Напъните на матрьошките
Върху таблото на шофьора в микробуса, с който кръстосваме из Кишинев, са построени кулички от касети. Марая Кери, Мадона, "Спайс гърлс", Рики Мартин, Уитни Хюстън, Шер, Том Джонс, Хулио Иглесиас - всичките са там. В портретни албуми или в сборна лента. Пипонестите им глави върху сюрреалистично издължените фигури на обложките с цветен ксерокс свидетелстват за сходство с нашия аудиопазар на фалшификатите. Други са си откровено производство "хенд мейд". Това е звуковата картина почти из целия ни път. Унифицирана, стандартна и позната като в роден микробус. Тя е едно от свидетелствата, че Молдова не е извън хит-процесите на глобализацията, че и тя се опитва задъхано да настига света, да бъде част от него, да се завъртва във всеобщата орбита на модите. Макар влизайки, и тя, понякога през задния вход.
В културологията модерната тема за глобализацията винаги се допълва от темата за регионалното. И в реалността тази взаимовръзка съвсем естествено се появява. Но не зад всеки ъгъл.
Домакините ни са патриоти и държат да виждаме все хубавите неща от страната им. Затова пребиваването ни, с изключение на редките ни прегрешения и отклонения, все в името на професията, бе като в луксозен резерват. В него е пълно с положителни примери за стойностите на националната традиция. На нас, като на чужденци екзотиката на регионалното ни се поднася щедро: в скъпите и пусти ресторанти с маси, отрупани с национални гастрономически шедьоври; в ресторантската музика със сърцати цигани, непременно с цимбали; в магазините-оазиси със сьомга, хайвер и коняк "Цезар", т.е. на местата извън всеобгръщащата верига на "глобалността". Обектите на националната гордост и тук не са за всекидневна употреба. Заведенията, понякога работят "на празни обороти", но сигурно достатъчно на сметка, заради един грандиозен рожден ден, в чест на една-единствена маса, дори и на един-единствен посетител. На витрините в луксозните магазини се кипрят двуметрови торти, сред луксозните аксесоари и козметика може да бъде видяно и такова чудо като кристално шише със златен прашец. Предназначен е за ваната. Действал освежаващо и подмладяващо на кожата, ако се ползва редовно. Блясъкът, богатството и щедростта, които се демонстрират в такива оазиси, са смазващи. По-честите гледки с треперещите ръце на бедността - също.
Аудиокасетите и дисковете на ансамбъл "Жок" и оркестър "Лаутари" са прилежно целофанирани в каталозите на представителните магазини, рокгрупите, които са се впили във фолклора като в освежителен извор са, все още, повече камерно клубни, отколкото стадионни. И в двата случая националното е сепарирано - в луксозна недостъпност или в ъндърграунд - експериментаторство. Музикалният пазар е толкова показателен, че от него може да се извлече есенцията на социокултурната ситуация. Родните музиканти се издават на касети, дисковете са почти непродаваеми. Тук СD-плейърът все още не е част от бита. Касетите носят холограмен знак и всички други атрибути на лицензиран и легално разпространяван продукт. От друга страна, казват, на километри от центъра, в насипно състояние се купували дискове за нищожно количество леи. Видях няколко такива меломански колекции, направени от битака. Разбира се, че бяха на чужденци. Те, както и у нас, се чувстват като риба във вода - недостъпният лукс в собствените им родини тук е лесен за купуване. Борят се срещу пиратството, идват, правят семинари и конференции и си заминават доволни с пълни куфари.
В общия пейзаж битовата "глобалност" толкова наподобява в местните си проявления на нашата, че да се чудиш защо си преминал толкова километри, за да се срещаш на всяка крачка с Хербалайф, сектите, сергиите, Макдоналдс, просяците, дистрибуторите...
Но все пак, има защо.

