От днешния театър човек изпада в депресия
- Господин Лангхоф, за пръв път от 20 години насам отново поставяте в Берлин "Трахинянките" на Софокъл. Отдавна живеете в Париж, получихте и френско гражданство. Сега работихте два месеца в "Дойчес театер". Какви са впечатленията ви от новия Берлин?
- За два месеца не можеш много да видиш. Но нещо ми се стори близко: духът на предградие, за да не кажа - на провинция. Останалото ми беше чуждо. Тревожи ме това, че все повече и повече се изтриват двете лица на града.
- Превърна ли се вече този град в столица? Или само се говори за това?
- Струва ми се, че Берлин стана столица. Но той говори за друга столица, не за тази, която е. Берлин е едно от най-големите села, и добре би било, ако такова си остане. Мисля, че претенцията му да стане световна метрополия, като Париж или Лондон, няма да му даде нищо добро. Но Берлин винаги е бил надут от самовлюбеност и високомерие. Градът си въобразява, че е по-важен, отколкото е. Това е съставна част от манталитета му - мешаница от мания за величие и комплекс за малоценност.
- Защо го напуснахте? Омразата към града ли ви ръководеше?
- Не, не беше омразата. Не бих могъл да живея дълго в нито един немски град. Първият път, когато си тръгнах от Берлин, ме ръководеше желанието да напусна ГДР и стереотипите на мислене, които бяха вкоренени в главата ми. Вторият път, през 1992 г., когато се върнах в "Берлинер ансамбъл", си мислех, че Берлин се е превърнал в интернационален, космополитен град. Това се оказа емигрантска илюзия. Бях разочарован и това отново ме отврати от града, накара ме да замина. Крайно неуютно се чувствах в тази културна атмосфера.
- Като човек на театъра вие сякаш избягвате прекалено да се вкоренявате в една или друга среда?
- Не само като човек на театъра. Една от любимите си реплики прочетох във "Фатцер" на Брехт. Най-накрая, преди катастрофата, на въпроса какво трябва да се прави, Фатцер отговаря: трябва просто да си тръгнеш. Тези думи са близки на характера ми. Не искам да се заседявам, в това число и в собствените си спектакли. Най-много се страхувам да гледам даден спектакъл и да чувствам: тук вече си бил.
- Сега в Берлин завладя ли ви подобно усещане?
- Тук има великолепни режисьори и прекрасни актьори. Но съществуващите в Германия театрални структури карат хората да произвеждат продукция, която те практически вече изцяло са "проиграли" мислено. Много от нещата ми се струват професионални, само че най-често след минута зная как и какво ме очаква. И започвам да скучая. Твърде много са онези, които гледат на себе си като на модел за подражание.
- Напоследък в берлинската театрална среда много се говори за обновяване...
- Ах, да, този пакостлив сенатор, който се занимава с въпросите на културата и който постоянно заявява, че иска с младите да започне процеса на обновяване!.. Все едно, това няма да стане: с Клаус Пейман едва ли може да се говори за младежта. Пък и изобщо дискусиите за смяна на поколенията ми се струват много съмнителни. Сякаш целият проблем е във възрастта и свежестта! Не, вътрешният живот е окаменял и действа сковаващо; застиналите структури стоят на едно ниво, отношенията на правещите театър с публиката буксуват. Немскоезичният театър беше погребан под планина от творчески претенции. Трябва да престанем да говорим за театъра като за произведение на изкуството; трябва отново да започнем да го разбираме като политическо действие, като непредсказуем обществен феномен. Можем да приведем сигурно много малко примери на спектакли, които наистина са били художествени произведения. Това са някои постановки на Клаус Михаел Грюбер, които толкова силно те засягат, че ти се струва, че по принцип театърът трябва само така да се прави. Разбира се, в Германия голяма роля имаше и театралната критика. Театърът тук все повече и повече се прави за пресата. Възможно е най-интересните трупи да са в онези театри, които са в градове без летища, поради което журналистите там изобщо не могат да попаднат.
- Ако правилно ви разбирам, театърът в Германия е нещо затворено и съществуващо между различните клики в областта на културата?
