Автопортрет на Ана
Кишинев си има своя специална органова зала. В свежа резеда със сдържани бели орнаменти. Красива и ледено студена. Въпреки това в нея се свири и има публика. Сградата е правена от италиански майстор. До нея се стига през фоайета след преодоляване на лабиринт от сергии и закачалки с накичурени дрехи. Базарът е наречен за престиж изложба и анонсът за него се вее по транспарантите на фасадата редом с афишчетата за концерти във формат А-4.
Сградата е строена съвсем в началото на века и е била банка. Благодарение на желанието на Светлана - дъщеря на един от молдовските премиери, да свири на орган, банката от няколко десетилетия е прекроена в концертна зала, инсталиран е и орган - "Ригер Клос". Светлана започнала да свири и станала една от трите изявени молдовски органистки - випускнички на Московската консерватория. Сега Светлана Бодюл вече не живее в Молдова, Марияна Загорска се е преселила в Германия.
Третата органистка - Ана Стрезева, е останала единствената господарка на царя на инструментите в Кишинев.
Тя е българка. Удостоена е с най-високите отличия за изкуство на страната, в която живее. Учила е навремето в Москва с българската пианистка Мария Кръстева, познава и почита сестра й Нева Кръстева.
Ана Стрезева работи в страна, в която езикът на музиката, според патетичните клишета - универсален - не е достатъчен, за да обозначи спецификата на едно училище например. Тъкмо затова в Кишинев има два музикални лицея: с преподаване на руски и с преподаване на молдовски. Ана Стрезева е в руския. Там е създала ансамбъл "Барок" - щрайх, тромбон, кларинет, две флейти, пиано. Ана Стрезева е неговият диригент. С "Барок" са гастролирали в Русия, Франция, Германия, САЩ, Финландия и Унгария. Поканите в страната са силно ограничени. Ана се чувства независима от националното си самоопределение, но здраво заклещена от бедността на страната си.
Преди да се запозная лично с Ана Стрезева, в административния отдел на органовата зала разгледах артистичните й черно-бели фотографии на фона на дългите ракурси на органа - руса, висока и стройна със стилни светли дълги рокли. Типичен човек на сцена - озарен и свободен. После беше срещата наяве. Ана Стрезева носи бедността на страната си също така аристократично - не е ясно дали е преживяла неистовата борба за откъсване от нея, или е преминала през етапите на примирението. В момента я приема със спокойствието, с което се приема съквартирант за дълго съжителство. Ана Стрезева живее с майка си и сина си в улегналия стар квартал "Валя Дическу" до езерото "Вале Морилор". Сега там пейзажът с цвят на стара патина се променя, с фасади от всички страни бухват новите палати като бързо втасали козунаци. Домът на Ана седи там от десетилетия, с достойнството и великодушието на онези, които не се надбягват по лесни писти.
Ана разбира български, но за точност предпочита да се изразява на руски.
"Баща ми е българин, мама е рускиня. Ние с брат ми сме родени в Кишинев. (Ана казва "Кишинев" - б.а.) Какви сме ние? По корен сме българи. Баща ми, хормайстор през 40-те години е дошъл в Кишинев и с работата и таланта си за кратко време се е превърнал в една от най-уважаваните фигури в културата тук. Когато имаш такъв произход, чувстваш някаква стабилност в един многосъставен контекст. Без да се замисляш, твърдиш, че си българин. От друга страна, майчиният ни език е руски.
Самосъзнанието е особено усещане, когато си в многонационална държава. Най-точно е да кажа, че се чувствам славянка. Питаха ме: Как да те запишем в паспорта? Реших: българка. Защото исках да поддържам българите като малцинство. Но съзнавам, че понякога у мен руското надделява. Почти всички вкъщи сме музиканти. Брат ми е композитор. Живее в Естония. Братовчед ми Анатолий е женен за беларуската Светлана Стрезева - известна оперна певица. Дъщеря им учи в Джулиард Скул.
Разпиляхме се.
Баща ми е от Главан - много, много бедно село. Пял е в църквата. Когато е трябвало да замине за Измаил - тогава в Румъния, днес в Украйна, цялото село е събирало пари, за да се изучи там за църковен кантор. През 1947 година пристига с едно малко куфарче в Кишинев и постъпва в Консерваторията. Учителката, най-добрата тогава преподавателка по хорово дирижиране - Ана Юшкевич, го забелязала и оттам нататък тръгва пътят му на хормайстор.