Барон Мюнхаузен и Министъра. Отсреща, срещу Макдоналдс и един от луксозните, според молдовските стандарти, ЦУМ-ове, е красивата концертна зала с царя на инструментите - органа. Познатата многофункционалност се е настанила и тук: вътре се правят концертите, отвън във фоайето са базарите с евтините натурии от Изтока. В градинката до залата е местният "Кристал" или, както тук го наричат, "Малкият Арбат". Сред тоновете дреболии с претенция за антиквариат, сред платната с претенция за модерна живопис има и истински уникат - Любомир Йорга - бивш танцьор и хореограф на ансамбъл "Жок", с респектираща биография и в класическия балет, една от някогашните звезди на фолклорното изкуство. Сега предлага своите експонати _ саморъчно изработени традиционни инструменти. Един от тях носи неговото име, нещо като "йоргафон". Наподобява нашата гайда, с подобен звук, със свирка и ручило, но вместо през надут мех, въздухът преминава през голяма куха тиква-кратуна. В представите му за страната ни странно се смесват отминали символи и точни адреси с днешна дата. За Йорга България е Филип Кутев (1903 -1982). И ми заръчва да му изпратя много поздрави. После ме моли да отида на еди-коя си улица в Пловдив, за да проуча дали там е пристигнала пратка с точно този вид бамбуково дърво, който му трябва. Йорга може да извади звук от всеки предмет, включително и от рибешка люспа, може да изнесе лекция по народно инструментознание и оркестрация и какво ли не още. Много ще се радва, ако бъде поканен с дарбите си в България. Атракция плюс наука плюс талант - достатъчен капитал, за да си търси сам пътя към някоя сцена в чужбина. Сергийката е пълна със снимки: Йорга с японци, Йорга с други отбрани туристи, Йорга с посланици, най-много Йорга с Бил Клинтън. Преди време Йорга му е изпратил свой инструмент като подарък, получил е благодарствено писмо с покана да посети Белия дом. И след време, да не повярваш, е прекарал няколко райски дни като гост на президента.
Документирано е с паметни фотографии. Иначе заслужилият артист на молдовската култура, вече пенсионер, се бори с живота като всички останали. На неговата сергийка най-важният екземпляр е собствената му личност - със спомените си за сцената и с принудата да събира уличната слава, за да покрива разходите по консумативите на съществуването си. Величие в пенсия. Но освен това Йорга е и себеотрицателен Барон Мюнхаузен, който се издърпва сам за косите, за да не затъне под критичното ниво в блатото.
Недалеч от кишиневския Арбат и усилията за поединично спасение е сградата на правителството, т.е. Министерският съвет. Там е и Министерството на културата. Министърът също мисли за балет. Либретото е върху молдовската митология. Само че мисленето и писането става между паузите в работата му на държавен служител. Струва ми се, че в случая "служител" трябва да бъде разшифровано тъкмо в смисъла на "служа". Генади Чобану е един от най-авторитетните композитори на страната си и, по всичко личи, държи на музикантската си форма, дори и в качеството си на държавен чиновник. Това той нарича "поддържане върху вълната". 43-годишен е, а има огромен опит в организацията на културата. Има и идея как гилдията в културата от сбор от самотни мюнхаузеновци да стане общност с цели и стратегии. Контактите му с България са по линията на "Музика нова". Но за разлика от нашия фестивал на съвременната музика, аналогичният фестивал в Кишинев се опитва да надхвърли границите на оазиса за ограничен кръг посветени. Генади Чобану и колегите му се съобразяват с възприятието, чийто код днес се е променил. Музиката на някои от етническите култури вече е разпукала черупката на собственото си месторождение и на собственото си време. И когато се появява на ново място и в друго време, тя не се пренася механично, а заживява в нов контекст. С този разрив между кода на създаването и кода на възприятието би трябвало да се съобразява всеки "куратор" на фестивали на новата музика. Така мисли министърът. И докато нашият фестивал си остава в студиото на Радио София, Генади Чобану проектира Кишиневския в конфигурацията култура-туризъм. Респектиращо е, че тази нелесна музика през 1997 година например на Молдовския фестивал е имала 16 концерта с 15 000 души публика.
Срещу хотела ни "Кодру" има малък парк, поддържан в изряден вид. Пейките са от онези, с носталгично извитите метални орнаменти около облегалките. Не са "ретро", а просто възрастта им е почтена. Боядисвани са и пребоядисвани и носят с достойнство старостта си. Отвъд парка се белеят храмове с блестящи кубета, около един от тях е издигнато скеле за реставрация. Почти нищо ново не се е появило през последното десетилетие, но и нищо не изглежда да е било занемарявано, рушено, разграбвано или да е рухвало до такава степен, че да изисква градеж от нулата. Освен това е и постоянно чисто. Погледът на местния човек към тази непроменяемост създава сигурно тягостното усещане за статичност и монотонност - ни напред, ни назад. За наблюдателя отстрани изглежда впечатляващо завоевание. Тази консервация и доколкото е възможно реставрация се разпростира и в отношението към човешкия потенциал. Нови кадри в културата самоотвержено продължават да се "произвеждат", а вече създадените - като плод на една стабилна образователна система - се считат за ценност, която не бива нехайно да се разпилява по света.