- В много голяма степен! Това е тясно свързано с театралната система; с абонаментите и с традицията на прегледите и обсъжданията тя произвежда подобни културни клики. Всички се страхуват просто да покажат някакъв спектакъл без специална подготовка, за да се види какво ще стане, каква реакция ще предизвика той. Във Франция това се прави по друг начин. Като изключим "Комеди франсез" и театъра на Ариана Мнушкин, там човек отива не в даден театър, а на даден спектакъл. Отношението към спектакъла е по-непосредствено: той трябва да предизвика конкретен интерес, в противен случай нищо няма да стане. Не бива да се разчита, че постоянният ти зрител така и така ще дойде.
- Трябва ли да разбираме думите ви като обвинение по адрес на немския репертоарен театър и като призив да се гради творческата работа по френски или англосаксонски образец, като се обменят спектакли?
- Напълно. Само не си мислете, че обменът на гастролиращи спектакли между голям брой градове автоматично води до невзискателност. И в тези случаи могат да се раждат драматургически напрегнати репертоарни планове.
- Театърът като непрекъснати гастроли? Не води ли това до отказ от традиционните идеи за ансамбъл, които са в основата тъкмо на немските градски и държавни театри?
- С понятието "ансамбъл" днес злоупотребяват. То е справедливо само за много малки групи, а не за страшно раздутите колективи. Идеята за ансамбъла по най-пряк начин е свързана с възможността и умението да се сплотят хората в единно цяло, а също и с факта, че това цяло не може да се разширява неимоверно. Истинските театрални ансамбли - на Брехт в Берлин и на Станиславски в МХТ - винаги са били немногобройни. За трупата на Брехт е било характерно, че всички често и много са работили извън собствения си театър. Тоест ансамбълът е бил някакво място за среща, при това непостоянно. Така постъпвам и аз. Имам ядро, което се състои от актьори, техници и конструктори, които отново и отново се събират заедно. Съществува ядро, но то не е непроменяемо. Важното е, че всеки постоянно се обогатява зад пределите на тази група с нов опит и го внася в нашата работа.
- Мнозина казват, че остарелите структури са тежки, негъвкави, астматични. Да очакваме ли помощ от политиците, или театрите трябва сами да поемат инициативата?
- Тя може да дойде само от самите театри. Може би трябва най-напред да се създадат вътре в съществуващите днес едри структури неголеми групи, които да работят по-независимо, без да са напълно автономни. Те трябва да са готови да поемат самоуправлението си, своята отговорност и риск. Някой трябва да е пръв. Просто нещо задължително трябва да се прави. Заниманието с театър по същество е болест и тя не винаги прави човека щастлив. Често е направо мъчително да стоиш пред хората и да виждаш, че изобщо не те разбират. Всичко, което може да доведе до това професията да носи повече удоволствие, повече радост, - всичко трябва да се пробва. Ако го формулираме малко опростено, можем да кажем: от такъв театър - тук и днес - изпадаш в депресия, като в бившата ГДР. За повечето е твърде тежко и опасно да работят без застраховка, без стопроцентова гаранция. Възможно е много да пречи вътрешното самоуспокоение. Твърде странно е, че в Германия политиците съвсем не са застрашени от реформаторски нападки от страна на театъра.
- Свеж вятър - ето какво не ви достига тук. Само че в последно време почти стана мода критикуваните театри, които са на дотации, да заявяват, че искат да се откажат от защитните механизми и да се хвърлят в опасните води на свободния пазар. Някои искат театралният ни живот да е като този в Съединените щати. Вие също ли?
- В никакъв случай. Аз не призовавам към съкращаване на дотациите за културата. Говоря за преустройство във вътрешната организация.
- Как ще се защитите от новите неолиберални съвети?
- Много просто. Не призовавам театрите да бъдат подчинени на хора, които могат да привличат масовата публика. Театъра трябва да го правят хората от театъра, а тяхното мислене е твърде нетрадиционно, за да може да бъде приспособено към изискванията на пазара. Между другото съвсем не застъпвам и тезата, че трябва да не се съобразяваме със средствата, да живеем с дългове. Смятам, че е много лошо, когато творците не могат да смятат. Това трябва да се прави. Тогава политиците ще имат по-малко основания да ни се месят.
- Автори на културологични есета неуморно пишат, че интелигенцията в стария смисъл на думата и образованата буржоазия ще отмрат? Как ще изглежда тогава утрешният зрител?