Ако се върнем още по-назад - мой прадядо е бил един от първите жители в село Главан. Той е от предците, избягали от турците в България, които Екатерина Велика е покровителствала. Дала им е плодородна земя сред степите. Главан е и близо до морето.
Когато баща ми е дошъл в Кишинев, преди повече от 50 години, не е имало разделение по етнически признак. Десетилетия преминаха в относително спокойствие, когато никой не те питаше молдовец ли си, българин, украинец или беларус. В моята среда правеха изкуство и изобщо не се знаеха кой откъде е. По-важното бе кой какво може.
Струва ми се, че днес основният проблем е езикът. В Кишинев например се съкратиха много училища, в които учениците учат на руски, а в същото време населението си е същото. Този парадокс води и до комични ситуации, но нерядко за голяма част от хората тук е направо драма. В тази бъркотия от недоразумения и недомислия настъпват куп сътресения и обрати в хорските съдби. Човек се заплита в проблемите си, към тях се добавят и общите проблеми на страната му. И най-често му иде да смени местожителството си. Младите решават по-лесно. И успяват. В ансамбъла, който създадох, цигуларят замина за Ню Йорк, тромбонистът за Германия, виолончелистът - също за САЩ, флейтистът за Румъния... Огромен човешки потенциал, натрупван с години и тук, отлита в различни посоки на света. Засега никой не може да твърди, че това е добро или че не е. Въпросът е, че тези музиканти са създадени тук, т.е. страната ни "произвежда", но не може да съхрани създаденото. Моето решение е, че аз трябва да остана вкъщи и да направя това, което мога вкъщи. Тази страна ми даде добро образование, поколението ми изпита предимството да бъде част от населението на една голяма страна, в която можеш да получиш стабилно образование. Аз например завърших дирижиране и орган в Москва - място, което и в момента е реномирано от гледна точка на музикалната култура. Не ми се иска да мисля какво бих могла да бъда, ако бях се родила в друго време или в друга страна. В прародината си например. Процесите, които протичат в икономиката и в културата, може би вървят в Молдова и в България да не кажем паралелно, но все пак се следват и застъпват.
Сега миграцията променя основно статуквото на градовете. Преди градовете бяха за руснаците, а селата за молдовците. Придвижването на потоци от хора променя и характера на страната ни. Никога не съм чуствала някакво специално - негативно или позитивно отношение към себе си, заради националната си принадлежност. Или може би интуитивно съм се опитвала да избягвам и да не го забелязвам. Защото моята нагласа е да възприемам в йерархията си хората според степента на таланта им - независимо в каква област се изявява той. Това е единственото разделение, което мога да допусна. Артистът тук живее бедно, рядко го канят там, където може да спачели пари, не достигат средства за поддържането на училищего, филхармонията ни едва не се разпадна, но все пак се закрепи, държи се... От време на време изпадаме в безизходица, после изневиделица идва благодетел и ти подарява например сценично облекло за ансамбъла, закърпваш нещо, следва отново финансов трап, защото имаш облекло, но не ти достигат пари, за да заминеш на турне... И така нататък. Сигурно все познати и в България неща. Баналности, с които не се свиква, защото те спъват. В България обаче, в Кранево, където няколко пъти идвам със сина си, забелязах нещо, което може би ни очаква и тук в бъдеще. Това е отстранеността. Младите хора изглеждат много хладни и отчуждени. Сравнени с Главан, където отношенията са все още искрени и сърдечни, България ми се видя като друга цивилизация, в която кипи желанието да се натрупва. Това закономерно води до изменения на личността. От друга страна в България я има искрата на перспективата. В Молдова все още сме на етап лутане: накъде?
Бих могла да живея в страна, където този въпрос отдавна има отговор. В САЩ например. Но няма да отида там. В България също не бих се преселила. България хем ми е родина, хем не е. Човек заживява с проблемите на страната, в която се е осъществил. Всъщност най-доброто решение е да се пътува. Движението означава обмен, то е най-естественото състояние на артиста, а за изкуството то означава живот."
Ана все още не е концертирала в България.