Генади Чобану е композитор, който и преди да седне в министерското кресло, има извоюван авторитет като творец, има и натрупан организационен опит като председател на Съюза на молдовските композитори, който, твърдят, бил превърнал навремето в истинско малко министерство. Така че постът за него не е трамплин. Като на други министри в боледуващи държави, от време на време му се налага да бъде и психотерапевт. Но в сегашния момент Генади Чобану схваща собствената си роля повече като мениджърска. Кръгът от приоритетите му е силно концентриран: намиране на пари чрез кандидатстване с проекти и намиране на ангажименти, за да се ограничи емиграцията. Към формациите-мастодонти се подхожда гъвкаво: ансамбъл "Жок" например е "разфасован" на отделни камерни състави и е изнесен на части в Китай за няколко месеца. Друга част останала да действа в Молдова.

Гравитации. Молдова в момента е в особено деликатна ситуация, която налага тя да утвърждава своята самостоятелност в движение и в непрекъснато съобразяване с нови съседи - обръщайки се ту към бившата голяма империя, към която е принадлежала, ту към прароднината си Румъния. Години след големия взрив, предизвикал появата на нови държави или възраждането на стари, Молдова преживява драмата на раздвоението. Очите й са обърнати в две посоки едновременно - навън, към големите съседи Русия и Румъния, чиято съставна част е била през различни периоди от историята. И навътре - към себе си и собствената си сложност. Положението й напомня на притесненията на някоя от средните по големина матрьошки: по-обемистите от нея винаги са готови да я погълнат и задушат в обятията си, по-дребните пък я притесняват с напъните си за самостоятелност. В тази интровертно-екстровертна безтегловност Молдова постепенно намира своите опори. Проблемът за ориентацията към Румъния или към Русия е все още обект на възрожденски дебат, в който везните натежават към Букурещ.
Тук е мястото, където стрелката в компаса на нашите представи за геополитика може да даде отклонение на 180 градуса. Румъния - в нашите очи успокоение, че назад в редиците има и след нас - в очите на молдовеца е една мечтана порта към Европа.
Молдова е мястото, където българинът може да престане да се срамува, че често светът обърква София с Букурещ. За молдовеца Букурещ е триумфалната арка, символът на просперитета, в Букурещ са упованията.
Кишинев е понякога и мястото, където българинът от България може да си вирне носа, че е представител на държава, към която се е устремил поток от хора. Поне привидно е така. Гледката, пак от хотел "Кодру", действа като инжекция за самочувствието. Оттам се вижда паркингът пред посолството на Република България. Там се паркират микробуси от зори, там в полуседнало положение преспиват хора, за които всеки ден по светло наново и наново започват епични битки за визи. Като слезеш долу и се смесиш с тълпата, разбираш, че за тях България е просто коридорът, без който не може. Крайната цел са ориенталските пазари и туристическите дестинации. По време на правителствената криза в Молдова през декември 1999 г. проблемът с българските визи се използва като жокер за отвличане на вниманието. Чух например във фоайето на Дома на правителствата чиновник да обяснява, че въвеждането на визи е нещо като санкция от българска страна. За това, че Молдова не давала автономия на Тараклия - област, населена с българи.
В състояние на раздвоеност Молдова се вглежда и в собствената си многосъставност. В нея живее пъстроцветие от етноси. По идея, отношението към тях, включително и към българите, е като към своеобразие от един букет. И тъй като всеки елемент от тази мултикултурна палитра неистово се стреми да съхрани и да открои собствения си колорит, понякога с подкрепата на прародината, не ми се вярва молдовецът да се чувства комфортно. Той, макар и мнозинство, не изглежда уверен, със стопроцентово застрахована културна идентичност. И той като гражданин на малка и бедна страна е далеч от екзалтираната американска радост, че принадлежи към общност, съставена от различия. Иска му се да бъде благороден и да проявява търпимост, но изпитва може би неясни, дори неосъзнати страхове. Подобно на нашите, отоманските.

