Бий барабана:
Опит за полет извън пантофите
Улицата, която води до театър "Йонеску", е по нашенски тъмна. Най-добре е да имаш джобно фенерче. Но както ме е предупредил Игор Динга, който предния ден ме бе поканил да чуя какво е това "Здоб ши здуб", "не е нужно да виждаш, за да стигнеш до нас, ние просто се чуваме". Изглежда като рекламно изречение. Но се покрива с истината.
Стените на театър "Йонеску" вибрират до пръсване. "Здоб ши здуб" имат концерт. Не от тези, на които публиката е удобно настанена в меки кресла като зрител, чието съучастие са единствено аплодисментите. Това е типично клубно събитие, заради което столовете са отнесени в неизвестна посока, а феновете имат на разположение цялото паркетно пространство - да танцуват, да поседнат на пода, да попийват умерено или просто да кръстосват напред-назад, докато дочакат любимото си парче.
"Здоб ши здуб" са на сцената с цялото снаряжение от рок и фолк инструментариум. Костюмите им са премерено небрежни, следващи етностилизацията, някои са облечени в ризи с шевици, други са нахлупили шапки с широка периферия, които в сюблимен момент могат да бъдат захвърлени към публиката, сред която и тук се намират фетишисти. Фронтменът е препасан с престилка. Визията е доста по-фолклорна в сравнение със звука, където белезите на традицията са категорично заявени, но и по особено фин начин са втъкани в електронния саунд. Въпреки явното нетърпение на музикантите да достигнат до взрива на пълното единение с публиката, те пласират идеите си особено внимателно. Следват печелившата стратегия на постепенно разкриване и напластяване на елементи. В полутъмната зала, която в този момент няма нищо общо с театралната, върхът настъпва с първите звуци на едно парче, явно познато и любимо. То почти напълно се покрива с повърхностните ми представи за молдовски фолклор. Приема се като дълго чакана кулминация - думите са познати, стъпките на танца - също. Това не е концерт в обичайните му измерения. По-близко е до дискотека, в която цари някакъв особен дух на патриотична приповдигнатост. Върховните моменти на екзалтираност са дружните рефрени от хитовете, пяти на молдовски. На финала, сред въодушевените възгласи се появява Игор Динга - в костюм и с неочаквано трезв поглед сред всеобщото опиянение. Поклонът му не е нелеп, макар че до момента не е изпял или изсвирил и тон. Но всички знаят - заслужил си е овациите, защото фигурата на мениджъра е толкова важна за успеха, колкото и моженето на самите музиканти.
Игор Динга има две групи - "Куибул", което означава "Гнездо", и "Здоб ши здуб" - заглавие, което е свързано със звукоподражателност, няма точен превод, означава нещо като "Бий барабана". В "Куибул" Игор е вокалист и автор на текстове. "Здоб ши здуб" е неговото творение като продуцент - от идеята за групата до пазарното й налагане. Зърнах го за пръв път случайно, като прищраквах телевизионните канали в хотела, да дава интервю за предстоящия тогава концерт в "Йонеско". Беше в качеството си на продуцент, с вратовръзка, с тежкарски вид. Не беше проблем да издиря телефона му - в Кишинев Игор е популярна личност. Няколко часа по-късно Игор притича за този разговор по пуловер, с хлапашкия вид на непоправим рокаджия. Не повярвах, че човекът е същият. Изумих се от тази раздвоеност. Игор повдигна края на пуловера си. Като надеждна легитимация оттам се показа шармантната вратовръзка от сутринта. Две личности, събрани в едно - на музиканта, влюбен до полуда в музиката, и на бизнесмена, който й проправя път към индустрията.


- Защо пеете на молдовски?
- Още след първия албум, след добрата критика и резонанса сред публиката, можехме да си хвърляме шапките от радост. Тогава проумяхме, че пътят ни нататък трябва да следва нещо много специфично. Насочихме се към "етнокор", продължихме да открояваме националното. Дадохме си сметка, че трябва да правим пробив не с кавъри, а с молдовска музика.
- Тя интересна ли е за руския пазар?
- Ние си даваме сметка, че не можем да конкурираме американците, и то чрез техните разпространители. Затова тъкмо се обърнахме към руския пазар. Той беше един от факторите, които ни насочиха към пеенето на молдовски. Разбира се, правим и преводи на руски, в Интернет ни има на кирилица.
- Изглежда доста объркващо. Езикът като че се намесва много властно в биографиите на хората тук?
- Аз съм рускоезичен автор, на молдовски не мога да пиша. Баща ми е молдовец, а майка ми - украинка. Молдовски започнах да уча в армията. Смесените бракове тук са нещо обичайно. Брат ми например е женен за българка. Вокалистът ни е от руско-молдовско семейство. И така нататък... Сега всеки се чувства длъжен да овладее молдовския. Нещо повече, той има всички шансове да се превърне в моден език в музиката.
- Какво ви кара да сте уверен в това твърдение?
- Сега идва ред на малките култури да се покажат. Американското етно всъщност е кънтрито и то отдавна се е разположило във всякакви географски ширини. Идва ред на по-непознатото, което е интересно като екзотика. Ние правим балканска музика. Горан Брегович направи нещо огромно в нейното налагане на върха. Това, което извърши с музиката си, е направо революция. Разбира се, и визията на Кустурица е от значение за извоюването на популярност на една регионална култура със световно влияние. Да се продължи този път не е лесно, но видяхме, че не е невъзможно. Шоуто, което правим, извира от фолклора и оттук нататък най-естественото словесно съответствие е автентичното, молдовското.
