка - тоест философите са "обговаряли" митовете. Те са разрушавали митическия свод, за да създадат друг поглед, друг светоглед.
При сблъсъка на различните погледи/светогледи се ражда истината, но се откроява и лъжата. Александър Кьосев пише за паресията, един от начините на назоваване на истината. Този античен жанр дава право на свободна реч на автохтонния атински гражданин (но не и на жените, чужденците, метеките и т.н.). Произнесената истина бива чута от хората на агората, а паресиастът е човекът, който има смелостта да изкаже "общосподелената очевидност". Този акт е акт на публичност.
Ако приложим същата схема в съвременното общество, под публичност ние разбираме гласност, нетоталитарност, право на истина. Основният повод за есето на Александър Кьосев "Голямото недоразумение" е книгата на Хавел "Силата на безсилните". Хавел е модерният паресиаст. "Голямото недоразумение" е в преобразяването на Хавел: от Хавел паресиаста в Хавел политика. Неговата нова позиция е тази на "цивилизационния избор". Това означава позицията, която защитава не националните (тези на гражданите от площада), а общочовешките интереси. Аргументът на Кьосев е, че в съвременното общество границите между народите се размиват. Добре, но тогава каква е истината и каква е лъжата според Хавел?
Следвайки максимата на отвореност на народите, на сливане на нации и общности, бихме могли да говорим за истините и лъжите, за митовете на нашето съвременно общество.
Ивайло Дичев в текста си, озаглавен "Записки по българските депресии", обръща внимание на илюзиите, на митологизирания свят на човека от края на ХХ век. Индивидът живее с мита за своето "безсмъртие" и въпреки всичко той ясно осъзнава смъртта. Личността се е превърнала в мит, поколението няма утопии и това се случва поради прекалената видимост, сетивност и неограничените възможности на съвременния стандарт. Но и това твърдение функционира като мит, смята Дичев, мит е мисълта, че всичко би могло да бъде направено или че всичко вече е видяно.
Основните носители и предаватели на мита са медиите. Те са плод на масовата необходимост от смляна, украсена, митологизирана и митологизираща информация. Медиите, според Димитър Денков, разчитат на човешкото въображение, на неговата пренаситеност, пораждаща нужда от нещо ново, сензационно, изключително. Всички събития могат да станат обект на "медийно въображение". Медиите не изпълняват ролята на осведомител (това, разбира се, не важи за всички медии). Те съзнателно задават тема, която би породила хиляди интерпретивни вариации, хиляди митове и лъжи; те заличават качествената разлика между илюзия и истина. Интересна е аналогията, която прави Георги Каприев между литургичния нормативизъм и нормативизма на медиите и митовете. Защото както литургията, така и модерните форми на "словоизлияние" са определящи за социума, но и определени от него.
За социалната лъжа и истина говори българският социолог Петър-Емил Митев в раздела "Политическа история". Авторът споделя своите наблюдения върху пространството, което според него е митологизирано и което трябва да се демитологизира. Нашето "родно пространство" е белязано от стереотипи - "тъмно минало", "правилни позиции", "вярна посока"; то е осъдено на непрекъснати апокалиптични предсказания и картини. И откъде идва този апокалиптичен повей, ако не от медиите? Авторът изброява заглавия от различни вестници, съдържащи думата "Апокалипсис"...
Съществува ясен паралел между написаното от Петър-Емил Митев в полето на политическата история и статията в полето на журналистиката на Богдан Богданов, наречена "Журналистическата творба в черно". Изхождайки от презумпцията, че "светът е лош", авторът защитава своята теза в различни дискурси. Ние, българите, сме "ние, лошите"; ние не сме дотам европейци; "ние, демократите" сме добрите, а онези, другите, са лошите. Какъв е този "отборен принцип", налаган от масмедиите, и нима личността не може да принадлежи към няколко общности? Светът е лош, а споменатата от Ивайло Дичев налична депресия предполага и нейната активна форма - престъпността. Светът е лош, защото е ограничен и егоцентричен. Съвременният мит, според Богдан Богданов, за разлика от античния, се занимава само с това какъв е нашият свят, без да се интересува символно какъв е светът изобщо. И, естествено, медиите се отзовават в подкрепа на тезата за мрачен и черен свят.
"Медиите фиксират и уголемяват травматичните места". Логичен е въпросът как в това разполовено, разпокъсано, вражеско общество може да има обща история. Разбира се, историята е една, но как я четем; паметта е една, но как я тачим. На тези въпроси се опитва да отговори Лиляна Деянова в "Медиите и завръщането на призраците". Ако вземем като показател 9 септември 1944 година и неговото честване, ще заключим, че обществото чества и хули, прекланя се пред различни мъртви, "няма обща панихида". Имаме ли тогава общи митове? Или дори нашите митове и медиите ни не си комуникират.
Социализмът, според Деян Деянов, е налагал фигури на строителя, на предателя, на производителя, на врага - контрастни, наострени, противопоставящи се. Авторът е прав за псевдосоциалните роли от близкото минало, но и в периода на демокрация отново хората се делят на предатели и герои.