Езикът - патетика и хит. Долу, в културния ъндърграунд, за процесите, за които г-н Чобану има представа, но и блед лъч от приоритетите му не може да достигне. Там се събират в пресечни точки различни стремления: от една страна е желанието за приближаване до европейската, т. е. румънската триумфална арка, от друга - активизирането на имунните сили за самозащита на културната идентичност. И двете стремления са свързани с Румъния. И двете стремления раждат едва ли не възрожденски ентусиазъм, патриотично движение за налагане на молдовския език, който езиковедите тук определят като разновидност на румънския. На ниво "клубна музика" тенденциите да се пее предимно на роден език съвпадат с националните въжделения за възвръщане към молдовския. Този езиков патриотизъм пък, случайно или не, съвпада с глобалните моди.
Клуб "Блек Елефант" е една от териториите, където музиката се вгражда по особен начин. Преднамерено се дава гръб на комерсиалното. Ясно е, собствениците на "Блек Елефант" от друго печелят, а тук успяват да пофлиртуват с духовното извисяване. Разочарован остава онзи, който търси стандартното дискотечно забавление. Тук всеки ден от седмицата е разграфен и си има свой цвят. Един ден е за рок-експеримента, в друг се изпробват начини за опитомяване на латиното, в трети царстват баладата и блусът. Има дни за поетите, за джаз-авангарда. И за кокетирането с класиката. Бяхме на една такава вечер под рубриката "Старата Виена". Звучат Шуберт, Лист, Брамс като в едновремешен салон. Музикантите са си същите - като в камерен оркестър със смокинги и папионки. Свирят прилично и се забавляват, като поставят тук-там фльонгите на необичайните акценти, без да си позволяват волности с партитурата.
Най-голямото забавление очевидно си остава за самите музиканти - да наблюдават как тези "фльонги" и клубният контекст са достатъчни, за да ентусиазират публика, която едва ли би им дошла на крака в зала "Енеску" да речем. Пообиколиш ли малко подземията на тази рециклирана поликлиника в аристократичен квартал, ще откриеш и бар, и боулинг зала, и компютърен бокс. Има и свод, върху които са се разписали групите, които са били на малката сцена. Купих си после техни касети - все различни, все извън конвенционалния поток, който лесно би минал през традиционните канали на разпространение. Една от тези касети, наречена "Концептуална", е събрала най-добрите, според съставителите си, групи. И ако този албум наистина дава представа за някаква концепция, то тя е: новото минава през фолклора, колоритът е в пеенето на роден език. На молдовски.
Устремът към възраждане на езика тук и завъртването му в обращение в различни сфери е придружен от затрогващ ентусиазъм. Независимо дали засяга официалната бюрократичност или ъндърграунда. Когато попаднеш в държавно учреждение, първо те поздравяват на молдовски, а след това, за удобство поясняват: "Здравствуйте!". И докато при писателите езиковото обновление е обвързано с патетика - тъкмо те са моторът на ренесанса тук, - то при рок-музикантите липсват героичните пози. Инкрустацията на родния език късметлийски съвпада с хит увлеченията по екзотиката на малките култури. След като испанският и португалският бяха извадени на бял свят и завъртяни в музикалния бизнес, идва ред сигурно и на екзотиката на по-редките езици.
Една вечер в клуб "Блек Елефант" или концерт на групата "Здоб ши здуб" са убедителни: да се пее на роден език е печеливш ход - хем се вписва в световните моди, хем е екзотично, патриотично, авангардно. И отваря портите за навън, където все повече се търси своеобразието на културите. Самите молдовци казват, че този изтънчен флирт на музиката им допада. По-важното е, че неочаквано езикът и музиката се оказват в симбиоза - взаимно си помагат, за да пробиват. Тъй като молдовският за мнозина е все още новост, в музиката той носи чаровния микс от енигматичност - донякъде, и разбираемост - също донякъде.
Рок-музиката не за първи път се хвърля с главата надолу към бездните на неизвестното, за да извади оттам есенцията на новината. Тя по-късно ще се превърне в хит, след това в обект на масово потребление.
В същото време тези бънджи скокове за средното поколение са цяла драма. Особено за малцинствата в Молдова. Все повече въпросът "Говорите ли молдовски ?" се превръща в тест за възможността да се вписваш в променящата се мултикултурна ситуация. А тя, все пак, желае да постави обединителен знак върху стърчащите в много посоки своеобразности. Как? На първо място чрез езика.
"Писателите бяха начело на възраждането. А то е свързано с борба за възраждане на националните ценности." - казва Георге Воду, заместник-председател на Съюза на писателите.