- Засега изобщо не се и опитвам да си го представя. Първо, не бива да забравяме, че всичките зрители, посетили в дадена вечер всичките берлински театри, могат да се поберат в четири композиции на метрото. Съществува огромно количество хора, които изобщо никога не са стъпвали на театър. Самият аз съм много неактивен театрален зрител и се чувствам много по-уютно в киносалона. Дори смятам, че човек, който ходи на театър повече от два пъти годишно (ако не се занимава професионално с него), има някакъв дефект. Обикновеният човек ходи на театър може би пет-шест пъти през целия си живот. Бих бил щастлив, ако театърът е такъв, че тези пет-шест пъти да останат в паметта му. Най-големият проблем е в това, че публиката днес гледа твърде много театър, твърде често е разочарована от видяното и изпитва умора от него. Наскоро много ме ядоса Пейман. Говорейки по телевизията, той ругаеше публиката. Нека другите, гърмеше гласът му, си тъпчат коремите с ядки, докато седят пред екрана и тъпеят, това не ми е работа, ние все пак принадлежим към елита. Когато казваше това, аз тъкмо бях седнал пред екрана и хапвах, както си му е редът, някакви ядки. Пейман не отчита степента на възприемчивост и рефлекса да се съпротивляваш. Пред телеекрана аз не тъпея, каквото и да показват. Докато като отида на театър, например, на "Торквато Тасо", много лесно мога да се почувствам оглупял.
- И в театъра залагате не на елитарния зрител, а на "обикновената" публика, така ли?
- Залагам на обикновения средностатистически човек, за когото гледането на даден спектакъл е важно събитие. На премиерата на "Трахинянките" редом с всички онези "причастни" на театъра хора седяха може би двама-трима души, които практически не ходят на театър. На тях спектакълът им прави впечатление. Те казват на съседа си: трябва да отидеш да го видиш. И съседът им вярва, защото ги познава. Но след това той ще види, че постановката се играе само три пъти в месеца и че следващото представление е след десет дни. Колко дълго обаче ще е активен интересът му? Господи, да не би на кино да ходя след такъв дълъг подготвителен период.
- Това не е ли още един сериозен аргумент в полза на "гастролния" театър?
- Безусловно.
- Вярвате ли, че този така симпатичен "случаен" зрител във Франция се среща по-често, отколкото у нас?
- Разбира се. Зрителя, характерен за почти цяла Германия, във Франция можеш да откриеш само в "Комеди франсез".
- Трябва ли театърът заради своета оцеляване, заради привличането на "обикновения" зрител да прибягва до средства, присъщи на електронните медии, на киното и видеото?
- Театърът не бива да ги изключва, той трябва да употребява всичко, с което може да борави. Но той не трябва твърде много да се осланя на техническите ефекти, тъй като ще се тътри в опашката на медиите.
- Трябва да се концентрираме върху истинските традиции на театъра. На това ли се дължи подчертаният ви и постоянно нарастващ интерес към античната драма?
- Той съвсем органично се вписва в концепцията ми за политическото. Ницше казва, че Хорът в античната трагедия е единственото, което наистина съществува, а всичко останало е само във въображението. Хорът е мост, прехвърлен към онези, които отиват в този театър. Политическото е основата на полиса, на умението да се живее заедно, да се общува с другите. Античната драма повече задава въпроси, отколкото дава отговори. Става дума за власт, любов, смърт. Чувствам се някак по-жив, когато се занимавам с древните драми.
- Сега се запътвате към пустинята.
- Да. Поставям "Прометей" на Есхил в Буркино Фасо. Често съм бил в Африка, но за пръв път ще поставям там. Това е театър, който прохожда; камък, около който има други камъни, наредени в кръг. На централния камък седи разказвачът, около него са зрителите, които беседват с него. Поставям "Прометей" в Буркино Фасо, защото това е свързано с търсенията ми в областта на политическия театър и в областта на естетиката на съпротивата. И няма да се откажа от това.

Със съкращения от Ди цайт

Разговора води Герхард Йодер


Разговор с режисьора Матиас Лангхоф

Режисьорът Матиас Лангхоф критикува театралните структури на Германия, като използва предимството на човек с поглед донякъде отстрани. Колко познати неща срещаме в този разговор и колко натрапващ се е изводът, че управлението на парите е често по-важно от простото им имане. И че театърът зависи повече от идеята за театър, отколкото от средствата за реализирането й.
Н.В.