- Може би и вашата музика, и тази на Горан Брегович са части от един голям поток, който дава шанс на екзотичните култури "да се изкажат" най-сетне така, че светът да ги чуе. Така бе експонирана и латиноамериканската и португалската музика.
- Това, което ние предпочитаме да правим, за щастие съвпада с потока, за който говорите. Сигурно в това е и личният ни шанс, и шансът на културата ни като цяло да стане по-широко известна.
- Мислите ли, че това подчертаване на регионалните специфики, които безспорно са интересни за света, са достатъчно любопитни за местната публика?
- Има огромна разлика между музиката, на която й се разбират думите, и тази, в която думите са само фонетичен пълнеж. Когато думите не се разбират, остават чисто музикалните характеристики, налага се преди всичко ритъмът. Това е един вид шамански ритъм, който често води и до медитация. Артистът на сцената се превръща в бог. Когато обаче думите са ясни, безумията на екзалтацията са по-малко възможни. Все пак в такъв случай всичко е разбираемо.
- Коя е публиката, която ви търси, и вие към каква публика се обръщате?
- Ние работим за износ. Това е съдбата на артиста в малката страна. През август 1999 година свирихме на "Красная площадь" в Москва пред 120 000 души с "The Red Hot Chilly Peppers". Поводът беше рожденият ден на МТV. Сега ни търсят и от НТВ, ТВ-6, ОРТ. Там се показва това, което е подходящо за широка публика. Едновременно с това свирим и в клубове. Те са мястото да се развиваме чрез експеримента. Работим със самочувствието, че създаваме много добър продукт, който си заслужава да бъде показан пред много повече хора. Затова търсим партньори на големите пазари като американския.
- В Молдова имате достатъчно фенове, нали?
- Тук е феодална република, малка страна с малко хора и малко възможности за реализация. Цената на билетите ни не е висока, но за част от почитателите ни тя е непосилна. Не е широк кръгът от хора, които могат да ни чуят. Това е причината да се стремим към експорт.
- Този стремеж трудно се връзва с непременното ви желание да пеете на роден език.
- Защо, ние си оставаме патриоти. И това не пречи да търсим изход за реализация извън тази държава. Има някои несъвместимости между нея и нас. Ние създаваме нещо качествено, от което тя не желае да се възползва, да употреби и експлоатира. Аморфното отношение и феодалните порядки й пречат да осъзнае, че в такива като нас трябва да се инвестира, защото те представят лицето й навън. Без преувеличение ние извършваме толкова работа с един концерт навън, колкото един дипломат не свършва и за едногодишен престой, а понякога и през целия си мандат. Между 30 и 50 души посещават дневно страницата ни в Интернет. В Сибир ни слушат и си купуват молдовски коняк.
- Може ли да се говори за наченки на музикална индустрия в Молдова?
- Има отделни личности, които се опитват да правят това. Аз съм продуцент, учил съм се за това в Германия, придобивам опит в практиката тук. Тъй като съм музикант, занимавам се и с творчество, и с производство - звукозапис, продуциране, представяне. Мисля, че мога да бъда не лош бизнесмен в музиката, познат ми е процесът на осъществяване на една музика от идеята до продажбата й. В Кишинев възможностите са ограничени. Има три студия - на Националното радио и две частни, в които може да се записва музика. Съществуват три сравнително мощни фирми, които контролират музикалния пазар. За авторското право е трудно да говорим. Тук не се спазват основни закони, така че правилата за зачитане на интелектуалната собственост отиват на доста заден план. Виждате, че шоу бизнесът е в някакъв стадий на зачеване. И в момента изобщо не е бизнес.
- Русия даде пример за това как с големи инвестиции се създават звезди.
- Там се направиха вложения предимно в музиката по пантофи, т. е. в тази, по която се захласват домакините. Алла Пугачова и Филип Киркоров правят тъкмо такава, за широкия народ. Неприятното е, че за разлика от развитите музикални пазари, тук няма място за полет извън пантофите. Поради бедност ние сме принудени да подражаваме. Икономиката затруднява креативността. А ситуацията с икономиката не може да се каже просто, че е тежка. Икономическа ситуация в Молдова направо отсъства.
- Как виждате бъдещето си?
- Да се родиш в една страна е съдба. Да я напуснеш или да останеш - това вече е личен избор. Страната се опразва не защото хората не я обичат, а поради това, че държавата не може да им даде необходимото. Сега има някакви наченки на оживление, новобогаташите се ориентираха към малки забавачници за 200 - 300 деца, към частни училища и към обслужване в малки клиники. А това значи, че поне за малко специалисти се отваря работа. В моята област обаче не виждам някакви проблясъци.
- Въпреки това, немалко музиканти твърдят, че ги канят в чужбина, но те остават тук.
- Знаете ли, и аз искам да остана, но ще си повярвам сто процента, че съм алтруист, когато някой добър човек дойде от Америка, сложи добрия договор пред мен и аз намеря сили да откажа. Иначе много ефимерни покани из въздуха се носят, но на нашата маса не се поставят.
- Вие непременно към Америка ли сте се запътил?
- На мен в Америка ще ми е интересно заради моята професия. Тук съм продукт на местното социално равнище и имам определен таван на развитие, доста нисък. Разминаваме се с моята държава. Моята държава сега се занимава с насъщните нужди, а аз имам по-високи цели. Моята държава все още е в аморфно състояние, а аз съм на 31 и съм зареден с енергия. Как да изравним темпото си?




Разговор с Игор Динга