Емпиричният факт е преиначен, негоден, тълкуван пристрастно. Ивайло Знеполски в статията си "Театрализиране на факта: реалност и фикция в новата преса" споменава едни от основните методи за манипулация чрез пресата: лъжата, инсинуацията, скритата очевидност. Може да се даде пример във връзка с отразяването на събитията през януари 1997 година от в. "Дума" и в. "Демокрация". По този начин тезата на Знеполски става пределно ясна. ("Демокрация" описва събитията с думите "народът щурмува", "бунт", "последен бой", позиция на обвързаност с участниците в събитията. "Дума" използва "тълпа", "поругаване", "безчинство" и така се дистанцира от хората около Народното събрание.) В това е и силата на журналистиката, тя трябва да бъде "там".
Но все пак и самите медии вярват в митове относно себе си. Румен Димитров разглежда митовете за силата на медиите. Митовете, че медиите са четвърта власт и че журналистът е независим, са в пожелателен план, но не и реализирани. Митът, че медиите могат да компенсират недостатъците на политиката, е верен, но само обърнем ли го наопаки. За съжаление, неверен е и митът, че медиите демократизират обществото, напротив - "принципът на номенклатурата се запази повече в медиите, отколкото в политиката" (Румен Димитров, "Медии и митове в Източна Европа").
Говорейки толкова дълго върху медиите и медийното пространство, може би трябва да си зададем въпроса докъде стига то? Бойко Пенчев говори за сблъсъка между "медийно" и "литературно". Често, гонейки медийния успех, литературата изгубва същността си. Пример в тази насока са романите на Христо Калчев, напомнящи на жълтата преса. Те са плод на вестникарски хроники, съшити са с бели конци в познатия стил на Майн Рид, твърди Бойко Пенчев.
Георги Лозанов също пише за случая "Калчев", като обяснява наличието на такъв тип романи като завръщане на българската литература към читателя или, както авторът пише, "за да се освободи от подозрението, че е троянски кон, литературата сама си послужи с троянски кон". Това изявление е аналогично на статията на Орлин Спасов "Ъпдайк в България: медиалност и контрамедиалност". Ъпдайк е наречен велик, защото слиза при народа чрез слово, "слиза под линия". В този смисъл Орлин Спасов гледа оптимистично на бъдещето общуване между медии и литература: "медиите и литературата са се отворили едни към други, запазвайки критическия потенциал".
Георги Лозанов защитава политиката на вестник "Култура", избрал нарочно и напълно съзнателно да осъществи трансфера между академично и медийно. Днес в. "Култура" е един елитарен вестник, но за жалост "хуманитарното говорене не можа да роди нов комуникативен език" (Георги Лозанов "Проговаряне след края на официалната идеология").
Ще завърша със "зоната" на литературата. Медиите винаги са се стремили да бъдат алтернатива на високата култура. Показателен е случаят, описан от Инна Пелева, а именно пародия на Вазово стихотворение, публикувана във в. "Българан" през 1905 година. Знаменателно е, че тази пародия на високата култура бе произнесена от президента по случай присъждането на Наградата за разказ "Елин Пелин". Пародията на Вазововото "Отечество любезно" е написана точно от Елин Пелин. Големият въпрос е когато "медийната литература" се изговаря от властта, какъв е ефектът? Несъмнено ефект на приобщаването.
Същият ефект на приобщаване целят вестниците, използвайки жаргон, но границата между жаргона и неразбирането на някои синонимни имена е твърде тънка. Владимир Жобов в своето есе "Граматиката на съобщаването" пише за загубването на мярката за въвеждането на турцизми от стремеж към оригиналност или на синоними, неозначаващи същото, което би трябвало да значи неназованият предмет. "Около май 1996 година самата дума хляб беше застрашена от изчезване за сметка на загадъчния насъщен. Малко по-късно олио едва устоя на атаката на мазна течност".
Истинското призвание на журналистиката е да бъде честна, да не подхранва лъжата, да не моделира обществото. Нейната стойност е да бъде демитологизирана и да търси общовалиден, общоразбираем изказ, да бъде литературна и медийна едновременно.
"Истинското призвание на журналистиката изисква свобода, независимост от частен интерес, защото в такъв случай тя би се превърнала в користна дейност с всички негативни последици от това" (Георги Фотев "Журналистиката като призвание").
Сборникът "Медии и митове" не може да бъде напълно идентифициран със семинара - книгата сама по себе си подлежи на институционализиране, бивайки една от първите сериозни работи в тази проблематика. Студиите имат за цел да разбулят митовете за автономност и за аисторичност на медиите. Красноречиво авторите представят на читателя медиите не само като вестници и списания, телевизии и радиа, но и като феномен на политиката, образованието и културата.

Калина Мичева


Медии и митове. Съставители Георги Лозанов, Орлин Спасов. УИ Св. Климент Охридски. София. 2000