Подкрепя се с гордата статистика на все по-голямото количество писатели, които пишат на молдовски. Подчертава и толерантността: В Молдова в момента 70 писатели пишат на руски, десетина изливат вдъхновението си на гагаузки и български и един на идиш.

Вавилон? Езикът тук е толкова важен фактор, че си има и своя институция. В Палатата на националностите съществува департамент за национални отношения и функциониране на езиците. Той е инициатор на няколко проекта. Очакваният резултат е постигане на хармония в етническите отношения.
И все пак Молдова не е Вавилон. По-скоро е рингът, върху който се разиграва противоборството между праезика - румънския - и наложения някога - руския. В "канадската борба" се оказва, че и извиването на ръце е позволено. От двете страни. В кратера на драмата попадат малцинствата. Далеч от центъра те досега са се интегрирали и с републиката, и с империята чрез руския. Дори с цената на занемаряването на своя роден. Българите например са били особено старателни в руския. И изведнъж се оказва, че новата ситуация им налага да учат официалния молдовски. В същото време държавата поощрява обръщането на малцинствата към корените. Уважава и поддържането на родния език. В Тараклия например в съда човек има право на преводач. И в същото време молдовският е издигнат в култ като интегриращ фактор. Но той няма как да достигне до територии като Тараклия поради липса на педагогически кадри. Така на малката територия на Молдова, на няколко часа път от Кишинев, Тараклия остава силно отдалечена от центъра.
Писателят Георги Барбаров, 45-годишен, схваща тази ситуация като трагична за малцинствата, нарочно скроена от политиците. Далеч е от мисълта тепърва да се интегрира чрез езика. Освен това схваща, че творчеството му е ценно и бронирано от колегиална завист и заради това, че е на български. Александър Барбов, 25-годишен журналист, преводач в пътуването ни, е олицетворение на гъвкаво отношение към метаморфозите на действителността. Той знае български, който непрекъснато актуализира със свеж жаргон, знае руски и молдовски. Наясно е, че в това е неговото предимство. И вместо да се изолира в изгнаническо страдание, пори вълните в новата ситуация. Сигурно ще се окаже, че езикът е и поколенски проблем.

Българите. "Ние всички врим в един голям общ казан. Имаме едни и същи проблеми - казва Георге Воду. - Нашето национално движение, имам предвид това от десетилетие насам, е неагресивно. Българите в него се бориха на наша страна. И само българите след това не се намесиха да разпределят сфери на влияние и територии. В детството си знаех, че от българите идват прекрасни блага, които са ни нужни в бита и ни помагат да оцеляваме. Но не познавахме хората. Едва на зряла възраст видях, че те са трудолюбиви, с добри културни традиции, човечни. Всеки народ тук ни е създавал немалко черни дни. Само българите - не."
Тази представа за българите е на човек от Кишинев. Т. е. на човек от столицата, която по думите на Генади Чобану успява да просъществува благодарение на здравата връзка със селото. Междувременно глобалните процеси непрекъснато променят представата за българите в Молдова. И най-мимолетен поглед върху българските райони там променя представите, които са толкова по-общи и неверни, колкото по-отдалеч са наблюденията. Най-неочаквано тук се отвори поредната матрьошка на регионалността. Тук българското се отъждествява с екзотиката и също е обект на поддържане в оазиси. А глобалността, т. е. широкият свят намира своето олицетворение в онова, което се случва в България в момента.
Българите в Молдова по някои статистики са 90 000, по други са 120 000. По-голяма част от тях живеят в така наречения уезд (рус.) или жидец (рум.) , който носи името Тараклия. Тараклия, Твърдица, Кортен, Валя Пержей, Кайраклия са имена на български селища. Те често имат своите съответствия в България, откъдето са дошли преселниците. Като не са могли да пренесат дома си, "преместили" са името.
В Кишинев българите са 10-12 хиляди. В столицата е съсредоточен културният и бизнеселит. В Молдова живеят прочути българи. В недалечното минало българин е достигнал позицията вицепремиер, българка е най-добрата органистка, по неофициална информация българин е босът на една от най-мощните силови групировки.
Някои от най-твърдите митове, които кръжат около нашите сънародници, са свързани с идеята за мъченичеството. Тази идея се подхранва с мазохистично наслаждение от двете страни. Когато търгвах за Молдова, получих много предложения да отнеса там благотворителност - кашони детски дрешки, обувчици и книжчици. После научих, че една от поредните държавни помощи от България за там ще бъде използвана не за насъщни битови нужди, а вероятно за закупуване на сватбарски микробус. Патетичното ни съзнание на спасители си рисува апокалиптични картини. Оказа се, че молдовските българи живеят според стандарта на държавата. А може би и в малко по-висок стандарт. Друга легенда е, че умират, но българският език не си го дават. Сигурно по идея е така и те си вярват.
Но за удобство говорят често на руски.
Разпространено е мнението, че се борят за автономия. Впрочем това предположение е популярно и сред молдовците и то предизвиква там безспокойство, което понякога се експлоатира. Всъщност борбата се води за финансова, бюджетна и стопанска самостоятелност. Т. е. за правото сами да разпределят собствената си печалба.
Молдовските българи също са изградили своите митове. За България имат романтичната представа за прародина, в която са събрани ценностите на традицията. Всичко, което идва от България, се идентифицира с българското. Представата за "чистата фолклорна традиция" е обвита в мъгла. В бита си предпочитат да вървят в крак с нашите моди, да дишат с темпото им. На празниците си слушат Глория, Нелина, Луна... Тук новините в попфолка се разпространяват с многократно по-голяма скорост в сравнение с букварите и учебниците по музика. И единствено касетите с попфолк са в състояние да конкурират пищните клипове от руската "естрада".
Тукашните радио и телевизионни центрове предават емисиите си на руски език и в тях рядко се прокрадва българска музика. Преди време наша официална делегация е била посрещната в Тараклия с "Камъните падат" в изпълнение на школувания училищен хор. Децата изпълнявали песента възторжено и благоговейно като химн. Поне в момента такава атракция е невъзможна, защото сега в Педагогическия колеж в Тараклия работи Яна Янкова заедно със съпруга си. Те и двамата са обзети от ентусиазма на саможертвата. И срещат трудностите на мисионера. Тяхната цел на пръв поглед изглежда старомодна: да съхраняват традициите. Но те имат широкия мироглед на хора, които са наясно, че това съхранение не означава консервация, а включване в нов контекст. Мисионерското им ходене по мъките е свързано с набавянето на плейбеци на български песни, на модерни учебни помагала и на преодоляване на чувството за завист, което се е загнездило в местното ръководство на колежа към учителите, които идват тук по договор като пратеници на България. Естествено, разликата в заплатите наистина е шокираща.
Животът на това учителско музикантско семейство твърде напомня на патилата на български медици в арабска държава - те са тук уж временно, а от години. Децата им растат в България. Учителите работят там, за да постигнат стандарт у нас. И същевременно така са се вживели в работата си, че човек ще си каже, че са пуснали корени в Молдова.
Към тези български селища пътят преминава през гагаузките територии с модерен университет, джамии и модерна инфраструктура. Преходът от Гагаузия към Тараклия всъщност е преместване от един свят в друг - все едно от Турция в България. Личи си какъв принципал стои зад гърба им. Едно проспериращо българско селище - Твърдица - обаче е потвърждение на правилото, че животът е такъв, какъвто сам си го подредиш. Тук цари задружност и мила патриархалност, съчетани с устременост към външния свят. В Твърдица е единственото в Молдова учебно заведение за българска народна музика и танци. Тук България си има луксозен пратеник - известният хореограф Тодор Карапчански. Неговите деца в танцовия състав говорят едва български, но са на "ти" с фолклора ни. Един от стимулите им е да отидат в България. Ако не завинаги, то поне да я зърнат как изглежда.
Впрочем това е стремление на всички - поотрасналият българин се чувства длъжен да посети прародината. Ако може - да се изучи в университетите в България и поне да направи опит да остане.
За тях България е това, което за нас е Новият свят. Една илюзия, с която те са малко по-богати от нас...

Хепиенд. На връщане на летището митничарят строго брои несметните ни количества бутилки с молдовска "Перцовка" и кутийките с червен хайвер. Докато брои и пресмята като хладен статистик, носталгично разказва, за началото на осемдесетте, когато е бил войник и е участвал в бойни учения по нашето Черноморие. Сега идея фикс му е да види това море и тези пясъци без униформа. Но нали знаете - границите отворени, пътуването - невъзможно. И ни пуска с всичката перцовка и хайвер.



Глобалности и регионалности. Кишинев, столицата на Молдова - някогашната република от екс-големия Съветски съюз - сега се произнася "Кишинеу".
И това обяснява почти всичко...